Майкъл Конъли
Нощният пожар (43)

43

По-голямата част от смяната на Балард мина в писането на доклада по случая Хилтън. Трябваше да бъде пълен, но внимателно обмислен на три фронта. Първият целеше Хари Бош да остане на чисто, а вторият — да включи Оливас по приемлив за командването и протокола начин. Третият всъщност беше най-труден. Балард беше оставила прекия си началник лейтенант Макадамс на тъмно през цялото разследване. Твърдението в доклада, че е действала под командването на капитан Оливас, покриваше доста неща, но с нищо не намаляваше пораженията, които действията й щяха да нанесат на отношенията й с Макадамс. Балард знаеше, че ще трябва час по-скоро да седне с него и да се опита да изглади нещата. Разговорът определено нямаше да е от приятните.

Прекъсна само веднъж, когато стана от компютъра, за да даде почивка на очите си. Качи се в колата и отиде до сергията за тако, за да си вземе нещо за хапване.

Дигоберто отново работеше сам, но поне в момента беше зает с опашка нощни птици — три млади жени и двама мъже, излезли от някой клуб, затворил в четири сутринта. Балард зачака реда си, заслушана в оживения им разговор за мястото, от което си бяха тръгнали току-що. Надяваше се, че ще са останали малко свежи скариди и за нея.

Когато единият от мъжете видя значката на колана й, групата си зашепна и по взаимно съгласие предложиха на Балард да мине пред тях, тъй като тя очевидно беше на работа, а те още не бяха решили какво точно да си вземат. Тя се възползва от любезното предложение и си поръча тако със скариди, като отговаряше на обичайните въпроси, докато чакаше Дигоберто да изпълни поръчката й.

— По някакъв случай ли работите? — попита едно от момичетата.

— Винаги — отвърна Балард. — Работя нощна смяна. Наричат я Късното шоу, защото в Холивуд винаги се случва нещо.

— Еха, и върху какво по-точно работите сега?

— Ами, случаят е свързан с един младеж, горе-долу на вашите години. Попаднал на неподходящото място в неподходящия момент. Застреляли го в уличка, в която се продава дрога.

— Убили са го?

— Да.

— Това е безумие!

— Много безумни неща стават тук. Така че по-добре внимавайте. Често се случва добри хора да си изпатят. Така че не се разделяйте и се приберете заедно.

— Да, полицай.

— Детектив, ако трябва да сме точни.

Отнесе храната си в участъка, като мина покрай някакъв мъж без риза и целия в татуировки, закопчан за пейката в задния коридор. Върна се на мястото си и продължи да пише доклада, като в същото време се хранеше и внимаваше да не остави трохи по клавиатурата и да не предизвика недоволството на дневния собственик на бюрото. Благодарение на фолиото храната още беше топла и скаридите не бяха изгубили вкуса си.

По изгрев-слънце Балард разпечата доклада си в три копия — едно за лейтенант Макадамс, което сложи в кутията за входящи документи заедно с бележка, в която го молеше за среща насаме; едно за нея, което беше прибрано в раницата; и едно за капитан Оливас. Сложи третото копие в нова папка, взе я и тръгна към колата.

Телефонът й избръмча в мига, в който излезе от паркинга. Беше Бош.

— Значи трябва да научавам за Кид от „Ел Ей Таймс“, така ли?

— Много съжалявам. Беше пълна лудница и не исках да ти се обаждам посред нощ. Току-що си тръгвам от участъка и смятах да ти звънна.

— Не се съмнявам.

— Не лъжа.

— Значи са убили жена му.

— Ужасно е. Знам. Но положението беше или тя, или ние. Наистина.

— Ще бъдат ли наказани за това? А ти?

— Не знам. Прецакаха нещата. Никой не следеше вратата. После тя се появи и всичко се оплеска. Мисля, че на мен ще ми се размине, защото просто пътувах с тях, но онези момчета най-вероятно ще получат писма.

Бош щеше да я разбере, че има предвид писмено мъмрене, което щеше да попадне в личното досие на всеки от участниците в операцията.

— Поне ти си добре — каза той.

— Хари, мисля, че тя щеше да ме застреля — каза Балард. — А после застреляха нея.

— Е, значи са имали подходящ човек на наблюдателния пост.

— И все пак. Гледахме се в очите. Когато се случи, тя още ме гледаше, а аз гледах нея. После…

— Не можеш да мислиш само за това. Тя е направила избора. Погрешен избор. Кид говори ли?

— Иска адвокат и отказва да говори. Сигурно си мисли, че може да осъди властите заради жена си и да изкара достатъчно пари за скъп адвокат — може би за твоето момче, Холър.

— Съмнявам се. Холър вече не поема доброволно случаи с убийство.

— Ясно.

— Е, да очаквам ли обаждане във връзка с участието ми в случая Хилтън?

— Не мисля. Току-що завърших доклада си и не те включих в него. Написах, че вдовицата е намерила досието след смъртта на мъжа си и се е свързала с приятел, за да му го предаде. Твоето име не фигурира никъде. Няма да имаш никакви проблеми.

— Радвам се да го чуя.

— В момента нося доклада на Оливас — каза Балард. — И без това имам среща в централата.

— Каква среща?

— Случаят с палежа и убийството, по който работех онази нощ. Отново ме включват в него. Трябва им нощен детектив, който да им помага. И това съм аз.

— Явно в централата най-сетне им е дошъл акълът.

— Да се надяваме.

— Случаят се води на Оливас, нали?

— Той е капитанът, да, но аз ще работя с двама детективи и с момчетата от пожарната. Ти с какво се занимаваш?

— С Монтгомъри. Намерих нещо. Ще видим как… о, едва не забравих. Помниш ли онзи тип от Ориндж, за когото ти разказах, че се промъквал в къщи на студентки? Пипнали са го.

— Фантастично! Как?

— Промъкнал се в една къща в събота през нощта, но не знаел, че приятелят на едно от момичетата е там. Той го пипнал, поотупал го хубаво и после извикал полицията.

— Чудесно.

— Снощи звъннах на един познат от тамошното управление, на когото бях казал, че ще наглеждам квартирата на Мади. Той каза, че онзи имал фотоапарат с инфрачервен обектив. Снимал момичетата, докато спят.

— Ама че извратеняк. Такива трябва да ги затварят и да губят ключовете от килиите им. Разбираш какво имам предвид.

— И точно в това е проблемът. Колкото и да е извратен, в момента са го задържали единствено за влизане с взлом в жилище. Докато не дойдат ДНК резултатите от другите прониквания. Но дотогава тревогата им е, че ще излезе под гаранция и ще изчезне.

— По дяволите. И кой е той? Студент?

— Да. Мислят, че проследява момичетата от кампуса до квартирите им и после се промъква, за да ги снима.

— Дано да са натиснали лабораторията да приключи по-бързо с ДНК тестовете.

— Направили са го. И моят човек ще ми каже, ако онзи успее да излезе под гаранция. Гледането на мярката за неотклонение е тази сутрин и прокурорът ще иска от съдията да определи висока гаранция.

— Дъщеря ти знае ли, че си наблюдавал къщата й всяка събота вечер?

— Не точно. Ако й бях казал, само щеше да се разтревожи още повече.

— Да, прав си.

Затвориха. Балард излезе от автострадата и пое към центъра. Беше подранила за срещата и пристигна преди повечето служители в управлението, така че можеше да избира свободно място в паркинга под централата на полицията.

Влезе в отдел „Грабежи и убийства“ двайсет минути преди определената от Оливас среща. Вместо да отиде в общото помещение и да разменя празни приказки с хора, за които знаеше, че са настроени да не я харесват, закрачи напред-назад по коридора, като разглеждаше поставените в рамки снимки и постери, очертаващи историята на отдела. Когато работеше за ГУ, никога не беше имала време да им обърне внимание. Отделът беше започнал съществуването си преди петдесет години, след като при разследването на убийството на Робърт Кенеди се оказало, че имат нужда от елитен екип следователи, които да поемат най-сложните, сериозни и чувствителни — политически и медийно — случаи.

Вървеше покрай снимки и описания на случаи, вариращи от убийствата на Менсън до удушвачите от Хилсайд и Нощния преследвач — случаи, прочули се по целия свят и помогнали за бетонирането на репутацията на ЛАПУ. Те също определяха града като място, където може да се случи всичко — особено лоши неща.

Нямаше съмнение в солидарността, която вървеше с влизането в отдел „Грабежи и убийства“, но като жена никога не се беше чувствала истински част от него и това открай време я беше човъркало. Сега тази отчужденост беше плюс, защото не й липсваше нещо, което бездруго не е имала.

Чу гласове откъм асансьорите, погледна натам и видя следователите Нучо и Спелман от пожарната да вървят към главния вход на ГУ. Те също бяха подранили, освен ако Оливас не им беше казал различно време за началото на срещата.

Балард влезе през друга врата в общото помещение. Тръгна по централната пътека, като мина покрай още исторически постери и филмови плакати, докато не стигна Специалната секция и Военната стая. Влезе с надеждата, че Нучо и Спелман са дошли преди нея и че ще може да поговори с тях преди да дойде Оливас с хората си.

Не се получи. Балард почука веднъж, влезе и видя същите петима мъже, които беше видяла и миналия път, седнали на същите места. Сред тях беше и Оливас. Обсъждаха нещо, но дискусията им прекъсна в момента, в който тя отвори вратата. Тъй като всички бяха подранили поне с петнайсет минути, Балард прие това като потвърждение, че Оливас е определил на хората си по-ранен час, вероятно за да обсъдят какво да правят с нейното включване в случая. Балард реши, че това до голяма степен ще означава, че Оливас е посъветвал другите следователи да стоят настрана от нея. Това беше нещо, което трябваше да поправи.

— Балард — каза Оливас. — Сядай.

И посочи мястото в края на правоъгълната маса. Така тя се оказваше срещу него, с двамата следователи от пожарната от дясната й страна и двамата от ГУ — Друкер и Ферлита — от лявата. На масата имаше досие със съвсем малко листа в него и няколко други папки, една от които беше по-дебела от досието.

— Тъкмо говорехме за теб и как ще действаме — каза Оливас.

— Сериозно? — отвърна Балард. — Преди да съм дошла. Много мило. И стигнахте ли до някакви заключения?

— Като начало, знаем, че работиш в Късното шоу в Холивуд, така че търсенето на свидетели си остава важно. Знам, че вече си обиколила района два пъти, но хората в онзи свят идват и си отиват. Няма да е зле да обиколиш още веднъж.

— Нещо друго?

— Ами, тъкмо започваме.

— Ами защо тогава не започнем с това докъде сме стигнали в разследването? Какво стана с бутилката, която ви дадох?

— Добра идея. Друкер, защо не обобщиш докъде сме стигнали?

Друкер, изглежда, се изненада от думите на Оливас. Отвори папката пред себе си и прегледа някои неща, вероятно за да си събере мислите, преди да заговори.

— Добре, за бутилката — започна той. — Дадохме я за анализ, както беше предложено, и по нея откриха отпечатък с дванайсет точки, съвпадащи с отпечатъка от палеца на жертвата. Така че в тази посока имаме резултат. Снощи отидохме да потърсим клошаря, от когото си взела бутилката, за да го разпитаме отново и да видим дали няма да научим още нещо, след като разполагаме с отпечатък. За съжаление не го открихме и…

— По кое време сте отишли? — попита Балард.

— Към осем — каза Друкер. — Обикаляхме близо час, но не го намерихме.

— Не мисля, че излиза толкова рано — каза Балард. — Ще го намеря довечера.

— Би било чудесно — каза Друкер.

Разговорът вървеше неловко, което беше признание, че присъстващите правят онова, което би трябвало да направят от самото начало — да извикат специалист по малките часове в Холивуд.

— По бутилката имаше ли други отпечатъци? — попита Балард.

Друкер прелисти доклада пред себе си.

— Да. Имаме отпечатък от длан. Открихме съвпадение с отпечатъка от разрешителното за продажба на алкохол на името на Марко Линков, който държи магазина, от който смятаме, че е била купена бутилката. Говорихме с него и видяхме видеото, за което ни каза.

— Значи бутилката е била купена от жената на записа?

— Проверихме номера й — „едно за теб, едно за мен“ — и се оказа, че той бил откраднат от друг мерцедес от същия модел по-рано през деня. Работното ни заключение е, че жената е купила бутилката и я е дала на жертвата. Не знаем дали това е било част от плана за убийство. Засега не сме я идентифицирали.

— Ами банкоматът? Тя е изтеглила пари от него.

— Използвала е фалшива карта с редовен номер и ПИН на седемдесет и две годишен мъж, живеещ в Лас Вегас, Невада.

— Банкоматът има ли камера? Имате ли по-ясен кадър с нея?

— Ти си гледала видеозаписа от магазина — каза Ферлита. — Тя постави ръка върху обектива. Знаела е точно къде се намира.

— Няма картина — добави Друкер.

Балард не отговори, а се облегна назад в стола си и се замисли върху новата информация. Сложността на действията на загадъчната жена бяха много подозрителни и повдигаха нови въпроси.

— Не разбирам — каза след малко.

— Кое? — попита Оливас.

— Приемам, че жената е заподозреният — каза Балард. — Откраднат номер, открадната карта. Но защо? Защо не е купила бутилката някъде другаде, където никой не би направил връзка с нея?

— Кой знае? — обади се Нучо.

— Изглежда, сякаш е искала да бъде видяна, но не и идентифицирана — каза Балард. — Тук има психологически момент.

— Майната й на психологията — каза Друкер. — Просто трябва да я намерим.

— Искам да кажа, че ако я разберем, това може да ни помогне да я намерим — отвърна Балард.

— Както и да е — каза Друкер.

Балард пусна думите му покрай ушите си и продължи нататък:

— Добре, какво друго?

— Не е ли достатъчно? — отвърна Ферлита. — Работим по случая от два дни и през повечето време наваксваме.

— И нямаше да имате това, с което разполагате, ако не бях аз — каза Балард. — Как стои въпросът с жертвата и легализираното завещание? Това копие от документа ли е?

И посочи дебелата папка на масата до Друкер.

— Да — каза той. — Прегледахме го два пъти и не открихме никаква връзка. Това е един от онези случаи, при които знаеш, че си прав, но нямаш доказателства за нищо.

— Мога ли тогава да го взема? — попита Балард. — Ще го прочета, докато съм в колата и се оглеждам за човека с бутилките. Така и аз ще наваксам с всичко.

Друкер се обърна към Оливас за одобрение.

— Разбира се — каза Оливас. — Ще ти направим копие. Действай.

— Някой разговарял ли е със семейство Банкс? — попита Балард.

— Днес смятаме да идем до Сан Диего и да говорим с брата — каза Друкер.

— Искаш ли да дойдеш? — със заядлив тон попита Ферлита.

— Ще пропусна — отвърна Балард. — Сигурна съм, че вие двамата ще се справите.