Майкъл Конъли
Нощният пожар (4)

4

Двамата от „Палежи“ се казваха Нучо и Спелман. Според протокола на пожарната бяха със сини гащеризони със значки на гърдите и надпис ПАЛЕЖИ на гърба. Нучо беше старшият и каза, че той ще води разследването. Двамата стиснаха ръката на Балард и Нучо каза, че поема нещата. Балард обясни, че при първоначалното разпитване на бездомниците не е открила свидетели, а при огледа на Кол Стрийт е установила, че няма камери, гледащи към фаталния пожар. Каза също, че насам пътуват екипи на „Съдебна медицина“ и криминалисти от ЛАПУ.

Нучо като че ли не прояви особен интерес към думите й. Даде й визитка с имейл адреса си и я помоли да му прати доклада за инцидента, който тя щеше да напише, след като се върне в участъка.

— Това ли е? — попита Балард. — Имате ли нужда от още нещо?

Знаеше, че експертите от „Палежи“ са минали през обучение за полицаи и детективи и че от тях се очаква да проведат подробно разследване на всеки пожар със смъртни случаи. Знаеше също, че между тях и ЛАПУ има конкуренция, подобна на тази на малкия брат спрямо по-големия. На момчетата от „Палежи“ не им харесваше да са в сянката на ЛАПУ.

— Това е — каза Нучо. — Изпращате ми доклада и ще знам имейла ви. Ще ви уведомя какво е излязло.

— Ще имате доклада по зазоряване — каза Балард. — Искате ли униформените да останат тук, докато работите?

— Разбира се. Не бихме отказали един-двама. Колкото да ни пазят гърба.

Балард отиде при Ролинс и партньора му Рандолф, които стояха до колата си в очакване на инструкции. Каза им да останат и да държат мястото под око, докато се води разследването.

След това се обади по мобилния си телефон на дежурния в участъка да доложи, че напуска местопроизшествието. Лейтенантът се казваше Уошингтън и беше наскоро прехвърлен от участъка в Уилшър. Макар че и преди беше работил „трета стража“, както се наричаше официално нощната смяна, той все още свикваше с тукашните порядки. Повечето участъци притихваха след полунощ, но това рядко се отнасяше за Холивуд. Именно затова тук наричаха нощната смяна Късното шоу.

— Пожарната вече не се нуждае от мен тук, лейтенант — каза Балард.

— Какво е положението? — попита Уошингтън.

— Изглежда, че нещастникът е ритнал насън газовия си нагревател. Нямаме обаче свидетели и камери в района. Или поне не намерихме такива и не мисля, че онези от „Палежи“ ще се разтърсят особено.

Уошингтън помълча няколко секунди, преди да вземе решение.

— Добре, тогава се прибирай да си напишеш доклада — каза след малко. — Щом искат случая само за тях, техен си е.

— Разбрано — каза Балард. — Тръгвам.

Затвори и отиде при Ролинс и Рандолф, за да им каже, че си тръгва и че иска да й се обадят в участъка, ако изникне нещо.

В пет сутринта до участъка се стигаше само за няколко минути. Паркингът отзад беше притихнал. Балард отключи задния вход с картата си и тръгна по дългия път към детективското бюро, за да може да мине през дежурния кабинет и да се обади на Уошингтън. Това беше втората му серия дежурства, той все още се учеше и му личеше. Балард нарочно минаваше през дежурния кабинет два-три пъти на смяна, за да го опознае по-добре. Технически неин шеф беше Тери Макадамс, лейтенантът на детективите от участъка, но тя почти не го виждаше, защото той работеше през деня. На практика шефът й беше Уошингтън и тя искаше да установи по-здрави отношения с него.

Уошингтън седеше зад бюрото си и гледаше екрана, който показваше местоположението на всеки полицейски екип на участъка. Беше висок, чернокож и с бръсната глава.

— Как е? — попита Балард.

— На западния фронт нищо ново — отвърна Уошингтън.

Беше присвил очи и се взираше в една част от екрана. Балард заобиколи бюрото, за да погледне.

— Какво има?

— Три патрула са се събрали на Сюард и Санта Моника — каза Уошингтън. — Нямам повиквания от този район.

Балард посочи. Участъкът беше разделен на трийсет и пет зони, наричани докладващи окръзи, които пък се покриваха от седем основни района за патрулиране. По всяко време в тях имаше най-малко по един патрул, като останалите коли се намираха под прякото командване на началници като сержант Дворек, които имаха патрулни задължения в рамките на целия участък.

— Има три основни района за патрулиране, които се събират там — каза тя. — На същото място паркира и бус, продаващ денонощно морски дарове. Всички могат да си дадат почивка за хапване, без да напускат зоните си.

— Ясно — каза Уошингтън. — Благодаря, Балард. Вече ще знам.

— Няма проблем. Отивам да направя кафе в стаята за почивка. Искаш ли?

— Балард, може и да не знам за буса за морски дарове там, но познавам теб. Не е нужно да ми носиш кафе. И сам мога да си взема.

Балард се изненада от отговора му и първият й подтик беше да попита какво точно знае Уошингтън за нея. Но не го направи.

— Ясно.

Тръгна обратно по главния коридор и зави наляво към детективското бюро. Както очакваше, помещението беше пусто. Балард погледна часовника на стената и видя, че до края на смяната й остава час и половина. Имаше предостатъчно време да напише доклада за пожара с човешка жертва. Отиде в кабинката си в ъгъла. Тя й осигуряваше пълен изглед към помещението и към всеки, който влиза в него.

Беше оставила лаптопа си отворен на бюрото, когато получи сигнала за изгорялата палатка. Няколко секунди остана права пред бюрото си, преди да седне. Някой беше преместил компютъра й настрани и бе оставил в средата на бюрото избеляла синя папка — досие на убийство. Балард го отвори и видя бележка, залепена към страницата със съдържанието.

Не казвай, че никога не съм ти давал нищо.

Б

Балард махна бележката, защото скриваше името на жертвата.

Джон Хилтън, род. 17.01.66, поч. 03.08.90

Бързо намери раздела с фотодокументацията, прехвърли няколко раздела с доклади през трите метални скоби и намери снимките, прибрани в найлонови джобове. На тях се виждаше тялото на млад мъж, отпуснато на предната седалка на кола. Зад ухото му имаше дупка от куршум.

Погледа снимките известно време, после затвори папката. Извади телефона си, потърси в указателя и се обади, като си погледна часовника, докато чакаше. Мъжът отговори бързо и Балард не остана с впечатлението, че го е вдигнала от дълбок сън.

— Балард съм — каза тя. — Идвал си в участъка, а?

— Ъ-ъ, да, отбих се преди около час — отвърна Бош. — Нямаше те.

— Бях на повикване. Е, откъде се е появило това досие?

— Може да се каже, че е изчезнало. Вчера бях на погребението на първия ми партньор в отдел „Убийства“. На човека, който ми беше наставник. Почина и отидох на погребението му, а после и в дома му. Жена му… тоест, вдовицата му, ми даде досието. Искаше да го върна. И аз направих точно това. Върнах го на теб.

Балард отново отвори папката и прочете основната информация над съдържанието.

— Партньорът ти Джордж Хънтър ли е бил?

— Не — отвърна Бош. — Джон Джак Томпсън. Отначало случаят не е бил негов.

— Не е бил негов, но когато се е пенсионирал, е откраднал досието.

— Е, не знам дали бих казал, че го е откраднал.

— А какво би казал?

— Че е поел разследването на случай, по който не е работил никой. Прочети хронологията и ще видиш, че делото е събирало прах. Първоначалният детектив вероятно се е пенсионирал и случаят е бил зарязан.

— Кога се е пенсионирал Томпсън?

— През януари двехилядната.

— По дяволите! И го е държал през цялото това време? Почти двайсет години?

— Така изглежда.

— Това са пълни глупости.

— Виж, не се опитвам да защитавам Джон Джак, но той вероятно е отделил повече внимание на случая, отколкото биха му отделили от отдел „Неразрешени убийства“. Те работят основно по ДНК данни, а по този случай няма ДНК проби. Щели са да го зарежат да събира прах, ако Джон Джак не го е бил взел.

— Значи знаеш, че няма ДНК проби? И си проверил хронологията?

— Да, прочетох го. Защо иначе да минавам в четири сутринта през участъка, за да ти го оставям? Върнах се от погребението и веднага седнах да го прегледам.

— И защо го донесе тук?

— Защото се бяхме разбрали нещо, ако помниш. Да работим заедно по случаите.

— Значи искаш да работим по този случай заедно?

— Ами, нещо такова.

— Какво означава това?

— Имам известни проблеми. Медицински. И не знам колко…

— Какви медицински проблеми?

— Имам ново коляно и нали разбираш, възстановявам се и може да има усложнения. Така че не съм сигурен доколко ще мога да участвам.

— Иначе казано, прехвърляш случая на мен.

— Не, искам да помогна и ще го направя. Джон Джак беше мой наставник. В края на краищата той ме научи на правилото.

— На какво правило?

— Да приемаш всеки случай лично.

— Какво?

— Да приемаш всеки случай лично и да се ядосаш. Това подклажда в теб огън, който ти дава всеки път хъса да продължиш докрай.

Балард се замисли над думите му. Разбираше какво казва, но също така си даваше сметка, че този начин на живот и работа е опасен.

— Всеки случай, така ли е казал?

— Всеки — потвърди Бош.

— Значи си го прочел от кора до кора?

— Да. Отне ми около шест часа. С няколко прекъсвания. Налага се да раздвижвам коляното си.

— И какво точно в този случай го е направил толкова личен за Джон Джак?

— Не знам. Не разбрах. Знам обаче, че той намираше начин да направи всеки случай личен. Ако намериш причината, ще успееш да приключиш случая.

— Ако аз намеря причината?

— Добре де, ако намерим причината. Но както казах, аз вече я търсих.

Балард отново прелисти разделите до снимките в найлоновите джобове.

— Не знам — каза след малко. — Струва ми се трудна работа. Ако Джордж Хънтър не е успял да реши случая, а след него и Джон Джак Томпсън, защо мислиш, че ние ще успеем?

— Защото в тебе има огън — каза Бош. — Плам. Можем да го направим и да намерим справедливост за онова момче.

— Само не ми говори за справедливост. Не ме баламосвай, Бош.

— Добре, няма. Но ще ми обещаеш ли поне да прочетеш хронологията и да прегледаш досието, преди да решиш? Ако го направиш и не искаш да продължиш, добре. Предай досието или ми го върни. Аз ще работя сам по него. Когато намеря време.

Балард не отговори веднага. Трябваше да помисли. Знаеше, че процедурата изисква да предаде досието на „Неразкрити престъпления“, да обясни как е било намерено след смъртта на Томпсън и с това да приключи. Но както беше казал Бош, така най-вероятно досието отново щеше да се озове на някой рафт и да трупа прах.

Погледна отново снимките. Първото й впечатление беше, че убийството е било свързано с наркотици. Жертвата пристига, показва парите и получава куршум вместо пакетче хероин или каквото там е търсила.

— Има едно нещо — каза Бош.

— Какво?

— Куршумът. Още се води като веществено доказателство. Трябва да го пуснеш през НИБИМ и да видиш дали няма да излезе нещо. Базата данни не е съществувала през деветдесета.

— И какво, шанс едно на милион, така ли?

Балард знаеше, че в Националната интегрирана балистична информационна мрежа се съхраняват уникалните балистични данни за куршуми и гилзи, открити на местопрестъпления, но базата данни съвсем не беше пълна. Данните за куршумите трябваше да бъдат въведени в нея и да се използват при всяко сравняване и повечето полицейски управления, в това число и ЛАПУ, участваха в процеса на въвеждане. От друга страна, архивът се бе появил някъде в началото на века и обемът му растеше с всяка година.

— По-добре от нула — каза Бош.

Балард не отговори. Погледна досието и прокара нокът по ръба на дебелата купчина документи. Чу се пърпорещ звук.

— Добре — каза тя най-сетне. — Ще го прочета.

— Добре — каза Бош. — И ми кажи какво мислиш.