Джесика Шатък
Жените в замъка (5)

Четвърта глава

Замъкът Лингенфелс, юни 1945 г.

Момченцето, седнало на пейката пред Мариане, беше умалена версия на баща си. Същите шокиращо сини очи, същите високи скули и прави, елегантни черти. Поведението му обаче беше със сигурност съвсем различно от това на баща му като зрял мъж, но не само: беше различно и от поведението на баща му като малко момче. Този Мартин беше сериозен, безстрастен и напълно се владееше, а онзи Мартин беше вечно въодушевен, остроумен и спонтанен. Лицето на този Мартин беше като затворена врата. Господ му е свидетел, имаше си основателни причини; Мариане нямаше никога да забрави онзи момент, когато го видя за пръв път — как бледото му личице надничаше през прозореца на онова ужасно нацистко сиропиталище.

— Боли ли те? — попита Мариане, докато изпъваше охлузения крак, заради който бяха влезли вътре.

Мартин поклати отрицателно глава.

— А тук?

Детето отново поклати глава, но този път потръпна.

— Добре. Ще го промием, ще го превържем и ще стане като нов.

Мариане натопи една кърпа във вода и я притисна към кървящата рана. Дори през кърпата усети, че вътре има набита мръсотия. Но той не плака.

Беше паднал лошо. Двамата с Фриц играели на някаква игра, катерели се по гредите на стария обор. Естествено, идеята е била на Фриц. Синът й постоянно си навличаше неприятности. Като че цялата му припряност, всичките пакости и необмислени глупости, които беше потискал по време на травмиращото им пътуване на запад от Вайслау, се бяха завърнали удвоени. От кого беше наследил тази пакостническа жилка? Нито тя, нито Албрехт като деца са били импулсивни и неорганизирани. Дори Елизабет, колкото и да беше своенравна, поне внимаваше.

За щастие, подът на обора все още си беше просто отъпкана пръст. И Мартин се беше приземил като котка. Късмета си явно беше наследил от баща си — него все го спохождаха щастливи случайности… поне докато не му изневериха.

— Е, сега вече ще знаете, че не бива да се катерите по тези греди. Мисля, че не е необходимо да тревожим майка ти с това, стига да обещаеш, че вече ще внимаваш. Освен това… — Мариане повдигна вежда. — … обещай ми да не позволяваш на Фриц да те вкарва в беля. Той понякога се държи като същинско циганче.

— Добре. — Гласът на Мартин беше така сериозен, но и така детински. Понякога забравяше колко малък е всъщност. — Обещавам.

Мартин не заплакваше лесно. Мариане беше се убедила вече, когато се разделяше с онова момиченце от Детския дом, Лизл Стравицки. Явно я беше обичал. Но когато откриха семейството й, или по-точно останките от него — една измъчена леля с три малки деца, баща й бил мъртъв, а последната информация за майка й беше, че е била в Аушвиц — дори очите на Мариане се насълзиха. Горкото момиченце се хвърли към него, прегърна го, започна да плаче и да вика така, сякаш малкото й сърчице всеки миг щеше да се пръсне, но той се държа стоически.

Мариане завърза и последната копринена лента около раната.

— Защо не седнеш в кухнята при Елизабет и Катарина да им помогнеш да обелят граха?

Мартин леко отвори уста, като че се канеше да каже нещо.

— Какво има? — попита Мариане и сложи ръка на другото му коляно, здравото, потресаващо кокалесто коляно.

— Кога ще мога да я видя? Майка ми.

— Скоро. Обещавам.

Бената се беше разболяла от дифтерия само седмица след като пристигна в замъка Лингенфелс. Казваха, че понякога се случвало така: тъкмо успееш да стигнеш до безопасно място и те спохожда болестта. Мариане и децата й се бяха ваксинирали в английската болница в Брауншвайг. Тъй като бяха съпругата и децата на Албрехт фон Лингенфелс, ги бяха класифицирали като „Опфер“ — жертви на фашизма, и се ползваха с добро отношение от страна на британските власти, които дори им махнаха да минат с каруцата си и да изпреварят дългата опашка от други бежанци на границата между зоните. Минаха през безкрайна редица от сломени нещастници: повечето бяха старци, жени и деца, бежанци от изток. Мариане се чувстваше виновна, че ги прережда. Та какво право на специални привилегии имаха тя и децата й? Дори това, че имаха и каруца и кон, беше вече същински късмет.

Бената обаче не беше получила никакви привилегии. Не беше се опитала да си осигури протекции като вдовица на Кони Фледерман — активен член на съпротивителното движение, при това екзекутиран от нацистите. Нямаше как да не се признае, че нещата в окупирания от руснаците Берлин бяха по-различни. За почти всеки руснак германците си бяха германци. Тя беше просто вдовица на германец, при това красива, което не беше в нейна полза. Мариане никога нямаше да забрави похотливите войници около масата, нито отвратителната тясна спалня със затворените прозорци, нито миризмата на разврат. Беше пристигнала твърде късно. Беше обещала на Кони, че ще се грижи за безопасността на съпругата му и детето му, а се беше провалила.

 

 

След като настани Мартин в кухнята в пълна безопасност, Мариане изпра окървавените парцали, които някога бяха роклята за причастието на Елизабет. Бяха я получили миналата седмица в един огромен пътнически сандък, доставен, колкото и да е странно, в каросерията на американски пощенски камион. Като видя сандъка, сърцето й се сви. Преди години Албрехт беше настоял да го изпратят при роднини в Цюрих на съхранение, и сега се появиха като подарък от един прозорлив мъртъв мъж.

„Живеем насред нищото, Албрехт!“, беше възнегодувала Мариане, когато Албрехт предложи да опаковат ценните си вещи. „Едва ли някоя армия ще се занимава точно с Вайслау.“

Но Албрехт се оказа прав. Руснаците бяха минали с маршова стъпка през самия град и решени да компенсират загубите си, прибираха всичко — от велосипеди до стенни часовници, и дори сълзливите гоблени на баба Фон Лингенфелс. Набираха гаранционен фонд за кървавия дан, платен през войната, като че плячката можеше да върне мъртвите им близки.

„Най-сетне им видя сметката, нали, малка комунистке!“ Мариане сякаш чуваше реакцията на Албрехт при вида на накълцаната копринена рокля. Така се шегуваха помежду си. Преди време Мариане обичаше да изтъква, че изисканите дрехи и изящната посуда са буржоазни баналности, които отвличат вниманието от истински скъпите неща в живота: музиката, поезията, театъра, картините…

А самото твърдение също беше буржоазно. Войната показа това съвсем ясно. Музиката, поезията и изкуството също бяха лукс. Всичко, без изключение, отвличаше вниманието от изначалната борба между живота и смъртта.

Но имаше и нещо, което Албрехт не беше проумял тогава, когато прибираше вещите им в сандъка: тази култура, която беше създала всички тези скъпоценни неща и им беше придала стойност, щеше сама да се принесе в жертва, и то абсолютно, без остатък, и нейните символи щяха да бъдат напълно лишени от смисъл. За какво ти е сукман от китайска коприна, ушит от най-добрата шивачка във Вайслау, ако няма какво да обуеш? Или пък каква полза от сервиза от майсенски порцелан, при това транспортиран, без да се отчупи дори ръбче от нито една чиния, след като няма чай, нито хляб, нито дори маса за хранене? Той беше предвидил бедствието, но не доживя да види до какви мащаби стигна то.

— Мамо! — Вратата на банята се отвори с трясък. На прага стоеше Катарина. — Американският фюрер дойде.

„Американският фюрер“ — така децата наричаха лейтенант Питърман, отговорника за възстановяването на Еренхайм и околностите му. Той от самото начало се държеше много добре със семейство Лингенфелс, а към Мариане се отнасяше с особено страхопочитание, защото беше напълно убеден, че във вените й тече кралска кръв (а тя всъщност не носеше и капка) и че съпругът й е бил приятел на американския генерал Патън (а това беше сериозно преувеличено, тъй като Албрехт никога не беше се срещал с този човек). Мариане не му беше внушила нито една от тези идеи, но не си направи труда да коригира впечатленията му. Питърман беше полезен съюзник. Беше включила неговата готовност да съдейства в плана за издирването на осиротелите роднини на съратниците на Албрехт, жените и децата, за които така пламенно беше обещала да се грижи на онзи отдавнашен Есенен бал на Графинята. „Командирът на жените и децата“, нали така я нарече Кони. Тогава й се стори обидно, все едно не я допускаха до сериозната конспиративна работа, напомняха й, че тя все пак е жена и ролята й е само да събира останките. Но през годините след това беше започнала да придава на думите му по-различен смисъл: тя беше последният останал боец, пазителят на ключа на последната крепост.

Но така и не стана напълно ясно какво се очакваше да прави с него. Поне можеше да уважи даденото обещание и да се опитва да следи какво се случва с жените и децата на мъжете, които се бяха събрали на съвещанието през онази нощ.

— Фрау Фон Лин-ген-фелс — излая Питърман с обичайния си шеговит тон. От неговите уста името й винаги й звучеше комично с това твърдо „г“ и с насечените срички.

— Лейтенант — поздрави на свой ред Мариане. Тя забеляза, че зад Питърман стои друг мъж: висок, кльощав, в опърпана униформа на Вермахта, но с изтръгнати нашивки. Мъжът не отделяше очи от обувките си. Немски военнопленник. Имаше хиляди такива в британските и американските лагери, където интернираха всички бивши врагове. Мариане ведро попита: — Нима сте намерили някоя от жените в моя списък, онези, чиито имена започват с Фрау? — Това беше неговата шега, когато му даде списъка на съпругите, които търсеше: „Значи, да търся тези, чиито имена започват с Фрау?“.

— Уви, не съм. — По лицето му пробягна сянка. Явно не беше обърнал особено внимание на списъка. — Но ви доведох човек, който да ви помага с работата в замъка.

Погледът на Мариане се отмести към другия мъж и очите й за миг срещнаха неговите. Те бяха бледи, почти прозрачен нюанс на синьото, а лицето — широко и неочаквано красиво.

— Хер Мюлер е един от задържаните в нашия лагер. А предполагам, че малко помощ няма да ви е излишна. Сръчен е. Преди войната е работил във ферма, нали така? Bauernhof?^[1] — попита Питърман, като погледна мъжа.

Мъжът погледна неразбиращо към Питърман, а после и към Мариане.

Мариане обаче разбра: не беше земеделец.

— Както и да е — намръщи се Мариане. Не й се нравеше идеята да разчита на помощта на бивш нацист, пленник на американците. Един господ знае що за човек е, що за войник е бил. А на всичко отгоре беше и неин сънародник. — Нямаме нужда от помощ.

— Извинете ме, фрау Лингенфелс, но… — Питърман отстъпи крачка назад и заоглежда фасадата на замъка. — Там горе има счупени прозорци, някои от плочите на покрива са паднали, а и… — Той отново се обърна към нея: — Идва зима. Ще ви трябват дърва.

Питърман отново се извърна към мъжа и с жестове имитира цепене на дърва.

— Можеш да цепиш дърва, нали? Holz?^[2]

Мъжът кимна утвърдително.

— Е? — Питърман, присвил очи, питаше Мариане: — Това ще ви е полезно, нали? Не бих искал да мръзнете тук, при все че наоколо има толкова много дървета.

Мариане въздъхна.

— Представяте нещата така, че ми е много трудно да откажа.

— Чудесно. Значи, другия четвъртък. Имате брадва, нали?

 

 

Вечерята им, както обикновено, се състоеше от почти безвкусна супа. Мариане така и не се беше научила да готви. Като малка я глезеха, тя беше любимата умна дъщеря на заможен вдовец, който вярваше, че за една жена е по-важно да е добре образована, отколкото да е добра домакиня. Поради това тя беше чела Гьоте и Шопенхауер, а не готварски книги.

— Значи ще си имаме роб, така ли? Тук, в нашата къща ли? Веднъж седмично? — попита Елизабет.

— О, престани! Няма да е роб, в никакъв случай — сряза я Мариане. — Откъде ти хрумна това?

— Ами той всъщност е точно роб — възнегодува Елизабет. — Такива са всички военнопленници. Чувала съм го от хер Кофел. Робски труд. В разрез с международните разпоредби. Каква е разликата с това, което правехме ние, когато държахме властта?

— „Ние“ ли!? — ужасена повтори Мариане. — Ние никога не сме били нацисти. Не го забравяй.

Елизабет сви рамене.

— Все пак няма да му се плаща за труда.

— Ако случайно не си забелязала, точно сега ничий труд не се заплаща. Освен това, сигурна съм, че за него идването тук веднъж седмично да цепи дърва ще е приятно разнообразие в сравнение с онзи лагер; там, доколкото зная, е непоносимо. — За тези интернати се носеха слухове, че хората там умирали, че ги държали просто в изоставени ниви, че за въдворените нямало подслон, нито къде да се скрият от слънцето, че копаели дупки и спели в тях. Но Мариане не вярваше на повечето слухове, които жителите на Еренхайм разпространяваха. Тя се обърна към сина си: — Фриц, трябва да седиш като мъж, престани да шаваш.

— Много хора ли е убил през войната? — попита приглушено Катарина. — Затова ли е пленник?

Мариане се вгледа в по-малкото си момиче. Тъмнокосо, с невзрачно лице, вечно умислено… Нейните реакции никога не бяха прибързани и така добре ги претегляше. Точно като Албрехт. Мариане въздъхна:

— Не зная, мила. Много хора са затворници. Има дори момчета на вашата възраст, които едва ли различават единия край на пушката от другия. Не зная какво е направил хер Мюлер.

— Каквото и да е, е нещо лошо — промърмори Елизабет.

— Елизабет, прекаляваш, сериозно ти казвам — отново я скастри Мариане. — Първо, изобщо не съм искала помощта му. Но така или иначе ще ни помага. Ще сече дърва, за да можем да изкараме зимата, и трябва да сте му благодарни за това.

Последва тишина, в която Мариане имаше време да осмисли собствените си думи. „Така ли смяташ, че трябва да се прави? — сякаш чуваше тя въпроса на Албрехт. — Значи, когато правиш избор, личните облаги надделяват над морала.“

Да. Не. Какво значение има къде ще работи този човек — дали тук, в замъка, или за американците? И в двата случая той е военнопленник. Кони щеше да е на нейното мнение, нали? Мариане разсипа последните остатъци от супата по паниците.

— Ама сигурно е имал „Лугер“ — предположи Фриц. — Дали още е у него.

— Не — отвърна убедено Мариане. — На германците не им е позволено да носят оръжие. Може ли вече да поседим и спокойно да си довършим вечерята? — Тя се обърна към Мартин, който не беше казал и дума през цялото време. — Би било чудесно, нали?

 

 

След вечеря Мариане се качи да види как е Бената.

Беше я преместила в едно от слугинските помещения над кухнята — всички сега спяха в тях. Това бяха най-удобните стаи в целия замък. През студените месеци щяха да се отопляват от огъня в огромното огнище долу. Онези просторни спални във фасадната част сега бяха мрачни и мразовити, задръстени от нацепените останки от някогашните легла с балдахини. Още щом пристигна, Мариане огледа замъка и с отвращение откри в какво състояние го бяха оставили. Та що за човек би нацепил на трески такива ценни антики? Поражения имаше и в голямата бална зала: роялът беше строшен, клавишите от слонова кост — изтръгнати, а струните стърчаха на всички посоки като крачета на гигантски паяк. Това вероятно беше дело на нацистите: малко преди края на войната бяха настанили в замъка Лингенфелс войниците от някакво поделение. В един от ъглите на двора още стояха струпани празните консервени кутии от дажбите им — месо, череши и бели аспержи. Но нищо чудно жителите на Еренхайм да са отговорни за разрухата. В последните дни на войната, след като се изнесли нацистите, много от жителите на града се укрили в замъка от настъпващите към града американци, защото били убедени, че те ще ги изнасилват и убиват. А и Мариане не отричаше, че еренхаймци са способни да нанесат такива поражения. Та те са просто шепа хора, изолирани от външния свят, женени неминуемо за нечий братовчед, чичо или брат, които не можеха да се освободят от средновековния си слугински манталитет и приемаха хората от замъка като потисници. Всички са били и пламенни нацисти, доколкото можеше да прецени Мариане. Поради това за тях тя и децата й бяха семейството на предател, човек, който се е опитал да посегне на живота на любимия им Фюрер, при това издънка на рода Фон Лингенфелс.

Мариане се спря, бръкна в джоба, където беше сложила писмото за Бената. На пипане беше хладно и омекнало след толкова време и от допира с него адреналинът й рязко се покачи. Почука лекичко на вратата на Бената.

Във войнишкото походно легло, което Мариане беше приспособила за нея, Бената вече не беше красивата, румена селска девойка. Мариане беше скъсила русата й коса, за да не я мъчат паразитите, и така остригана, изглеждаше съвсем слаба и измъчена от тежкия си живот: закръглените й бузи бяха хлътнали и бели като хартия, а очите — огромни и потъмнели. Все още беше красива, но това беше болезнена, потъпкана красота.

Мариане постави подноса със супата и водата до леглото и очите на Бената затрепкаха и се отвориха.

— Мартин добре ли е? — попита Бената и мигновено се закашля.

Мариане вдигна пръст към устните си:

— Шшшт! Добре е. Двамата с Фриц постоянно измислят какви ли не момчешки лудории. Полезно е да растат здрави и палави.

— Не е… — опита да продължи Бената, но кашлицата отново пресече думите й. — Не е болен, нали?

— Напълно здрав е. — Мариане не спомена за падането.

Бената кимна, но очите й все още издаваха тревогата й.

Преди да започне войната, Мариане си беше представяла, че Бената ще народи цяла орда момиченца и момченца, че ще властва с твърда ръка и мъдро спокойствие над своя малък матриархат. Кони винаги беше мечтал за голямо семейство, поне пет или шест деца — нещо съвсем различно от неговото собствено самотно детство, без братя и сестри. Какво се беше случило през това време? Дали не е помятала? Дали не е страдала от безплодие? Кони никога не й беше доверявал семейните им тайни, а с Бената никога не са били толкова близки, че да разбере от нея. Каква ирония! Тъкмо тя, кокалестата жена с плоска гръд, се оказа по-плодовита.

Мариане седна на ръба на леглото и поднесе към устата на Бената лъжица бульон от последните запаси, които бяха успели да измъкнат от Вайслау.

Бената послушно отвори уста.

Щом се наведе с лъжицата към нея, писмото изшумоля в джоба й. Време беше, крайно време беше да й го предаде. Но толкова й беше трудно да се раздели с него! Кони й го беше дал последния път, когато се видяха. За съпругата ми, Бената Фледерман, така пишеше на плика с неговия издължен, тесен почерк, изненадващо елегантен за мъж. Тя трябваше да го предаде на Бената, в случай че той умре. А този път, когато беше поискал помощта й, тя не се съпротиви.

Но когато заговорът им пропадна и Кони действително умря, Мариане разбра, че не може да предаде писмото. Беше твърде опасно, защото Албрехт беше в затвора. От покушението до процеса и обесването на Албрехт изминаха шест месеца. И през всички тези месеци Мариане беше заета с опити да направи нещо за освобождаването му: посещаваше влиятелни познати, пишеше писма и дори цели три пъти ходи на разпити в щаба на Гестапо. Ако бяха разбрали, че притежава писмо от Кони Фледерман, това никак нямаше да улесни нещата. А след това, след смъртта на Албрехт, нямаше как да се добере до Бената, защото нацистите я бяха хвърлили в затвора. Затова Мариане се беше вкопчила в писмото и не й го даде дори по пътя от Берлин. Все чакаше подходящия момент, а той все не идваше.

— Трябва да ти предам нещо — събра сили да промълви Мариане, когато Бената преглътна и последната лъжица от бульона.

Бената вдигна поглед.

Мариане измъкна писмото. Беше мръсно и омачкано. Но беше оцеляло: и след руснаците, и след бягството от Вайслау, и след края на войната.

Но Бената изобщо не се развълнува, като видя почерка на мъжа си, и това много учуди Мариане. Дори не се помръдна, за да го вземе от ръцете на Мариане.

— Задържах го твърде дълго, извинявай… — започна Мариане, — … не знаех как да ти го изпратя. А после, когато пътувахме от Берлин, ми се стори, че… че ще е по-добре да можеш да го прочетеш някъде, където е тихо и спокойно.

Но Бената остана все така безмълвна. Мариане чуваше как навън децата си играят.

— Виж, аз дори нямах представа за… — каза накрая Бената.

— За кое?

— За това, което бяха намислили.

— Пазеха го в тайна, много малко хора знаеха.

— Но на теб са казали. — Тонът на Бената беше изненадващо свиреп.

Мариане се вгледа внимателно в бледото лице на момичето — едновременно и сурово, и сломено, долавяше се дори и нюанс на язвителност. За миг усети цялата тежест на думите, които Кони й каза онази вечер след празненството: „Тя е съвсем обикновено момиче и не заслужава бедите, в които мога да я въвлека“.

— Това е друго — отвърна с въздишка Мариане. — Аз участвах във всичките им разговори. Ако бях мъж… нацистите щяха да обесят и мен. — Мариане замлъкна, осмисляше думите си. За пръв път изричаше това на глас.

Бената извърна очи.

Писмото все още лежеше между тях, там, където Мариане го беше оставила. Тя усещаше присъствието му, като че беше живо същество. Като че беше дете или животинче, което чакаше да го гушнат.

— Но как успя да им… — започна Бената, но думите й се изгубиха в нов пристъп на кашлица. — Как успя да им попречиш да ти вземат децата? И да те пратят в затвора?

— Не зная — отвърна Мариане, макар че всъщност можеше да се досети. Нацистите никога не са харесвали Кони, докато Албрехт беше успял да запази до самия си край огорченото уважение, което някои от тях изпитваха към него, благодарение вероятно на вродената си дипломатичност. А може би по-скоро заради по-дълбоките му и доста впечатляващи корени. Кони произхождаше от стар, някога заможен род на юнкери, а Албрехт беше Фон Лингенфелс, потомък на цяла плеяда знаменити германски генерали, същински „стожер“ на любимата на Хитлер „висша раса“. — Имали сме късмет.

— Аха… а ние не — каза Бената и най-сетне взе писмото.

Но в очите й нямаше нито тъга, нито любов. Гледаше писмото в ръцете си, като че беше предмет, долетял от друга планета.

— Добре… — Мариане върна лъжицата и празната купа на таблата. — Ще те оставя да го прочетеш на спокойствие.

Бената кимна.

Но преди да затвори вратата, Мариане видя как Бената оставя неотвореното писмо до себе си и се отпуска в леглото, изпъната като труп.

 

 

Мариане доста време беше разсъждавала върху брака на Кони. След сватбата ги беше виждала с Бената на няколко пъти: на коледното тържество на Бемелман, на сбирките за вечеря в Берлин, които беше организирала, и веднъж на едно двудневно гостуване за почивните дни във Вайслау. Тези двамата трябваше да положат доста усилия, за да станат истинска брачна двойка. Момичето, изглежда, беше много докачливо, все за нещо се сърдеше (ту защото Кони не беше я посрещнал на гарата, ту защото бебето не искало да заспи, ту защото никой не й беше помогнал с куфарите във влака…), Кони пък прекаляваше с грижите. И въпреки това, въпреки че постоянно се въртеше край нея, той оставаше някак самостоятелен, дистанциран от жена си и така сякаш насърчаваше вечното й оплакване. Мариане не разбираше какво изобщо го беше привлякло към Бената. Обикновено избягваше да се замисля за тези неща, но този брак никак не беше случаен. Бената беше съпругата на Кони Фледерман. Да, красива беше, безспорно, но той имаше красиви жени из цяла Германия, които при това си въобразяваха, че са влюбени в него. Бената се носеше сред облак от невинност — някаква вродена липса на остроумие и изисканост, каквато не може да се поправи, независимо колко време живее в града и колко пари похарчи. И да, това по някакъв начин събуждаше умиление. Но Мариане не беше забелязвала Кони да се прехласва по този вид простота преди. Това беше присъщо за нацистите: те благоговееха пред старинното, народно простодушие, а не умните и проницателни светски хора. И все пак Бената го беше пленила.

Веднъж Мариане случайно се натъкна на тях: бяха сами на терасата на едно имение в Даалем, на празненство, организирано от един от колегите на Албрехт. Това се случи в първите години на войната, когато виното и веселието все още бяха в изобилие. На вратата Мариане се спря, тъкмо се канеше да им извика, когато нещо в поведението им я възпря. Бената изпиваше Кони с очи и се усмихваше тайнствено, а и малкият Мартин не беше с тях. Кони беше обърнат с гръб към Мариане. Докато Мариане ги наблюдаваше, Бената каза нещо, което го разсмя така, че той отметна глава назад в неподправен изблик на изненада, а след това я прихвана през кръста и я придърпа към себе си така страстно, че дъхът на Мариане за миг секна. Доста силов, дори агресивен беше този негов жест, а Мариане никога не беше го виждала такъв. Бената също се разсмя в отговор и се остави да я обвие в прегръдката си с такава нежност, с такова покорство, каквито Мариане не можеше дори да си представи, че тя самата е способна да прояви.

И въпреки че бракът на Кони беше почти непонятен за нея, Мариане ясно съзнаваше едно: Бената изкарваше наяве по-естествената му, животинска същност.

Това тъжно прозрение прободе Мариане като с нож и тя се оттегли сред познатите удоволствия на празненството и сред хората, с които споделяше еднакви виждания, с които знаеше как да общува, но изглеждаше като човек, нахлузил маска на престорено безгрижие, след като е получил ужасни новини. И когато намери Албрехт, нейния мил, непоклатим Албрехт, с нежните му очи и отпуснати рамене, с разсъдливия умерен маниер на говорене, тя се почувства ужасно самотна, освен това я подразниха и трохата, залепнала на бузата му, и пърхотът по официалното му сако… И това, че се дръпна, за да й направи път, вместо да я притисне към себе си.