Майкъл Конъли
Нощният пожар (14)

14

Балард започна смяната с третата оперативна, но в началото от уменията й нямаше нужда. Никакви уточнения, никакви разпити, никакви връчвания на призовки. След това тя слезе в опустялото детективско бюро и седна зад компютъра, за да проучи Елвин Кид и Нейтън Бразил.

Установи, че Кид е собственик на къща, оценена на 600 000 долара, и е собственик на строителната фирма „Кид Констръкшън“, специализирана в проекти за реновиране на търговски обекти. Лицензът на фирмата беше на името на Синтия Кид. Балард предположи, че това е жена му и че той е използвал името й, за да заобиколи факта, че има криминално досие.

Поне на пръв поглед изглеждаше, че в някакъв момент Кид е скъсал с бандите и е заживял почтено. „Кид Констръкшън“ бе лицензирана през 2002 г., дванайсет години след убийството на Джон Хилтън.

Балард намери снимка на къщата на Кид в Гугъл Карти и известно време се взира в нея. Идеална къща за живот в предградията — сива, с бели корнизи и двоен гараж. Липсваше само бялата дървена ограда отпред. На алеята имаше пикап с фургон, на който се мъдреше логото на строителната фирма. Това я подсети да провери адреса на лиценза и откри, че фирмата е регистрирана в някакъв склад. Явно Кид въртеше бизнеса си от дома си и не печелеше купища пари. Все пак имаше къщата, която беше ипотекирана само веднъж, и пикап, който беше само на една или две години. Доста добре за човек, лежал два пъти в щатския затвор преди да навърши трийсет. Сега той беше един от малцината щастливци, доживели до възрастта шейсет и две.

Нейтън Бразил беше друга история. Балард откри в досието му два банкрута и поредица отнемания на имущество през последните двайсет и пет години. Откри също онлайн заявление за наем от 2012 г., в което се посочваше, че работи в областта на хранителните услуги, което най-вероятно означаваше, че е сервитьор, барман или може би готвач. Препоръката в заявлението беше от управителя на „Марикс“, мексикански ресторант в Западен Холивуд. Балард беше посещавала заведението преди години, когато живееше в онзи район. Беше място, на което да се отбиеш за маргарита или фахита. Зачуди се дали не е била обслужвана от Бразил, макар че не можеше да го разпознае от снимката на шофьорската му книжка.

Снимката от Гугъл Карти на сегашния адрес на Бразил показваше жилищна сграда от 50-те на „Суитцър“. Един етаж апартаменти над открит гараж. Мястото изглеждаше вехто и старомодно, по фасадата имаше закрепени с пожълтял гипс табели, които декларираха, че местата за паркиране са само за обитателите на сградата.

Докато разпечатваше снимките от екрана, телефонът й иззвъня. На екрана се изписа НЕПОЗНАТ НОМЕР. Балард вдигна.

— Обажда се Макс Талис. Оставили сте ми съобщение.

Балард погледна часовника на стената и се изненада. Беше оставила съобщението на Талис преди четири часа. Не беше сигурна каква е часовата разлика между Лос Анджелис и Айдахо, но изглеждаше странно пенсионер да й връща обаждане след полунощ.

— Да, детектив, благодаря, че ми се обаждате.

— Нека позная. Нещо във връзка с Биги ли е?

— Биги ли? Не. Аз…

— Най-често ме търсят по този въпрос. Случаят беше мой само за двайсет минути, след което го поеха шефовете. Но продължават да търсят мен, понеже името ми е в досиетата.

Балард предположи, че става дума за изнасилвача Биги Смолс, чието убийство през 90-те все още официално се водеше неразрешено, но бе станало тема на безброй медийни репортажи, документални филми и филми „по действителен случай“. Това беше едно от многото убийства в Лос Анджелис, пленили въображението на публиката. В действителност ставаше въпрос за улично убийство, което не се различаваше много от убийството на Джон Хилтън — човек, застрелян зад волана на колата си.

В съобщението си Балард не беше споменала за кой случай иска да говори с Талис, защото се боеше, че няма да й върне обаждането.

— Всъщност исках да говоря с вас за Джон Хилтън — каза тя.

Последва кратка пауза.

— Джон Хилтън — каза Талис. — Не си спомням.

Балард му каза датата на убийството и добави:

— Бял мъж, на двайсет и четири, убит с един изстрел в своята „Тойота Корола“ на уличка при Мелроуз, на която се продавали наркотици. Куршум зад ухото. Вие с Хънтър сте работили по случая. Аз го поех наскоро.

— А, да. Хилтън, като хотелите. Помня как го идентифицирахме и си помислих — само да не е роднина на онези, нали разбирате? Медиите щяха да ни се нахвърлят със страшна сила.

— Значи си спомняте случая?

— Не всичко, но помня, че така и не открихме нищо. Просто уличен обир с неочакван край. Случай, свързан с дрога и банди. Труден за решаване.

— Някои аспекти от него ме карат да ми изглежда различно. Можем ли да говорим сега? Знам, че е късно.

— Да, на работа съм. Имам предостатъчно време.

— Наистина ли? Какво работите?

— В съобщението си казахте, че работите нощна смяна. Навремето го наричахме Късното шоу. Е, и аз съм в него. Нощен пазач. Късното шоу.

— Стига бе. Къде работите?

— На паркинг за камиони. Просто се отегчих, нали разбирате? Затова започнах тук. Три нощи седмично, за да пазя спокойствието — и хляба си, ако ме разбирате.

Талис работеше като въоръжена охрана. Балард си помисли, че това е сериозно падение за бивш детектив от отдел „Убийства“ в ЛАПУ.

— Е, дано всичко при вас да е наред — каза тя. — Мога ли да ви попитам за случая Хилтън?

— Питайте — отвърна Талис. — Но не съм сигурен, че ще си спомня нещо.

— Да видим. Първият ми въпрос е за досието по случая. В обобщителния доклад за разпита на родителите на жертвата има два зачертани реда. Чудно ми е защо са зачертани и какво е заличено.

— Имате предвид, че някой ги е зачертал на страницата ли?

— Точно така. Вие ли сте го направили, или Хънтър?

— Не. Защо да го правим? Да не искате да кажете, че докладът е бил цензуриран, както правеха федералните по време на Студената война?

— Да, цензуриран. Само два реда са, но се набиват на очи. Никога досега не бях виждала подобно нещо. Мога да ви прочета страницата или да ви я пратя по факса. Може би ще ви помогне…

— Не, няма да ми помогне. Не мога ли да си спомня нещо, не мога, и толкоз.

Балард долови промяна в тона му и си помисли, че Талис може би току-що си е спомнил нещо за случая и се кани да млъкне.

— Нека да ви прочета страницата.

— Не, скъпа, току-що ти казах — отвърна Талис. — Не помня случая и в момента съм малко зает.

— Добре, нека тогава ви попитам следното. Помните ли Джон Джак Томпсън?

— Разбира се. Всички познаваха Джон Джак. Какво общо…

— Обсъждали ли сте някога този случай с него?

— Защо да го правим?

— Не знам. Затова питам. Досието по случая се е озовало у него. Когато се е пенсионирал, го е взел — откраднал го е — и се опитвам да разбера защо.

— Трябва да питаш него.

— Не мога. Той почина миналата седмица и жена му предаде досието. Сега то е у мен и се опитвам да разбера защо го е взел.

— Съжалявам, че Джон Джак си е отишъл, но не мога да ви помогна. Нямам представа защо е взел досието. Може да е разговарял с партньора ми за случая, но никога не го е правил с мен.

Балард разбра, че Талис увърта. Той знаеше нещо, но не казваше. Реши да направи последен опит.

— Детектив Талис, сигурен ли сте, че не можете да ми помогнете? — попита тя. — Оставам с впечатлението, че си спомняте случая. Да не би да пазите някого или някаква тайна? Не е нужно да…

— Нито дума повече, момиче — ядосано я прекъсна Талис. — Твърдиш, че защитавам някого, че пазя тайни? На това ще ти отговоря: да си го начукаш. Никой не може да ми говори така. Дадох на управлението и на онзи град…

— Детектив, не се опитвам да ви обидя.

— … двайсет и пет години от живота си и съм вкарвал хора в затвора, докато ти си правила свирки на момчетата на стадиона. Обиждаш ме и обиждаш всичко, което съм направил. Всичко добро, детектив Балард.

И Талис затвори.

Балард седеше и лицето й почервеняваше от гняв и срам.

— Ти си го начукай — каза тя на празната стая.

Намери спасение от момента, когато чу името си по говорителя на тавана. Лейтенант Уошингтън я викаше в дежурния кабинет.

Тя стана.