Майкъл Конъли
Нощният пожар (39)

39

Слезе по стълбите пред сградата на окръжния архив на Норуолк с наведена глава и толкова отплеснат, че мина покрай тълпата предлагащи да му попълнят документи или да му помогнат за превод, без изобщо да ги забележи. Продължи към паркинга и джипа си.

Извади телефона да се обади на Балард, но той звънна в ръката му.

— Познай какво? — каза тя вместо поздрав.

— Какво? — отвърна Бош.

— Заместник-прокурорът току-що обвини Елвин Кид в убийство и заговор за убийство. Успяхме, Хари!

— По-скоро ти успя. Прибра ли го вече?

— Не, сигурно ще го направя утре. Искаш ли да участваш?

— Не мисля, че трябва да съм част от това. Може само да усложня нещата, защото съм без значка. Но няма да отидеш сама, нали?

— Не, Хари, не съм безразсъдна. Ще видя дали от „Специални операции“ няма да ми отпуснат няколко души. Освен това трябва да се обадя на полицията в Риалто, защото е на тяхна територия.

— Звучи добре.

— А ти къде си?

— Пътувам да видя дъщеря си. Ще се върна през нощта.

— Би ли могъл да минеш през Норуолк? Още не съм получила нищо от Сакраменто, а това е от списъка. Трябва ни актът за раждане на Хилтън.

Бош извади документите от вътрешния джоб на сакото си и ги сложи на централната конзола.

— Току-що излязох от архива. Трябваше да покажа значката си от Сан Фернандо, за да получа достъп. Открих Хилтън чрез майка му. Моминското й име е Чарлз, но тя никога не се е омъжвала, преди да срещне пастрока му.

— Доналд Хилтън.

— Да.

— Значи е била самотна майка.

— Аха. Погледнах документите й и видях, че е родила на дата, която отговаря на датата на раждане от шофьорската книжка на Джон Хилтън. Това е бил той. А като баща е записан Джон Джак Томпсън.

Балард реагира с известно закъснение:

— Мамка му…

— Именно — съгласи се Бош. — Мамка му.

— Боже мой, това означава, че е държал досието на убийството на собственото си дете! Откраднал го е, така че никой да не може да работи по него, но и самият той не е направил нищо. Как е могъл?

Последва дълго мълчание. Бош отново се върна към мислите, които го бяха занимавали, докато излизаше от сградата на архива. Беше останал потресен, че наставникът му е постъпил така неетично и е поставил гордостта си пред намирането на справедливост за собствения си син.

— Това обяснява действията на Хънтър и Талис — каза Балард. — Разбрали са и са зарязали делото, за да спестят срама на Томпсън и да не се разбере в управлението, че синът му е бил наркоман, осъждан и гей, влюбен в черен гангстер.

Бош не отговори. Балард беше уцелила точно в десетката. Беше пропуснала само възможността действията на Томпсън да са били опит да предпази жена си от научаването на всичко това. Освен това Бош си беше мислил за онова, което му беше казал Томпсън — че не е създал дете на този свят. Това го караше да се запита дали Томпсън е знаел за Хилтън преди смъртта му, или е научил за него когато Хънтър и Талис са му съобщили новината.

— Ще се обадя отново на Талис — каза Балард. — Ще му кажа, че знам защо той и партньорът му са зарязали случая. Да видим какво ще каже тогава.

— Знам какво ще каже — отвърна Бош. — Ще каже, че времената са били други и че жертвата е била маловажна. Че не са можели да съсипят брака и репутацията на Джон Джак, като изкарат мръсното му бельо пред очите на всички.

— Аха, ами да върви на майната си с тези обяснения. Те не са основателна причина да зарежат случая.

— Така е. Но все пак внимавай с Талис.

— Защо? Само не ми казвай, че поддържаш тези глупости на старата школа.

— Не ги поддържам. Просто си мисля за делото. Може да се наложи Тереза Хохман да го призове да свидетелства. Едва ли искаш враждебен свидетел на обвинението.

— Да. Не бях помислила за това. И съжалявам за подмятането за старата школа, Хари. Знам, че не си такъв.

— Добре.

Помежду им отново се възцари дълго мълчание.

— Е, кой според теб е цензурирал доклада в досието? — попита накрая Бош. — И защо?

— Талис никога няма да си признае подобно нещо — каза Балард. — Но предполагам, че са разпитали майката и пастрока на Хилтън, научили са, че истинският баща е Томпсън, и са го записали в доклада. После са казали на Томпсън и той ги е помолил да заличат името му от досието. Нали разбираш, професионален жест, услуга между боклуци.

Бош си помисли, че това е сурова оценка, макар че самият той смяташе, че онова, което Джон Джак е сторил на собствения си син, е непростимо.

— Или името му е било през цялото време там и Томпсън го е заличил, след като е откраднал досието — добави Балард. — Може точно затова да го е откраднал. За да е сигурен, че името му ще бъде премахнато или редактирано.

— Тогава защо просто не е изхвърлил или унищожил досието? — попита Бош. — Така би предотвратил всяка вероятност някой ден то отново да излезе наяве.

— Никога няма да разберем. Отнесъл е тази тайна в гроба си.

— Надявам се, че в него е останала достатъчно детективска чест да си помисли, че някой ще получи досието след смъртта му и ще поеме случая.

— И този някой си ти.

Бош не отговори.

— Знаеш ли какво се питам? — продължи Балард.

— Дали Томпсън изобщо е знаел за момчето преди убийството му. Имаме самотна майка. Казала ли му е? Или просто го е родила и е вписала името му в акта за раждане? Може Томпсън изобщо да не е научил, докато Талис и Хънтър не са го открили.

— Възможно е — каза Бош.

Двамата отново се умълчаха, замислени за този ъгъл на случая. Бош знаеше, че при всяко убийство и разследване има въпроси, които остават без отговор. Наивниците ги наричаха неизяснени въпроси. Те винаги оставаха с него, следваха го, когато продължаваше напред, понякога го будеха през нощта. Човек никога не можеше да се освободи от тях.

— Добре, сега ще тръгвам — каза накрая той. — Дъщеря ми е свободна до седем и искам да стигна навреме.

— Добре, Хари — каза Балард. — Забравих да те питам. Беше ли там в събота вечерта?

— Да. Всичко беше наред.

— Е, това е добре, предполагам.

— Да. Утре ми се обади да ми кажеш ми как са минали нещата с Кид. Мислиш ли, че ще проговори?

— Не знам. А ти?

— Мисля, че е от онези, които ще се съгласят да говорят, но няма да кажат нищо съществено, а ще се опитат да разберат с какво разполагаш срещу тях.

— Възможно е. Ще съм готова за това.

— И не забравяй жена му. Тя или знае всичко, или няма никаква представа. И в двата случая може и да успееш да измъкнеш нещо ценно от нея.

— Няма да забравя.

— Навремето имах един случай. Арестувам човека по член 187^[1] и на предварителното изслушване съдията казва, че доказателствата са толкова малко, че ще му наложи ниска гаранция до процеса. Човекът излиза и започва да прави всичко възможно, за да забави делото. Уволнява адвокати наляво и надясно и всичките до един молят съдията за още време, за да се подготвят. И така до безкрай.

— Радвай се на свободата, докато я имаш.

— Аха. Пък и защо не, ако си пуснат под гаранция? И въпросното радване на свободата включваше да се запознае с жената и да се ожени за нея, без никога да й каже: „О, между другото, скъпа, предстои да ме съдят за убийство“. Така че…

— Стига бе! Майтапиш ли се?

— Не, той направи точно това. По-късно научих. И така след четири години мотаене на съдията му дойде до гуша, каза стига толкова и накрая делото започна. Но човекът още беше под гаранция и се явяваше добре облечен в съда, с костюм, вратовръзка и така нататък. Беше някакъв посредник при продажба на недвижими имоти или нещо такова. Всеки ден си облича костюма и казва на жена си, че тръгва на работа, а всъщност отива на собствения си процес и пази всичко в тайна от нея. Надяваше се, че ще го признаят за невинен и тя никога няма да разбере.

— И какво стана?

— Осъдиха го. Отмениха му гаранцията и го вкараха в затвора. Можеш ли да си представиш? Получаваш обаждане за твоя сметка от съпруга си и той ти казва: „Скъпа, няма да се прибера за вечеря, защото току-що ме осъдиха за убийство“.

Балард отново започна да се смее.

— Мъжете са коварни — каза Бош.

— Не — отвърна Балард. — Всички сме коварни.

— Но на мен винаги ми се е искало да бях срещнал жената, държана на тъмно. Защото си мисля, че бих могъл да я използвам. Нали разбираш, да поговоря с нея, да й обясня как стоят нещата, може би да я привлека на моя страна и кой знае какво би могло да излезе от това. Историята е смешна, но винаги съм си мислил, че е трябвало да имам предвид, че нещо такова е възможно.

— Добре, Хари, ще го запомня. Лек път и много поздрави на дъщеря ти.

— Ще предам. Успешен лов утре.

Бош излезе на автострада 5 и продължи на юг. Доброто настроение от разказаната история отмина и не след дълго той отново си мислеше за Джон Джак Томпсън, за стореното от него и за възможните му мотиви. Чувстваше се истински предаден. Човекът, който беше негов ментор, който му бе втълпил убеждението, че всеки случай заслужава да му посветиш всичките си сили, че или всички имат значение, или никой, беше потулил случай, свързан със собствената му кръв.

Единствената утеха в момента беше, че ще види дъщеря си и ще знае, че независимо дали ще прекара с нея пет или петдесет минути, тя ще го измъкне от мрака и ще го накара да се почувства подновен и способен да продължи напред.

Бош стигна до Олд Таун в Ориндж в 16:15 и обиколи два пъти кръговото, преди да намери място за паркиране. После влезе в кафене „Ърт“ и си поръча кафе. Прати съобщение на Мади къде е и й каза, че могат да се срещнат тук или където тя пожелае. Тя му отговори, че ще му каже веднага щом се освободи от срещата, на която беше в момента с други студенти за обсъждането на някакъв съвместен проект по психология.

Бош беше взел лаптопа си и папка с всички доклади от досието на Монтгомъри, които бяха свързани с краткото разследване в посока Клейтън Манли. Опита се да избяга от мислите за Джон Джак Томпсън, като използва безжичния интернет на кафенето и потърси истории за случая с Доминик Бутино. Намери три статии в „Таймс“ и ги прочете, за да опресни паметта си.

Първата беше за арестуването на Бутино в Холивуд за нападение и безредици след посегателство върху мъж в каросерията на камион за кетъринг, паркиран пред независима студия на улица „Лилиан“. Полицията казала, че пострадалият, който осигурявал храна за филмовия и телевизионния екип, дължал на Бутино пари за купуването на камиона. Според статията той бил нападнат с бейзболна бухалка, след което Бутино се развилнял в камиона и помлял няколко уреда за приготвяне на храна. Собственикът на камиона, идентифициран в статията като Ейнджъл Хопкинс, бил приет в критично, но стабилно състояние в медицински център „Сидърс Синай“ с пукнат череп, пукнато тъпанче на едното ухо и счупена ръка.

Според статията Бутино бил арестуван, когато един полицай, работещ допълнително като охрана на студиото, отишъл при камиона да си купи кафе и заварил заподозрения да стои при задната врата и да бърше кръвта от бухалката с кухненска престилка. Хопкинс лежал в безсъзнание на пода в кухнята на камиона.

Втората история беше продължение, излязло на следващия ден, което посочваше, че Бутино от Лас Вегас вероятно е член на организирана престъпна фамилия от Чикаго, известна просто като Екипа. Освен това се посочваше, че в престъпните кръгове го наричали Батман заради уменията му с черна бейзболна бухалка, която носел със себе си, когато събирал пари от длъжниците на Екипа.

Третата статия беше излязла три месеца по-късно и разказваше как Окръжната прокуратура оттеглила всички обвинения срещу Бутино по време на процеса, когато Ейнджъл Хопкинс отказал да свидетелства. Прокурорът обяснил пред репортерите, че макар полицаят, който се озовал на местопроизшествието, да бил готов да разкаже своята част от историята, делото не можело да продължи, без жертвата да каже на съдебните заседатели какво се е случило, кой го е направил и защо. Статията цитираше адвоката на Бутино Уилям Майкълсън да казва, че всичко било едно голямо недоразумение и че жертвата е идентифицирала погрешно клиента му. Майкълсън похвалил съдебната система за справедливия резултат в дело, което привлякло нежеланото внимание на обществото върху клиента му и му причинило сериозен стрес.

За Бош беше очевидно, че Хопкинс е бил заплашен или му е било платено от Батман или хората му, може би дори от адвокатите му.

Бош видя в търсачката и още няколко споменавания на Бутино във връзка със събития в Лас Вегас. Една от историите беше за дарителска кампания, която организирал за кандидат за кмет. Парите били върнати от кандидата заради миналото на Бутино. Статията цитираше думите на кандидата: „Не искам никакви пари от Батман“.

В друга история просто се споменаваше, че мафиотът бил на първия ред сред зрителите на боксов мач в „МГМ Гранд“.

Третата история, която беше излязла най-скоро, разказваше за федерално разследване на корупционни практики на компания от Лас Вегас, която осигурявала спално бельо за няколко казина и хотели в града. Бутино беше споменат като миноритарен собственик на компанията.

След това Бош влезе в сайта на Адвокатската колегия на Калифорния и провери дали Уилям Майкълсън е бил дисциплинарно наказван за нещо. Намери само едно провинение, случило се четири години по-рано, когато Майкълсън бил смъмрен за участие в среща с перспективна клиентка за оспорване на контракт. Жената по-късно се оплакала пред колегията, че Майкълсън слушал четирийсет минути нейното становище по диспута, след което казал, че не проявява интерес към случая. По-късно тя установила, че той бил свързан с ответника, когото тя смятала да съди, и използвал срещата, за да измъкне вътрешна информация от противниковата страна.

Това беше коварен ход и макар че Майкълсън не бил наказан сериозно от колегията, случаят говореше много за характера и етиката на адвоката. Майкълсън беше старши партньор в кантората. Какво казваше това за другите партньори и съдружници, които работеха за него? Какво казваше за Манли, чийто кабинет беше само през една врата от този на Майкълсън?

— Здрасти, татко.

Бош вдигна глава към дъщеря си, която седна на стола срещу него. Очите му светнаха. Болката от наученото за Джон Джак Томпсън и всичко останало изчезна на мига.