Джесика Шатък
Жените в замъка (18)

Седемнайсета глава

Момсен, юни 1950 г.

Доколкото Мариане знаеше, Бената отиваше да види сестра си.

— Занеси й това — беше казала Мариане сутринта, докато пъхаше в ръцете й торба със скъпи портокали.

В този момент Бената се почувства леко виновна. Мариане беше добра жена. Тя знаеше, че сестрата на Бената, Лоте, има четири деца и работи от сутрин до вечер в консервна фабрика. Не знаеше обаче, че Лоте е неука, коравосърдечна кучка и че съпругът й не е мъртъв, а все още е затворен в някакъв лагер за бивши есесовци в Сибир.

Не знаеше и че Бената всъщност не отиваше да види Лоте.

 

 

Бената пристигна в Момсен и застана на изградения набързо перон, заслепена за миг, примигваща срещу пролетното слънце. А след това го видя: Франц Мюлер, винаги по-висок и по-едър на живо, отколкото в мислите й; пропорционален, да, просто по-обемист, свръхчовек. Тя обожаваше това.

Щом я видя, на лицето му се изписа срамежлива усмивка.

— Франц! — извика тя и се втурна към него.

Той протегна ръка да се здрависат — предпазлив както винаги.

— О, я стига! — Бената обви ръце около кръста му. После вдигна глава и доближи лице до неговото. — Можеш поне една целувка да ми дадеш!

Той се подчини и набързо, крадешком, допря устни до нейните.

— Странно, нали уж аз трябва да съм тази, която се притеснява да не я видят! — разсмя се Бената.

— Хайде. — Франц метна пътната й чанта на рамото си и я понесе, сякаш тя сама беше кацнала там.

Бената мушна ръката си в шепата му. Така — увита в топлината на загрубялата му длан — ръката й беше като малко, беззащитно мекотело. Бената изостана, за да върви на крачка след него; харесваше й така — да следва, да я води някой толкова по-голям и по-силен от нея. Радваше я и фактът, че това е само илюзия: когато бяха заедно, тя водеше.

Когато освободили Франц от лагера, той бил кльощав, с празен поглед, ходел все виновно приведен. Стигнал до Брауншвайг, като спирал коли по пътя: първо го взел някакъв американски камион с войници — наричали го „старче“ и му дали някакво шоколадче, от което после повръщал в една канавка; след това го качил някакъв дружелюбен редник, британец, с военен джип. Това се случило през мразовитата зима на 1946 година. Бената научи всичко това от писмата, които й пишеше малко след като го освободиха. Писмата му бяха така мили и простички: питаше я как се чувства, какво прави Мартин, дали в замъка е достатъчно топло…

Отначало Бената се притесняваше да отговаря на писмата му. Още в училище изобщо не я биваше с думите и правописа. Но постепенно започна да й се струва, че е проява на жестокост да не му отговаря. А тя харесваше Франц Мюлер. Липсваше й мълчаливото му, но осезаемо присъствие в горите край замъка. Затова надви себе си и започна да му пише.

А се оказа, че това е много приятно занимание. Заради писмата започна да забелязва повече неща, да мисли повече, да открива интересното и комичното и в най-дребните неща. Пилците, които Мариане отглеждаше, се оказаха непресъхващ извор на забавни истории: цяло чудо беше, че изобщо оцеляваха под грижите й! Дори се оказваше, че пакостите на Фриц и Мартин не са толкова дразнещи, когато пишеше за тях. Животът стана доста по-ведър и динамичен, откакто се появи причина да го наблюдава по-внимателно.

Всичко започна да се превръща в материал за писмата й. Всичко, освен руснака.

Но той, разбира се, постоянно висеше между тях. Техният призрак. Мъжът, когото тя беше убила, а той беше заровил. За всички останали той не съществуваше. Просто беше изчезнал от лицето на земята. В онзи ден сред горите Франц беше видял най-грозната същност на Бената, но не я намрази. И това някак си я спаси от омразата й към себе си.

От писмата си те научаваха все повече и повече един за друг. Франц беше най-големият син на дърводелец, който правел изящни шкафове, а и всякакви други мебели. Когато бил на деветнайсет, се оженил за дъщерята на съдружника на баща си, за да консолидират бизнеса. Тя била болнаво момиче, пет години по-възрастна от него. Родила им се една дъщеря, Клотилде, а съпругата му починала две години след раждането. Затова Франц и баща му отгледали момиченцето, което сега беше на единайсет, колкото Мартин. Зачислили го чак през 1942 година — вероятно защото е бил по-възрастен (когато започнала войната, бил вече на трийсет и пет), а и бил единствен собственик на семейната работилница. Но накрая го пратили с местната група запасняци. Какво е било там, къде е бил… за това той не пишеше. Но какво от това? Бената знаеше къде се беше озовал накрая: в замъка Лингенфелс да сече дърва.

След като го освободили от лагера за военнопленници, събрал отново малкото си семейство. Тяхното жилище било бомбардирано, работилницата — разрушена, но успял да намери стария хер Мюлер и Клотилде — живеели в някаква обща квартира, усойна, пренаселена с много съквартиранти. Затова си взели багажа и се преместили в Американската зона. Там имало повече възможности, а и Бената живеела наблизо.

В Момсен успял да намери работа като дърводелец. А защо не в Тьолинген?, беше го питала в едно от писмата си Бената. Върни се като свободен човек! Но Франц имал приятел, чийто братовчед притежавал своя работилница за ковчези в Момсен; там работата му била сигурна. „Ковчезите се търсят постоянно“, шегуваше се той. А и е близо до Тьолинген.

И така те продължиха да си пишат. Но сега вече бяха започнали и да се виждат. За последните две години Бената няколко пъти беше гостувала в жилището на Мюлер над работилницата за ковчези. Запозна се със стария хер Мюлер — кисел, неприятен човек, който говореше на сина си така, сякаш още беше на дванайсет (как изобщо го търпеше Франц?) — и с Клотилде — мило дете, само кожа и кости, с големи одухотворени тъмни очи. Тя явно наистина имаше нужда от майка, от жена, която да я научи как да прибира косата си на нещо повече от простичка плитка, как да гледа хората в очите, как да се грижи за домакинството. Седяха на набързо скованите мебели от останки от ковчезите и се черпеха с домашните курабии на Клотилде, които почти не ставаха за ядене. А Бената беше прекарала часове наред в мечти как би могла да подобри това положение.

 

 

Днес Франц и Бената бяха сами. Клотилде и дядо й бяха тръгнали с влака на север при болнавата сестра на Франц.

Веднага щом влязоха в жилището, Бената се обърна и затъкна пръсти в колана му.

Но Франц пое ръката й и я поднесе към устните си. Докато все още държеше ръцете й, той я поведе заднешком към чисто новия диван — жълт, с твърди възглавници — под отворения прозорец. Бената издърпа ръката си и през смях попита:

— Какво правиш?

— Водя те до дивана, слагам те да седнеш. А сега ще ти направя и чаша чай.

— Но аз не искам чай… — опита да се възпротиви Бената. Хвана ръката му и се отпусна на дивана с цялата си тежест.

— Не, не, настоявам — каза той и се отскубна от нея. — Една дама заслужава чаша чай след такова дълго пътуване.

— О… дама! Колко мило. А как е господинът напоследък?

— Самотен — отвърна Франц, докато палеше котлона. — Чака с нетърпение Вашето идване.

— И нима сега държи още да чака? — дразнеше го Бената, примигваше кокетно и наблюдаваше как се изчервява. Не можеше да повярва: мъж на почти четирийсет и шест години, вдовец, войник, а толкова невинен? Когато беше с него, тя отново влизаше в ролята на кокетка и изкусителка, която преди време беше така характерна за нея. Изхлузи обувките си и сгъна крака под себе си на дивана.

— Как мина сватбата? — попита Франц, докато отмерваше чай и пълнеше цедката. Движенията му бяха така точни, така внимателни… Когато беше младо момиче, това сигурно щеше да я подразни, но сега го правеше още по-скъп за нея. Благодарение на тази негова деликатна грижовност тя се чувстваше в безопасност.

— Чудесно. Булката беше облякла сив костюм, а младоженецът се беше докарал с най-хубавата си баварска носия. — Тя се изсмя на глас, като си представи хер Келерман в къси панталони. — Но, да, наистина, хубава сватба беше. Аня изглеждаше щастлива… или поне личеше, че тайничко се радва.

Франц й подаде чашата с димящия чай — беше от плътен бял порцелан, каквито вече можеха да се купят от всеки пазар, така различни от крехкия майсенски порцелан на Мариане. Щеше да й домъчнява за тях, когато стане фрау Мюлер, за изяществото им, за полъха от отдавна изчезнал финес. Но вече не хранеше никакви илюзии — да, може и да се хранеше от прелестни съдове, но никога нямаше да стане истинска аристократка.

— Франц… — Бената спря крака му с ходилото си, тъкмо когато се канеше да отиде до печката за своята чаша чай. — Францл… — Много обичаше да го нарича така, това обръщение звучеше така детински, така неподходящо за този огромен мъж пред нея. — А ти кога ще ме направиш порядъчна жена? Търсил ли си самостоятелно жилище?

Лицето му се изопна и на мига й се прииска да не беше го дразнила. Разбира се, Франц щеше да намери квартира веднага щом разполага с достатъчно пари. В това тя не се съмняваше. И тогава щяха да се оженят. Беше само въпрос на време.

— Още не — отвърна той с такава печал, все едно съобщаваше ужасна новина. — Съжалявам, ще мине още поне месец.

— Шшш… няма значение. Само те дразня. — Тя плъзна обутия си в копринен чорап крак още по-нагоре. — Но е време да спреш ти да ме дразниш.

Франц бавно се наведе, пое чашата от ръката й и я постави на масата. Придърпа я да се изправи на крака. Тя се притисна към ребрата му, доволна, че гърдите й отново се бяха закръглили в новия сутиен от бяла дантела: наистина оформяше чудесно деколтето й. За пръв път отпреди войната си купуваше фино бельо. В него отново се чувстваше млада и възбудена от собствената си красота.

— Така е по-добре — промълви тя, почти опряла устни в неговите, докато разкопчаваше роклята си.

 

 

Още четири пъти правиха любов в онова денонощие. Все не им стигаше.

Бената открай време бе култивирала умението си да прелъстява — Кони не беше първи за нея и като съпруг се беше възползвал от опита й. Преди него бяха Хайнрих Кьол и Карл Йозеф — симпатични, младолики селски момчета, с които беше тренирала с една-едничка цел — да придобие умения. Да, тя беше мечтателка, но не беше наивна. Много добре знаеше, че не умът й ще я измъкне от Фрюлингхаузен. И затова се беше научила как точно да плъзва език по ръбчето на ухото на мъжа, как да отрива зърната си в гръдта му, игриво да напомня за съществуването им, докато ловко плъзга ръка по корема му към горния край на бедрата.

С Кони всичко това вървеше с разиграването на впечатляващата постановка, която толкова му харесваше. За мъж с опит — какъвто Кони Фледерман несъмнено имаше — беше доста странно, че тези прости игрички така го запленяваха. И тя се беше възползвала докрай от влиянието си върху него. Но ползата за нея беше единствено загадъчната му любов към нея — тя самата не изпитваше никакво удоволствие.

Но с Франц беше различно. Нямаше преструвки. След преживяното в Берлин никога не би повярвала, че ще поиска отново да има интимни отношения с когото и да било. Но въпреки всичко сега искаше. Искаше него. И когато бяха заедно, не изпитваше и капчица срам.

— Франц — поде тя, като се надигна на лакът в късния следобед на втория ден. Стомахът й стържеше. Не бяха яли нищо, освен портокалите на Мариане и шоколад, а от сладкото главата й се замайваше. — Хайде да отидем в „Луфнер“. Мисля, че мога да погълна поне пет шницела.

Франц се завъртя по гръб. Бяха се притиснали един в друг на тясното му легло — простичка мебел, в която той дори сам едва се побираше. На това нещо спеше той, баща му — на кушетката, а Клотилде — в спалнята. Жилището, което Бената си представяше като бъдеща госпожа Мюлер, беше доста по-голямо, с достатъчно място за всички и подходящ гардероб за Клотилде. Дълги часове беше прекарала в мечти за дома им.

— О, разбира се — отвърна Франц и с едно завъртане свали огромните си крака от леглото. — Както пожелае фрау Фледерман.

 

 

Докато Франц беше в банята, Бената написа набързо една бележчица, която смяташе да пъхне в чекмеджето, където той държеше бельото си. Не беше нещо особено — няколко наивни думи, надраскани на опаковъчна хартия: Обичам те, и рисунка на козел със сърчица вместо очи. Нямаше намерение да ровичка. Но изведнъж, още щом издърпа чекмеджето, видя вътре съвсем лични вещи — не само бельо, но и снимка в рамка на някаква жена, сигурно майка му (четвъртита челюст и царствено изражение, високо чело като неговото), друга снимка на Клотилде като бебе и цяла кутия с писмата от Бената. Под кутията обаче се подаваше друго писмо: беше нещо официално, писано на машина. Почти без да се замисля, тя го издърпа. Беше решението на местната комисия по денацификация, издадено през август 1946 година: „Категоризираме Франц Мюлер като престъпник от Група III: извършител на деяния с по-ниска обществена опасност, и като такъв той подлежи на съответните санкции“.

Принадлежността към Група III беше доста неприятно определение, по-сериозно беше от Митлойфер — така наречените „последователи“, към които повечето германци предпочитаха да смятат, че се числят. Но не беше толкова лошо, колкото Беластете — „отговорни“, имаха предвид „виновни“ (странна дума сама по себе си!). Така или иначе, бяха решили, че има вина. И категоризираните към Група III подлежаха на определени рестрикции: не можеха например да преподават, нито да заемат каквито и да било постове в политиката. Но защо Франц беше запазил писмото? През последната година, при управлението на Аденауер, тези категории нямаха почти никакво значение. Сега Германия водеше Студена война срещу Съветския съюз — това беше врагът отново, не нацистите.

— Извинявай — каза Франц, гласът му я стресна.

— За какво? — Бената така се стъписа, че се изчерви, а и още стискаше писмото.

— Трябваше да ти кажа.

— Да ми кажеш… какво? Че всички са виновни ли? — Франц не изглеждаше ядосан и това я успокои. — Не мислиш ли, че американците ни го показаха съвсем ясно?

Франц обаче остана все така сериозен.

— Ти така и не ме попита за войната.

— Че защо да те питам? — Бената тръгна към него. — Бил си запасняк. Пратили са те на изток. Бил си се срещу руснаците. Друго не ми е нужно да зная.

Франц мълчеше.

— Какво? Наистина не ми трябва да зная повече. — Някъде дълбоко в нея страхът, запечатан като в шушулка, се разпука, изсипа се, затрополя… — Трябва ли?

— Нямам представа, Бената… — въздъхна Франц. — Няма как да преценя какво трябва и какво не трябва да знаеш.

Бената се спря на метър от него и усети как разстоянието между тях зейва като адска бездна. Обхвана я паника. Не можеше да го загуби. Това нямаше да може да преживее.

— Познавам те такъв, какъвто си… — каза тя и го прегърна. — Само това ми трябва!

Франц се вцепени и извърна лице.

— Францл — примоли му се тя, — сега сме нови хора. Това е нашият втори живот.

Макар и само за миг, за един ужасяващ миг, той дори не трепна. След това бавничко, като че плуваше в лепкава течност, вдигна ръце, прегърна я и опря устни в косата й. „Слава богу!“ Но макар да го притискаше в прегръдките си, Бената започна да усеща как миналото — онзи огромен, непознаваем континент от преживявания — се вклинява между тях с всичките си тъмни коварни гори и безплодни долини. Но тя изобщо не искаше да го изследва.

 

 

Когато се прибраха от бирарията „Луфнер“, някой отвори вратата отвътре.

— Татко! — провикна се Клотилде. А като видя, че баща й не е сам в преддверието, очите й първо се озариха, а после се ококориха.

— Какво е станало? — попита притеснен Франц. — Защо сте се прибрали по-рано? Случило ли се е нещо?

— Бербел е болна… е, не чак толкова болна, просто не се чувства добре и решихме да хванем ранния влак, за да я оставим да си почива. — Клотилде не сваляше очи от Бената.

— Нали помниш фрау Фледерман? — попита Франц, като се окопити.

— Фрау Фледерман — каза Клотилде и наведе учтиво глава, но после отново вдигна очи, погледна нея, после баща си, после пак нея.

— Затворете, става течение — провикна се отвътре старият хер Мюлер. — Купи ли месото за вечеря? — попита той, като влизаха. Беше приседнал на дивана, но не поглеждаше към вратата.

— Татко… — каза Франц, баща му леко се извърна и зърна Бената. Очите му се разтвориха широко, устата му зейна. — Нали помниш фрау Фледерман? — Франц сложи ръка на лакътя й.

Хер Мюлер кимна, но не каза и дума.

— Не ставайте — каза Бената и тръгна към него с протегната ръка.

Старецът впи поглед в нея. Беше висок дори и на тази възраст, а по лицето му — и то беше почти като на Франц, е, не толкова красиво, нито толкова мило — премина цяла върволица от емоции: объркване, после яд, накрая подозрение. И тогава Бената се сети, че е оставила пътната си чанта на леглото на Франц, отворена. Дали старият Мюлер я е видял?

— Добре ли пътувахте? — попита припряно Бената.

За миг и старият хер Мюлер и Клотилде я гледаха втренчено.

— Фрау Фледерман също тъкмо тръгваше към гарата — прекъсна я Франц. Неговото лице пък беше станало огненочервено. — Ще я изпратя до гарата и на връщане ще взема месото.

Хер Мюлер кимна властно. В държанието му, а и във внезапната несигурност на Франц Бената прозря историята на живота им. Това беше деспотичният баща, заради когото Франц се беше оженил за болнаво момиче и беше станал дърводелец.

— Може ли да дойда и аз? — продума най-сетне Клотилде. — Моля ви.

— Не мисля… — започна Франц.

— Защо не? Чудесна идея — прекъсна го нежно Бената. — Тъкмо ще ни разкажеш всичко за пътуването ви.

— Моля…

— Добре — съгласи се Франц и наведе глава.

— Това ли е пътната ви чанта? — попита простодушно Клотилде, като сочеше към леглото.

— Благодаря — отвърна с равен глас Бената. — Оставихме я там за през деня, за да можем да се разходим из парка. Франц? — обърна се Бената към любовника си, а той със странното си държание приличаше повече на доста израснал хлапак. — Би ли ми я донесъл?

— А, да, разбира се. — С три огромни крачки Франц прекоси стаята.

Бената погледна Клотилде и се усмихна сърдечно.

Франц се върна при Бената с чантата в ръка.

— С фрау Фледерман сме сгодени — обяви той почти яростно и я хвана за ръката.

За миг всички те: и Бената, и хер Мюлер, и Клотилде, зяпнаха от изненада и впериха учудени погледи в него.

Първа успя да проговори Клотилде:

— Честито… — измърмори срамежливо тя.

— Благодаря. — Бената погледна Франц, озарена от широка усмивка, неспособна да проумее мащабите на собственото си щастие.