Джесика Шатък
Жените в замъка (33)

Трийсет и втора глава

Диър Айл, Мейн, юли 1991 г.

Пътят до дома на Мариане на крайбрежието в Мейн се виеше дълъг и прекрасен като името Фон Лингенфелс, което Мартин винаги беше смятал за особено красиво, макар и американският акцент да беше заличил малко от ефирността му. Но Мартин не беше американец, дори и след толкова години в Нова Англия. Въпреки всичко той беше германец и това пътуване му го припомни. Германец, който закъснява вече повече от час, а това никак не беше добро начало.

Но тази негова мудност беше съвсем в реда на нещата. Като малък той винаги закъсняваше. Усети как този отколешен модел на поведение отново се задейства, а той имаше склонността да допълва това, което другите не казват, обикновено за своя сметка. И значи отново щеше да бъде злощастното момче, наследило леността на майка си, а Мариане — властният родител, който не би пропуснал да го подкачи за това. Нищо че сега той беше над петдесет, а Мариане — на осемдесет и три, а и не я беше виждал от… един господ знае колко години. Беше му писала наскоро, за да му каже, че има предложение. И въпреки че — след приключването на последния му развод — изобщо не му беше до каквито и да е предложения, нямаше как да откаже на Мариане. Винаги е било така.

Край отбивката от Шосе 114 към тясната алея на Мариане, насипана с мидени черупки, имаше нещо като бухнал бял облак от цветчетата на диворастящи сливи, които Мариане не беше споменала в указанията си. Сигурно на нейната възраст не ходи често толкова далеч и не е забелязала, че са нацъфтели; но по-вероятната причина беше, че някакви си цветни гъсталаци или лъщящи лилави плодчета не бяха сред нещата, които Мариане би удостоила с внимание, за разлика от например солидната алуминиева пощенска кутия, която нацъфтелите дървета изобщо не бяха успели да скрият.

Нейната къща беше последна в редицата от седем или осем къщи край пътя и още в мига, когато Мартин паркира зад ъгъла и погледна, той онемя; не просто от красотата й — малка сива вила, обшита с дъски, с островръх покрив и с веранда, която я опасваше цялата — но и от това колко типично американска беше тази постройка. Изглеждаше грубо рендосана и някак нетрайна. Широките плъзгащи се стъклени врати й придаваха безгрижна откритост. Та това беше почти пълната противоположност на замъка Лингенфелс. „Американците могат да посрещат света с отворени обятия — беше казала веднъж Мариане, — защото светът все още не се е стоварвал върху им и не ги е смазвал.“

Още преди да успее да слезе от колата, входната врата се отвори и тя се появи на прага, самата Мариане фон Лингенфелс; странно, беше и същата — невъзможно беше да не я познае човек, — и напълно променена. Ходеше с бастун и носеше четвъртити очила с дебели стъкла, но посивялата й коса беше стегната в същата практична прическа, каквато винаги е носела: прибрана с две фиби от двете страни над ушите, да не пада на лицето. А гласът й, дошъл сякаш направо от миналото, както винаги, излая името му.

— Мариане — поздрави на свой ред Мартин и затръшна вратата на колата зад гърба си.

По сбръчканото й лице се разнесе широка сърдечна усмивка. Тази Мариане… стоеше пред него, откъсната от оковите на обстоятелствата, които според Мартин винаги са я определяли, в Америка, в Мейн, за бога! И въпреки това, за разлика от Мартин, който по природа беше хамелеон, адаптираше се дори и към най-странните ситуации, Мариане беше все така изцяло себе си.

Откъм брега долетя шепотът на прибоя, а над тях крякаха чайки.

Входната врата отново се отвори и отвътре се появи тъмнокожа жена със скръбно лице и с коса, сплетена на стегнати плитчици.

— Добре ли сте, Мариане? — попита нежно жената.

— О, да — отвърна Мариане, без да отделя поглед от Мартин. Усмивката й си оставаше все така широка, същински извор на щастие. — Алис, това е моят скъп приятел Мартин.

Мартин изкачи стълбите и протегна ръка, а Алис срамежливо я пое. След това Мартин се обърна към Мариане, пое разкривените й пръсти и целуна почти прозрачните й, съсухрени бузи. Мариане стисна ръцете му.

— Ach, Martin! Du hist das Ebenbild deines Vaters!^[1]

Мартин все така се усмихваше, но тези думи събудиха у него познатото старо безпокойство. Баща му, участникът в съпротивителното движение, великият човек, почти освободителят на Германия и почти спасителят на толкова милиони животи. Мариане винаги беше държала ярка факла над бездната, която разделяше Мартин и този човек.

— Хайде ела, да изпием по чаша кафе. А може би предпочиташ нещо по-силно… какво ще кажеш за чаша шнапс след дългото пътуване? — Мариане вече говореше на английски.

— Не, благодаря, предпочитам кафе.

— Седни — изкомандва Мариане, когато стигнаха до закритата част на верандата, където, струпани като рояк гълъби, загледани в морето, бяха наслагани прогнили ракитови столове и масичка. — Алис ще го донесе.

Мартин не се възпротиви. Оттук се виждаше чак долу до плажа, където малък Т-образен дъсчен кей се врязваше като потопен кръст във водата. Слънцето — ярко и силно — проблясваше над скалите.

Мариане приседна в едно от креслата срещу Мартин; и то изглеждаше също тъй неудобно като неговото. Явно удобствата и сега не интересуваха Мариане повече, отколкото когато беше млада.

— Е, Мариане, как си? — Мартин много се стараеше гласът му да звучи жизнерадостно.

— О, Мартин — въздъхна Мариане, — аз съм доста добре за човек на тази възраст. Голяма късметлийка съм.

— Та ти изобщо не си стара — отвърна Мартин, но още щом изрече думите, осъзна, че за нея това твърдение ще прозвучи съвсем абсурдно. — Изглеждаш чудесно.

— Благодаря. — Мариане поклати търпеливо глава. После се усмихна. — Ами ти, Мартин Фледерман? Мисля, че в Ню Йорк беше, нали? Като се видяхме за последно.

— Да, там се видяхме — потвърди Мартин и да, след като тя му напомни, онзи ден изплува ясно в съзнанието му. Беше отишъл да я посети в някаква огромна невзрачна сграда, в Ъпър Ийст Сайд — там живееше тогава. Пиха чай, ядяха коледни сладки и гледаха навън към града през огромния проветрив панорамен прозорец, ограден от всичките й стари вещи: тъмните гардероби „Бидермайер“, масите с крака във формата на животински лапи, плътните бели бродирани пердета и прашасалия гоблен с образа на баба Фон Лингенфелс. Мартин тъкмо се беше развел с втората си съпруга и така старателно се опитваше да не засяга тази тема, че сега споменът за развода надви всички останали образи, като че тя действително беше отишла с него там — прекрасно, скръбно присъствие, преизпълнено с упреци. За останалите детайли от посещението — какво си бяха казали с Мариане, как изглеждаше тя тогава — сега не беше останало място в спомените му.

— Ти май работеше върху нещо… книга ли беше…? Но не помня на каква тема.

— А, да, точно така — кимна Мартин. — И все още работя по нея.

— Още? — Мариане вдигна вежди. — Същата книга ли?

— Да… все същата книга. — Мартин искаше отговорът му да звучи като самокритична шега, но излезе по-скоро като признание, преливащо от горчивина. Истината беше, че тази книга се беше превърнала в проклятието на цялото му съществуване. Беше започнал славно попрището си на университетски преподавател: с бурно аплодирана първа книга за следвоенната антифашистка архитектура, разни академични награди и щатно място в добър американски университет. Но след това го обхвана нещо като осакатяващо вцепенение. Всички очакваха да напише втора книга, която да изясни нещо много по-значимо от архитектурата на Обновлението. Трябваше да напише книга, която по някакъв начин да е на висотата на баща му — героя, участник в съпротивителната борба. Но тази книга отказваше да се роди.

Той се отпусна назад и за награда получи пробождане в гърба от един остър отчупен стрък ракита.

— Доста време е това — смръщи вежди Мариане и го загледа с проницателния си поглед.

Над тях надвисна заплахата на изпитателното мълчание.

— Как точно попадна на това място? — попита Мартин. — Толкова е… — Той замълча и затърси подходящата дума. „Първично“ се появи като възможно решение, но германското у Мариане беше твърде силно… какво ти! У него самия германското беше твърде силно и не можеше да използва тази дума, без да се почувства неудобно. Най-сетне запълни с каквото можа: — Притулено.

Мариане се разсмя:

— И затова трудно я намери, нали?

— Не, не… — Мартин успя да потисне порива да отвърне с нещо хапливо. — Исках да кажа, че е в това забутано кътче на страната… Елизабет и Катарина едва ли идват много често, нали?

Елизабет и Катарина… тези тъмнокоси момичета, с които беше прекарал толкова време като дете, сега изживяваха неутолимите си стремежи в онзи безочлив американски Запад, без история. И те — двете дъщери от замъка Лингенфелс — също бяха домъкнати тук, на този континент, където всеки може да започне на чисто. От семейство Фон Лингенфелс само Фриц беше останал в Германия и беше станал адвокат по дела за авторско право в международна адвокатска кантора.

— Не, не — махна с ръка Мариане. — През отпуските си Катарина ходи на почивка в Мексико или на Карибите, а Елизабет няма отпуски.

— Е, това е доста далеч от замъка Лингенфелс.

— Ха! И на мен така ми се струва. — Мариане се засмя. — А ти си все още в Ню Хемпшър, нали? Поне така разбрах от Айрина… Тя, за разлика от теб, от време на време се сеща да ме потърси! Или поне ми праща коледни картички.

— Така ли? Айрина… нима? — Мартин остана смаян. Опита се да си представи как неговата дъщеря, все така неразгадаема, която вече беше станала учителка в богаташка гимназия, седи и пише писма на Мариане.

— Да, всяка година. За последната Коледа дори ми прати снимка на дечицата си, толкова са сладички. Не е за вярване, че си вече дядо, Мартин!

Мартин поклати глава. Да, всъщност наистина не беше за вярване. Беше само на петдесет и две, а Айрина се роди в младежките му години. Твърде млад беше тогава, едва на двайсет и четири. А сега тя самата беше станала майка — също прекалено рано, поне той така си мислеше. Бащинството се беше изплъзнало през пръстите му, а времето препускаше ли, препускаше. И сега вече беше дядо. Твърде късно е! Твърде късно е! Дразнеше го новото му положение. „Не можеш да се връщаш назад и тепърва да й бъдеш баща.“

— Не съм от най-добрите дядовци — призна Мартин.

— Ach! — Мариане махна с ръка. — Сигурна съм, че се справяш добре.

Мартин не отговори. Но докато седеше там, на тази охлузена от времето и вятъра веранда с крехките парапети, и слушаше тътена на океана долу, Мартин усети как собственият му провал разцъфва като сиво цвете. Ето затова беше минало толкова време, откакто за последен път видя Мариане. Тя беше градинарят, отгледал това грозно растение. И тъкмо тя знаеше как да го накара да се извие към слънцето.

Усети облекчение, когато чу, че Алис отваря вратата. И носи на табла прекрасния кафеник на Мариане (бледосин с дребни бели цветчета, все още му беше така добре познат), картонена кутийка с обезмаслена сметана и две практични бели чаши, които явно бяха заменили майсенския порцеланов сервиз от онова време.

— Нямаме ли каничка за сметаната? — намръщи се Мариане. — Това не изглежда добре.

— Не, госпожо — измърмори Алис. — Каничка няма.

— Ach… Добре, така да бъде. — Мариане въздъхна. — Но поне захарница ще се намери, нали?

Алис кимна и се върна да търси захарница.

— От Руанда е — обясни Мариане, когато Алис вече беше в къщата. — Съпругът й е бил убит по време на геноцида. Както и синът й.

— Господи! Това е ужасно.

— Много е добра. И много честна.

Мартин кимна. Мариане винаги с лекота раздаваше такива категорични морални присъди.

— Знаеш ме — сподели с усмивка Мариане, — винаги съм обичала да се обграждам с вдовици.

— Да, забелязвал съм — опита да се пошегува и Мартин.

— Честно казано, майка ти ми липсва. Тя не беше от тези, които виреят в домове, пълни с вдовици.

Това твърдение разтърси Мартин. Така рядко му се случваше да общува с хора, които могат да му говорят за майка му.

— Но точно в такъв дом живееше — отвърна Мартин.

— Често си мисля за този мъж, с когото се виждаше — продължи Мариане, загледана в кея. — След войната, онзи бивш нацист…

— Хер Мюлер — допълни Мартин, макар че, ако изобщо можеше да се каже, че го помни, спомените му за него бяха доста мъгляви. Някога, преди толкова много години, когато Мариане му съобщи за авантюрата на майка му, се беше изненадал. Но това изобщо не го притесни. Той помнеше хер Мюлер с добро. Пък и нали тъкмо на него беше дал половинката от шоколадчето си за Коледа в онзи далечен ден от детството си.

— Отнесох се много безмилостно с нея заради него — продължи Мариане. — А сега си мисля, че ако тя го е обичала и той я е обичал… — Тя поклати глава. — Това е най-важното, нали?

В този момент Алис отново се появи на вратата — носеше купичка за ядки, напълнена до половината със захар.

— Аха, добре — каза доволна Мариане и бързо прогони мрачното настроение. — Живеем си сред красиви неща, нали, Алис?

— Може би е така. — Алис се усмихна срамежливо. На врата си имаше белег. Мартин забеляза тънка бяла резка, която се шмугваше от ухото надолу.

— Любовта е най-важна, за това всички сме съгласни, нали? — попита Мариане.

Алис погледна Мариане, после Мартин, и като разбра, че Мариане пита нея, отвърна:

— Да, госпожо, любовта е супер.

— Видя ли? — Този път Мариане говореше на Мартин. — Това имах предвид, любовта е супер.

Мартин изведнъж усети, че го надвива подкосяваща умора. Този разговор беше толкова тягостен, а моментът така неловък… но пък какво ли беше очаквал.

— Бихте ли желали нещо друго? — попита Алис с нежния си глас, галещ с приятния си акцент.

— Не, не… освен шнапс за Мартин. Като го гледам, има нужда.

 

 

Може би мина около час, а може би два — слънцето сякаш поомекна и вече се къпеше в зряла, следобедна светлина — преди Мариане да зададе въпроса, заради който го беше повикала. То всъщност не беше въпрос.

Тя постави пред него плик — дебела гланцирана бяла хартия, като за покана за сватба. Но това, което привлече вниманието му, беше адресът на подателя: Замък Лингенфелс.

Вътре имаше картичка с черно-бяла фотография — жена, която присвива очи към обектива, сложила ръка като козирка на очите си да се пази от слънцето, а единият й крак, в гумен ботуш, е опрян на ниска стена. Мариане, до цистерната. Отдолу имаше надпис: Мариане фон Лингенфелс: моралният компас на Съпротивата.

Мартин вдигна очи към нея, доста беше изненадан.

— Да, аз съм. Биография. — Тя махна пренебрежително с ръка.

— Но това е чудесно. — Мартин обърна картичката. Започна да чете написаното: — „Забележителната история на една жена в сърцето на може би най-смелия опит за опълчване срещу злото на нашето време…“

— Е, малко е пресилено — прекъсна го Мариане, макар че не успяваше съвсем да прикрие гордостта си. — Но не това е най-важното. Ще има тържество. Тази есен. В замъка Лингенфелс.

Мартин се отпусна в стола си.

— „Два дни беседи, дискусии и размисли по въпросите на Съпротивата“ — продължи да чете на глас.

— Мартин… — поде Мариане и се приведе напред. — Искам да ме заведеш там. Искам да намеря и Аня и да заведем и нея. Искам да ви поканя и двамата като мои гости.

Мартин въздъхна.

— С удоволствие, Мариане, но не съм сигурен, че…

— Чакай. — Тя вдигна ръка. — Не казвай „не“. Няма да те оставя просто така да ми откажеш. Първо помисли. Това е желанието на една стара жена. Приеми го, ако щеш, като последното ми желание.

Мартин я заразглежда: бялата й коса беше съвсем изтъняла, а кожата на лицето й беше като хартия — тъничка и суха.

— Защо искаш да дойда с теб?

Мариане наклони глава на една страна.

— Ти как мислиш, Мартин Фледерман?

— Защото съм син на баща си — въздъхна той.

— Не — отвърна Мариане и сключи вежди. — Защото си син на майка си.

 

 

Решението не беше взето веднага.

Слънцето потъна още по-ниско в небето и — понеже Мариане много упорито настояваше — Мартин я заведе да поплуват.

— Да плуваме… къде? — попита изненадан той, когато Мариане предложи.

— Къде ли? — Мариане се разсмя. — Огледай се, Мартин Фледерман. Морето.

Банските, които му предложи, прашасваха сгънати най-горе в шкафа с хавлиите: широки къси панталони на цветя в ярки цветове — от тези, които помнеше още от ранния период на живота си в Америка като „бермуди“. Явно са били на зет й. Мартин беше добър плувец, нищо че отдавна не беше плувал. Като момче беше звездата на отбора по плуване в Залем. Но от години не беше плувал в океан, а с осемдесет и три годишни — никога.

Мариане беше облякла син бански костюм с платка като поличка на светлолилави петна. С него кожата й изглеждаше много бледа, сивкаво-зеленикава, покрита с фина паяжина от бръчици. На едната си ръка беше нанизала яркорозов надуваем пояс.

— Ach! — възкликна грейнала Мариане, щом го видя. — Ето го и моя ескорт за плуването.

— Сигурна ли си, че наистина искаш да плуваш? — попита Мартин бодро, доколкото му беше възможно, но всъщност го беше обхванала смътна паника. Можеше да се окаже отговорен за удавянето на Мариане фон Лингенфелс. Хората щяха да клатят глави и да се чудят що за идиот би позволил на стара жена да се потопи в студените води на Атлантическия океан, и то на северното крайбрежие.

— Ела — прекъсна мислите му Мариане. — Ще се впуснем в едно приключение.

Тя подхвана ръката му, пъхна я под мишница и я притисна към кокалестите си ребра.

От верандата по дървени стълби, монтирани на скалата, която водеше към кея, се спускаше тясна пътечка. Едрата песъчлива пръст дращеше босите крака на Мартин, а по гърдите му през фините черни косъмчета се стичаше тънка струйка пот. Слънцето все още прежуряше, но той не се разколеба.

И както вървеше, в съзнанието му внезапно проблесна един спомен: как плуваха в онова малко езерце в Германия с едрия пясък на брега, където често си правеха пикници след Войната. Scwimmen! — подвикваше с лаещ глас Мариане на майка му, Аня и децата им. — Nicht sitzen!^[2] За Мариане човек просто така да си седи, да похапва и да хвърля камъчета във водата, без преди това да се е гмурнал и да е плувал поне до понтона, е откровена проява на леност. Самата тя винаги плуваше — някаква учудващо ефикасна вариация на кроул с глава над водата — до отсрещния бряг. В такива моменти тя беше такава типична германка, така решителна, така преизпълнена с простонародната вяра в активността на тялото и в проявите на невинност, че чак се оказваше трудно да я разграничи човек от войнствените тевтони, срещу които и тя, и Албрехт, и бащата на Мартин цял живот бяха кроили заговори. И тогава Мартин, кипнал от негодувание, се хвърляше след нея, задминаваше я и плуваше ли, плуваше, докато дробовете му всеки миг можеха да гръмнат.

— А сега какво? — попита Мартин, когато стигнаха до кея. Вълните се разбиваха в скалите и се оттегляха назад, а след тях се завихряха малки въртопи и се източваха в цепнатините.

— Накрая има стълба. По-добре ти слез пръв и моля те, вземи това и го придържай, докато сляза. — Тя му подаде пояса.

— Добре. — Мартин пое пособието. Вятърът свиреше в металните пластини на парапета.

Когато босите му крака стъпиха на лъщящата повърхност на кея, Мартин изскимтя. Затича се напред и с един не особено грациозен скок се бухна във водата. За миг цялото му тяло се скова от студената вода. Той преплува няколко дължини, докато следеше как Мариане бавно и внимателно пристъпва по кея, като се придържа за парапетите от двете страни, но тя предвидливо беше обула гуменки за плуване. Като стигна до края, Мариане махна очилата си и окачи връвчицата им на парапета. После се изправи и присви очи към него.

— Водата е ледена! — провикна се Мартин и сложи ръка над очите си като козирка. — Сигурна ли си…

Вместо да отговори, Мариане се зае със сложната задача да се спусне по стълбата. Кракът й пошляпа във въздуха, докато уцели най-горното стъпало, а голите й бедра, огрени от яркото слънце, лъщяха като жив, напреднал в еволюцията маяк, който призовава най-тъмните сили на морето. Вените й, надути като въжета, като подли паразити обвиваха крехките й крака и като че всеки миг щяха да ги задушат. Но когато и бедрата й потънаха във водата, тя дори не трепна.

— Избутай поничката дотук — нареди тя. — И я дръж стабилно, докато седна.

Мартин изпълни заръките.

И тогава със зрелищен разкривен скок и изненадващо мощен плясък, Мариане се намести в пояса. Мартин през цялото време го държа неподвижен, въпреки пръските и надигащите се вълни. Фините ципи на водата се отлепиха от очите му и ето че тя седеше там, сгъната о две, в надуваемата си поничка, като някое новоизлюпено птиче, сгушено в постапокалиптичното си гнездо.

— Добре ли си? — попита Мартин и отметна кичурите коса от лицето си.

— Да — отвърна Мариане и се намести. — Да… — И докато повтаряше, леко смръщените й от неудобната поза черти се изгладиха. — Прекрасно е.

— Прекрасно е — повтори като ехо Мартин, осъзнал колко вярно е това всъщност. Студените течения приятно гъделичкаха тялото му, а повърхността, която ту се надигаше, ту спадаше край врата му, го галеше леко като с перце.

— Видя ли — усмихна се Мариане над пръските. — А сега ми обещай, че ще се върнеш с мен в замъка Лингенфелс.

Като я гледаше такава мъничка и крехка, Мартин усети как негодуванието и нежеланието от следобеда се изпаряват. Как би могъл да й откаже? Та това е самата Мариане фон Лингенфелс.

— Добре — отвърна Мартин. Хвана връвчицата на надуваемия й пояс, като че беше някое товарно морско животно, и я затегли навътре в морето.