Майкъл Конъли
Нощният пожар (25)

25

Балард излезе от „Грабежи и убийства“ и продължи по коридора към секция „Особени посегателства“. Този път Ейми Дод я нямаше, но мястото до нейното пак изглеждаше свободно. Балард седна и влезе в системата на управлението. Издиша и се опита да се отпусне, след като вече се беше махнала от мъчителя си. Беше приключила за деня, но я беше обзело безпокойство заради Оливас и онова, което й причиняваше той. Току-що беше предала един случай и искаше да се върне към другия. Да продължи напред.

Отвори бележника си и намери страницата, на която си беше записала събраните за Елвин Кид сведения. Служебният и мобилният му телефон бяха изписани върху пикапа му от снимката, която беше намерила в Гугъл. Първо влезе в Нексис/Лексис да потърси номерата и да установи доставчиците на услугите — нещо, което щеше да й е нужно за издаването на заповед за обиск. След това отвори шаблона за молба за разрешително за следене и на двата номера.

Изкарването на разрешително за следене беше сложен процес, тъй като подслушването на личен телефон беше в крещящ разрез с Четвъртата поправка, която предпазваше гражданите от незаконно претърсване и задържане. Възможната причина за подобно нахълтване в личното пространство трябваше да бъде категорично обоснована и отчаяна. Обоснована, защото подаващият молбата за разрешително трябваше да посочи, че прагът на престъпната дейност на извършителя е прекрачен. Отчаяна, защото следователят трябваше да представи и убедителни аргументи, че подслушването е единствената възможност за разрешаване на делото. Подслушването трябваше да бъде последната възможна мярка и затова преди да подаде молбата детективът трябваше да получи писмено разрешително от отдела си, подписано от високопоставен началник, от капитан нагоре.

Отне й час да напише документа от седем страници, който беше наполовина шаблонен текст и наполовина описание на случая. Той до голяма степен разчиташе на информацията от информатора на ЛАПУ Денард Дорси и в заявлението се посочваше, че подслушването е последна възможна мярка, защото случаят е отпреди двайсет и девет години и свидетелите по него или вече не са живи, или спомените им са избледнели, или не могат да бъдат открити. В документа не се споменаваше, че Дорси не е действащ информатор от повече от десет години и че Кид е напуснал бандата Ролинг Сикстис Крипс още по-отдавна.

Докато Балард редактираше заявлението си, дойде Ейми Дод, погледна я и каза:

— Тези наши срещи започват да стават редовни.

Изглеждаше уморена, сякаш беше работила цяла нощ по някакъв случай. Балард отново се загрижи за нея.

— Идваш точно навреме — каза тя. — Какъв е кодът на принтера на отдела?

Дод каза, че ще трябва да провери. Седна на бюрото си, влезе в системата и прочете идентификационния код на принтера. Балард пусна документа за разпечатка.

— Е, какво става? — попита Дод от другата страна на преградата. — Да не би да се местиш тук?

— Пишех искане за разрешително — отвърна Балард. — Трябва да го занеса на съдия Торнтън преди да е влязъл в съдебната зала.

— За подслушване ли?

— Да. На два номера.

Съдия Били Торнтън от Висшия съд издаваше разрешителните за подслушване и всички молби минаваха през него. Освен това беше зает с дела, които обикновено започваха да се гледат всяка сутрин в десет.

Следвайки упътванията на Дод, Балард отиде в стаята за почивка в дъното на помещението, за да вземе разпечатаните страници. После се върна при бюрото, отвори папката, която вече беше извадила от раницата си, добави страницата с подписа на Оливас към края на искането за разрешително и каза:

— Махам се. Ако искаш да се видим някой път след работа, Ейми, на линия съм. Поне до началото на Късното шоу.

— Благодаря — отвърна Дод, която като че ли усети загрижеността на Балард. — Може и да се възползвам.

Балард слезе с асансьора и тръгна през площада към колата си. Погледна чистачките и не видя талон. Съдебната палата се намираше само на една пресечка по-нататък и ако побързаше и съдия Торнтън не беше влязъл в залата, можеше да се върне при колата след по-малко от половин час. Ускори крачка.

Съдия Били Торнтън беше уважаван член на местната наказателна съдебна система. В началото на кариерата си беше работил като служебен защитник и заместник окръжен прокурор, преди да бъде избран за съдия в Департамент 107 на Висшия съд на Лос Анджелис — пост, който заемаше вече повече от четвърт век. В залата се държеше простонародно, но зад поведението му се криеше остър юридически ум — една от причините главният съдия да го натовари с разрешителните за подслушвания. Пълното му име беше Кларънс Уилям Торнтън, но предпочиташе да го наричат Били и приставът му го обявяваше точно така всеки път, когато влизаше в съдебната зала — Негова чест Били Торнтън.

Поради необичайно дългото чакане на асансьор в строената преди петдесет години сграда Балард стигна до зала 107 в десет без десет и видя, че поредното дело ще започне всеки момент. Мъж със сини затворнически дрехи седеше на масата на защитата до адвоката си. От другата страна седеше прокурор, когото Балард познаваше, но не можеше да си спомни името му. Двете страни изглеждаха готови да започнат и единственият липсващ беше съдията. Балард разкопча сакото си, така че заместник-шерифът да види значката й, и влезе. Заобиколи масите на защитата и обвинението и отиде при пристава, чието място беше отдясно на това на съдията. Озова се пред мъж с разръфана яка на ризата. На табелката пред него беше изписано „Адам Трейнър“.

— Здравейте — каза Балард, като се престори на задъхана, така че Трейнър да си помисли, че е тичала нагоре по стълбите, и да я съжали. — Има ли шанс да се видя със съдията във връзка с разрешително за подслушване преди началото на процеса?

— Господи, чакаме само последният заседател да пристигне и започваме — отвърна Трейнър. — Ще се наложи да дойдете през обедната почивка.

— Бихте ли го попитали, моля? Разрешителното е само седем страници, които са предимно шаблонен текст, който е чел безброй пъти. Няма да му отнеме много време.

— Дайте да видя. Как се казвате и от коя служба сте?

— Рене Балард, ЛАПУ. Работя по старо убийство. И времето е от значение.

Трейнър вдигна телефона, натисна едно копче и завъртя стола си с облегалката към Балард, за да й е трудно да го подслушва. Нямаше значение, защото разговорът продължи само двайсет секунди и когато Трейнър се обърна отново към нея, Балард очакваше отговорът да е „не“.

Грешеше.

— Идете — каза й той. — Съдията е в кабинета си. Ще започне делото след десетина минути. Липсващият съдебен заседател се обади от гаража.

— Не и с тези асансьори — каза Балард.

Трейнър отвори летящата врата, която осигуряваше достъп до задната част на съдебната зала. Балард мина през помещението за документи и излезе в коридор. Беше посещавала подобни места и знаеше, че коридорът води до офисите на съдии, гледащи наказателни дела. Чудеше се дали да тръгне надясно или наляво, когато нечий глас каза:

— Насам.

Балард погледна наляво и видя отворена врата. Съдия Били Торнтън седеше до бюрото си и обличаше черната си роба.

— Влезте — каза той.

Балард влезе. Кабинетът беше като всички други, в които беше влизала. Бюро и маса, подредени във формата на буквата Т, оградени от трите страни от рафтове с томове в кожени подвързии. Балард предполагаше, че томовете са само за показ, тъй като в днешно време всички ползваха бази данни.

— Стар случай, а? — рече Торнтън. — Колко стар?

Балард заговори, докато отваряше раницата си и вадеше папката.

— От деветдесет и девета. Имаме заподозрян и искаме да го накараме да проговори за случая.

Даде папката на Торнтън и той я взе и седна зад бюрото си. Прегледа страниците, без да ги вади от папката.

— Приставът ми каза, че времето било от значение?

Въпросът изненада Балард.

— Ъ-ъ, той е бил член на банда и ние вече разговаряхме с други членове за случая — каза тя, импровизирайки в движение. — Възможно е той да научи преди да успеем да стигнем до него и да го накараме да се разприказва по телефона.

Торнтън продължи да чете. Балард забеляза черно-бяла снимка на джазов музикант, поставена в рамка на стената до закачалката, на която висеше резервна съдийска тога.

— Разглеждам тези искания много сериозно — каза Торнтън, докато четеше третата страница. — Подслушването на частни разговори е сериозно нахлуване в личното пространство.

Балард не беше сигурна дали трябва да каже нещо. Помисли си, че може би Торнтън говори риторично. Все пак отговори с малко нервен глас.

— Ние също. Смятаме, че това е най-добрата ни възможност да разрешим случая и че ако бъде подбуден, той ще се свърже със съучастниците си и така сам ще признае вината си.

Цитираше документа, който съдията четеше. Торнтън кимна, без да я поглежда.

— Искате да следите и текстовите съобщения по мобилния му телефон — каза след малко.

— Да, ваша чест — отвърна Балард.

Когато той стигна до шестата страница, Балард го видя как поклаща веднъж глава и започна да си мисли, че ще отхвърли молбата.

— Посочвате, че този тип бил високопоставен в бандата си — каза Торнтън. — Още по времето на убийството. Мислите ли, че той го е извършил?

— Ъ-ъ, да — отвърна Балард. — Той е можел да нареди убийството, но смятаме, че го е извършил сам поради обстоятелства, които биха го поставили в неловко положение, ако прати да го направи някой друг.

Надяваше се, че съдията няма да я попита кои са тези „ние“, тъй като в момента тя работеше сама по случая. Бош вече не беше в полицията и не се броеше.

Торнтън стигна до последната страница, на която Балард се хващаше за сламки, за да обоснове искането си.

— Тук се споменава скицник — каза съдията. — У вас ли е?

— Да, ваша чест — каза Балард.

— Дайте да го видя.

— Да, сър.

Балард бръкна в раницата си, извади скицника на Джон Хилтън от затвора и го даде на Торнтън през бюрото.

— Скицата, за която пише в искането, е отбелязана с листче.

Балард беше отбелязала само една скица, защото на втората Кид беше по-труден за разпознаване. Вместо да отвори направо на рисунката, Торнтън прелисти скицника. Когато най-сетне стигна до отбелязания лист, се вгледа продължително в скицата.

— И казвате, че това е Кид?

— Да, ваша чест. Имам и негови снимки от онова време, ако искате да ги видите.

— Да, покажете ми ги.

Балард отново започна да рови в раницата си, а съдията продължи:

— Проблемът е, че правите субективно заключение, че, първо, рисунката е на Кид и, второ, че тя намеква за някаква затворническа връзка.

Балард включи лаптопа си и отвори фотографиите на Кид, направени в „Коркоран“. Обърна компютъра към съдията. Той се наведе да разгледа по-добре снимките.

— Искате ли да увелича образа? — попита Балард.

— Не е необходимо — отвърна съдията. — Съгласен съм, че това е господин Кид. А какво ще кажете за романтичната връзка? Нямате доказателства за нея, освен твърдението ви, че я виждате в рисунката. Хилтън може просто да е бил добър художник.

— Виждам я в рисунката — каза Балард, която нямаше намерение да отстъпва. — Освен това съквартирантът на жертвата потвърди, че той е бил гей и е бил влюбен в някого. Разполагаме с факта, че Хилтън е бил убит в контролирана от Кид уличка, при това по време, когато той е накарал всички други членове на бандата да се махнат. Смятам, че Хилтън е бил влюбен в него и че в случая става въпрос за принципа — каквото е станало в затвора, си остава там. Кид не е можел да си позволи връзката да минира положението му в бандата. Мисля, че мотивите са налице, ваша чест.

— Аз решавам това, нали? — отвърна Торнтън.

— Да, ваша чест.

— Е, теорията ви е налице — каза съдията. — Част от нея се подкрепя, но както сама казвате, друга част са само предположения.

Балард не отговори. Чувстваше се като ученичка, кастрена след часовете от учителя си. Знаеше, че всичко отива по дяволите. Торнтън щеше да каже, че няма достатъчно основания и че трябва да се върне, когато ги намери. Съдията отвори на последната страница с подписа на Оливас.

— С капитан Оливас ли работите по случая?

— Той ръководи старите случаи — отвърна Балард.

— И се е подписал?

— Да, сър.

Внезапно й призля. Осъзна, че постъпката й я е насочила в лоша посока. Лъжеше съдия от Висшия съд. Омразата й към Оливас я беше накарала да измами човек, към когото изпитваше единствено уважение. Вече съжаляваше, че изобщо е взела досието от Бош.

— Е — рече Торнтън, — трябва да приема, че той знае какво прави. Като прокурор преди двайсет и пет години съм работил по дела с него. Тогава той знаеше какво прави.

— Да, сър — отвърна Балард.

— Но напоследък чух слухове за него. За управленския му стил, така да се каже.

Балард премълча. Торнтън явно си даде сметка, че тя няма да се хване на въдицата, и продължи:

— Искането ви е за седемдневно подслушване — каза той. — Ще ви дам седемдесет и два часа. Ако дотогава не получите нищо, искам да прекратите следенето. Разбрахте ли, детектив?

— Да, сър. Седемдесет и два часа. Благодаря.

Торнтън се зае да подписва заповедта, която тя трябваше да представи на доставчиците на телефонни услуги на Кид. Балард мислено го подканяше да побърза, за да може да се махне от това място, преди той да е размислил. Взираше се в снимката на музиканта на стената, без да я вижда, като си мислеше за следващите ходове, които трябва да направи.

— Знаете ли кой е това? — попита съдията, изтръгвайки я от унеса й.

— Ъ-ъ, не — каза тя. — Тъкмо се питах.

— Красавеца и Звяра, така го наричаха — каза Торнтън. — Бен Уебстър. Можеше да те накара да се разплачеш, когато свиреше на саксофона си. Но когато се напиеше, ставаше гаден. Налиташе. В съдебната си зала непрекъснато виждам такива истории.

Балард кимна. Торнтън й даде документите и каза:

— Ето ви разрешителното.