Джесика Шатък
Жените в замъка (9)

Осма глава

Замъкът Лингенфелс, август 1945 г.

За Аня Грабарек веднага стана ясно, че жената, която ги отвеждаше от лагера за бежанци в Тьолинген, беше свикнала да дава нареждания. Походката й беше уверена, правеше големи крачки, а и тонът й беше такъв един, заповеднически. Аня не беше свикнала да чува представителки на нейния пол да говорят така. Дори и името й внушаваше твърдост и власт: Мариане Фалкенберг фон Лингенфелс.

— Баща ви беше смел човек — каза през рамо жената на синовете на Аня. — За мен е чест да поканя семейството му в дома си.

Аня се вгледа в бледите, изпити лица на синовете си. И двамата изглеждаха шокирани. Бяха онемели от страх и объркване. Горкичкият Анселм не беше гъкнал, откакто напуснаха Дрезден, а Волфганг — малкото й момче, малкото й диваче — се беше начумерил и гледаше втренчено и сърдито, като зверче в клетка.

Фрау Фон Лингенфелс смени темата. После внезапно се закова на място.

— Какво е това?

Минаваха покрай ниска постройка, от която хората излизаха като призраци, посипани със сивкав прах със задушлива миризма: там ги пръскаха против паразити.

— Помещението за депаразитация — отвърна Аня.

— Ужас! — възкликна фрау Фон Лингенфелс. — Не може да няма по-човечен начин! — Явно беше от добродетелните, филантроп. Аня трябваше да внимава.

При портата млад мъж със значка на СПВОН им махна да минават. Службата за помощ и възстановяване към Обединените нации отговаряше за бежанските лагери в Европа, а за Аня беше цяло чудо, че изобщо съществува такава организация. Дълга опашка от новопристигнали се точеше по пътя. Всеки ден от изток прииждаха нови и нови хора: етнически германци, прогонени от анексираните от Русия и Полша територии — някои се бяха заселили там по настояване на Хитлер, но имаше и такива, чиито семейства от векове бяха живели там; имаше и руски казаци, които се бяха били рамо до рамо с нацистите, и украински националисти, воювали срещу руснаците… и изобщо всеки, който имаше причини да се страхува от гнева на Сталин. Още миналия месец в лагера вече не достигаха легла и новопристигналите все чакаха да им назначат „домакини“, които да им осигурят място за нощувка под собствения си покрив. Повечето от тези „домакини“ — в най-добрия случай — не бяха особено гостоприемни. Но Мариане фон Лингенфелс не беше от тях. Тя сама беше пожелала да приюти семейство Грабарек. Дори ги беше издирила. И се предполагаше, че трябва да й бъдат благодарни и Аня много добре го разбираше. Но тя не беше благодарна. Предпочиташе анонимността на лагера.

— Говорите без акцент — отбеляза фрау Фон Лингенфелс, когато тръгнаха по пътя, натам, откъдето прииждаха хората. — Германка ли сте по произход?

Аня кимна.

— А? Но съпругът ви беше поляк.

Аня отново кимна.

— И вие двамата говорите немски, нали? — продължи да разпитва фрау Фон Лингенфелс. — Как се казвате?

Момчетата мълчаха. Анселм погледна към майка си, а Волфганг заби очи в земята.

— Това е Анселм, а това е Волфганг.

Жената обаче все още оставаше в неведение.

— Е, няма значение, в нашия замък ще се запознаете с други двама млади господа, горе-долу на вашата възраст: моето момче, Фриц, той е на осем, и приятелят му, Мартин, на шест, и той е дете на един от мъжете в съпротивителното движение. Сигурна съм, че ще станете първи приятели. Но Лингенфелс не е точно замък, какъвто вероятно си представяте — продължаваше тя жизнерадостно. — Не е чак огромен, със сигурност. А ние всъщност живеем в кухнята, защото останалите помещения са празни и влажни. А и вече ги няма хубавите мебели — там никой от години не е живял. Но си има и предимства. Например покрив над главата е, нали! — Тя се разсмя. — А има и огромна камина, която можем да палим, когато е студено. Плюс това някога там са живели малки принцове и принцеси. Учили са се да се бият с копия и са се хранили в златни чинии и какво ли не още. Или поне на моите деца им харесва да си мислят така…

Аня остави думите на жената да прехвърчат покрай ушите й. Отиваха в някакъв замък, щяха да живеят с „вдовици на Съпротивата“, или поне фрау Фон Лингенфелс се представяше като такава. В тревата пееха дроздове, по полята цъфтяха макове. Никакви пропускателни пунктове, никакви гилзи от автомати, никакъв кънтеж от стъпки с тежки ботуши. Това беше по-важно.

— Преди войната замъкът беше собственост на пралелята на моя съпруг — не спираше да дърдори фрау Фон Лингенфелс. — Тя не живееше там, само организираше тържества и пикници. Беше малко ексцентрична. Баща ви я е срещал веднъж. Беше дошъл на един от нейните балове. — Тонът й изведнъж стана сериозен: — Аз съм го виждала само тогава. Той разказвал ли ви е нещо за това? За графиня Фон Лингенфелс? За Албрехт, моя съпруг? Или за Кони Фледерман?

— Не — поклати глава Аня.

— Съпругът ви е бил във Външното министерство преди войната, нали?

— Беше военен.

— Аха — кимна фрау Фон Лингенфелс. — А после в Армия Крайова^[1], нали?

Аня кимна.

— Нацистите ли го арестуваха, или е загинал в битка?

— Изпратиха го в лагер.

По лицето на жената се изписа искрено разкаяние, съжаление дори.

— Съжалявам. Албрехт винаги е чувствал вина за това, че не успяхме да подкрепим достатъчно Армия Крайова, че го затвориха преди Въстанието^[2].

Аня мълчеше. „Няма пропускателни пунктове, няма шрапнели, няма тътен от тежки ботуши“, повтаряше си тя наум.

 

 

За вечеря бяха сервирали картофи, зеле и гъби, които децата събрали в гората, а и нещо, което беше истински лукс — три варени яйца. В лагера синовете на Аня бяха яли само рядка овесена каша и спаначена супа — всеки ден. Толкова обилна вечеря не бяха виждали от повече от половин година. Яйцата явно бяха подарък от мъжа от онази ферма в подножието на хълма, хер Келерман, когото — някак високомерно — фрау Фон Лингенфелс нарече „нашият герой“, но Аня разбра, че е добронамерено.

— Не, яйцата са за вас, не за нас — упорстваше гордо Аня, събрала останките от добрите маниери, на които я бяха учили в един друг живот.

Анселм и Волфганг я изгледаха разтревожени.

— Глупости. На вас са ви нужни сега. Ще се редуваме.

Освен фрау Фон Лингенфелс, там живееха и двете й дъщери: едната — тъмнокоса и сериозна, а другата — с по-светла коса, висока и скептична, както и синът й — яко момченце, горе-долу на годините на Волфганг, което не можеше да седи мирно, също и още една жена и нейният син. Последните двама леко объркваха Аня. Бената и Мартин Фледерман. И те бяха бежанци, както Аня разбра по-късно. Съпругът й, бащата на Мартин, също е бил екзекутиран от Хитлер заради участието си в неуспешния опит за преврат на двайсети юли. Но какво друго ги свързваше със семейство Фон Лингенфелс, остана загадка за Аня. Не можа да разбере дали фрау Фон Лингенфелс беше израснала с екзекутирания, или съпругът й беше израснал с фрау Фледерман, или просто някой е познавал някого от детинство.

Децата на Фон Лингенфелс говореха твърде бързо, а фрау Фон Лингенфелс си въобразяваше твърде много неща. Думите им се изливаха върху Аня като вода от маркуч. И те дошли от изток, от Силезия. Първо отишли в Берлин. Имало някакво заболяване. Имало и някакъв списък с вдовици. Някакви други съпруги на участници в съпротивителното движение. Тя, Аня Грабарек, била втората, която успели да издирят. Първата била фрау Фледерман.

Анселм и Волфганг не вдигаха очи. Аня кимаше и се хранеше.

Фрау Фледерман и синът й също мълчаха. И двамата бяха бледи, руси и красиви: нейната красота беше крехка, приличаше на ранено птиче, а момченцето примигваше като притихнало, подплашено еленче. И те не се чувстваха много на място тук. И по това Аня приличаше на тях.

Когато семейство Фон Лингенфелс приключиха с разказването, започнаха да разпитват.

— И вас ли са ви отвели в Дом за деца, като Мартин? — Беше Фриц, питаше Анселм. — Били ли сте в концентрационен лагер?

Анселм поклати отрицателно глава.

— А бяхте ли във Варшава по време на бомбардировките? По-лошо ли беше, отколкото в Берлин? А руските войници? Толкова ли са кръвожадни, колкото разправят всички?

Анселм и Волфганг клатеха отрицателно глави, съсредоточени върху яйцата. Не, не, свиване на рамене.

Или отбиваха въпросите с едносрични отговори, или гребяха храна с вилиците и я пъхаха в устата си. През последните няколко месеца бяха подивели като малки зверчета, бяха свикнали да спят на открито, да задигат храна, откъдето намерят, и да се пазят от хищниците.

Аня усети как изтощението я преборва. Сигурна беше, че и за миг само да затвори очи, моментално ще заспи.

— Достатъчно — отсече фрау Фон Лингенфелс и избута стола си назад. — Натоварваме гостите. Елизабет и Катарина, вие измийте съдовете! Фриц и Мартин, донесете вода! Вие, семейство Грабарек, по-добре си лягайте.

Аня с облекчение поведе синовете си нагоре, към малката стаичка над кухнята, в която ги бяха настанили. В средата имаше два дюшека, покрити с чаршафи, и по две одеяла на всеки. Кога за последно Аня и момчетата бяха спали на чаршафи? Но красотата на тази простичка гледка, символ на чистота и ред, я стисна за гърлото. Спомни си как като момиче се беше учила да сгъва чаршафите, да ги постила на дюшека, да затъква краищата… ето така… та това е цяло море от знания, които се оказаха съвсем неуместни през последните месеци.

— Мамо… — Гласът на Анселм се разля в тъмното; звучеше като че е отскубнат от тялото му; то напоследък се беше източило и изтъняло, а гласът беше съвсем детски: поне това й напомняше, че е само на девет. — Ще им кажеш ли…?

Аня се стресна и се разбуди.

— Да им каже… какво? — обади се Волфганг още преди тя да успее да проговори. — Че не искаш да оставаме тук ли? Че искаш да се върнем в лагера? — Неговият глас пък беше изненадващо суров. От тях двамата той беше по-напереният, водачът, нищо че беше по-малък.

— Не — отвърна му смирено Анселм. — Мамо?

Аня мълчеше. И в тъмното усещаше, че и двете й момчета я чакат да реагира.

Някаква сова бухаше в тъмнината вън.

— Тихо — продума най-сетне Аня. — Време е за сън.