Джесика Шатък
Жените в замъка (32)

Трийсет и първа глава

Фрюлингхаузен, декември 1950 г.

Пътуването с влака от Тьолинген до Фрюлингхаузен беше дълго и постоянно трябваше да се прикачват. Имаха само три минути престой на гарата във Франкфурт, за да хванат следващия влак, седем минути в Касел, двайсет в Гьотинген… отново всички влакове се движеха по разписание, животът продължаваше напред и бомбардираните сгради в градовете някак странно се бяха вписали в неумолимия му ход, като ампутирани крайници, с които всички бяха свикнали и ги забелязваха само чуждите, като тези непознати хора в минаващите влакове.

За последната отсечка от пътуването Мариане и Мартин бяха успели да си намерят празно купе. Времето беше такова, че не пътуваха много хора: по средата на деня, в средата на седмицата: децата бяха на училище, възрастните — на работа. Всички бяха вплетени в мрежите на индустрията, която вдъхваше оптимизъм с възраждането си. Само пътниците се бяха отскубнали от нея.

— Когато войната свърши… майка ми защо дойде при теб, а не се върна при семейството си? — попита Мартин и изтръгна Мариане от мислите й. Почти беше забравила, че седи срещу нея, обгърнат в собствената си мантия от скръб. През последните месеци в училище се беше източил доста; беше изпънал крака и те почти опираха в отсрещната седалка, а раменете му бяха превити напред като на сгушена птица.

— Тогава така беше по-добре — отвърна Мариане. — Всичко беше толкова объркано. Никой не се връщаше там, откъдето беше тръгнал. А и не мисля, че… — Тя замълча за миг. Не беше сигурна какво точно му е говорила Бената за роднините си.

— Какво? — настоя Мартин.

Мариане въздъхна.

— Не мисля, че беше особено близка със семейството си.

Мартин изви глава и отново се загледа през прозореца. Навън едно след друго се изнизваха занемарените стопанства… да, в Германия отново имаше подем, но явно не беше стигнал до тази част на страната. Мартин не зададе най-очевидния въпрос: защо тогава Бената се беше върнала във Фрюлингхаузен през септември? Майка му сигурно му беше дала някакво обяснение. И каквото и да е било, то явно не го е настроило против Мариане. И тя беше благодарна за това. Бената умряла „в съня си“, както пишеше в телеграмата. Но Мариане беше се досетила какво е станало. По нейна вина Бената беше мъртва. Нейното вмешателство я беше убило. Никога нямаше да може да преживее това.

Как обаче Мартин тълкуваше смъртта на майка си, оставаше все така неясно.

Тайнствено дете беше той. Не само сега, в скръбта си, а винаги. За разлика от Фриц, където и да отидеше, всички го приемаха добре. Съучениците му и учителите го харесваха, беше от тези момчета, които всеки с удоволствие кани у дома си. Разбираше се с всички, имаше отлични оценки в училище, но какви грижи има и какво го вълнува — беше пълна загадка. Беше наследил способността на баща си да се харесва на всички, но не и онази бунтарска нишка, нито твърдоглавието.

— Ще познаеш ли лелите си? — попита го Мариане.

— Лоте и Гертруд ли? — Мартин изглеждаше притеснен. Беше ги виждал само няколко пъти.

— Не се тревожи. Заедно ще ги намерим.

 

 

Все пак Мартин ги позна и слава богу, защото Мариане никога не би се досетила, че тези невзрачни жени — нито млади, нито стари, които чакаха на гарата, бяха сестри на Бената. Едната беше висока, с четвъртита челюст и носеше неестествено заострени очила „котешко око“. Посивяващата й коса беше изпъната и прибрана в няколко стегнати, но безвкусни ролки. Другата беше средна на ръст и изглеждаше малко по-нежна, с широко пухкаво лице и яркосини очи. Никоя от тях не приличаше на Бената. Откъде се беше появила тя всъщност?

— Лельо Лоте? Лельо Гертруд? — попита Мартин с детинска колебливост, щом се приближи до двете жени.

По-високата кимна. Но не се усмихна, не дари племенника си нито със сърдечен поздрав, нито дори със съболезнователен поглед; само мрачното кимване и ръкостискане: едно за него, едно за Мариане. Поне сестрата с пухкавото лице, Гертруд, както се представи, потупа някак несръчно Мартин по рамото. Сърцето на Мариане се сви от мъка по мъртвата й приятелка: та как е възможно жената, която толкова обичаше красотата и изяществото, да е живяла тук, сред тези грубовати сестри, на това грозно място?

Изведнъж един спомен изплува в съзнанието на Мариане: един ден в началото на лятото, малко преди да се изнесат от замъка Лингенфелс. Тя, Бената, Аня и всички деца бяха излезли на пикник на склона на хълма, бяха взели една стара покривка от Вайслау с бродерия, която бабата на Албрехт беше извезала, панерче с изстинали кюфтенца, картофена салата и туршия, пресни сливи, термос с кафе и масления кейк със стафиди на Аня. По полето гъмжеше от насекоми и чучулиги, миришеше на загрята трева и цъфнала коприва. Под тях цъфналата рапица в нивята грееше в искрящо неземно жълто. Въздухът край тях се топеше в мараня. Мариане беше взела фотоапарата си — първия й фотоапарат — щракаше ли, щракаше: снимаше децата как бягат насам-натам. „За това живеем, нали?“, беше казала Бената, а лицето й сияеше от щастие.

В този студен декемврийски ден Фрюлингхаузен беше пълната противоположност на онзи момент от живота им. От гарата Лоте и Гертруд ги заведоха направо на гробищата. Искаха да покажат на Мартин парцела на майка му преди службата и погребението, които бяха насрочени за следващия ден. „Сигурно защото се очаква той да поеме разноските“, помисли си Мариане с присъщата си суровост.

„Във Фрюлингхаузен ли да бъде погребана?“, беше попитала Лоте, когато говориха с Мариане по телефона. Че къде другаде? Нямаше как да е при Кони, защото с неговите тленни останки бяха постъпили както се постъпва с трупа на предател: или ги бяха заровили в някаква яма, или ги бяха изгорили в нацистки крематориум. На никого не бяха казали къде и как точно е погребан. У Мариане се надигна вълна на отвращение към всички тези напъни, свързани с погребенията. Телата, така ценни приживе, изведнъж в смъртта се превръщат в нещо уродливо и ужасяващо. Тя искаше да я кремират и да разпръснат прахта й край замъка. Не искаше и да чуе за това усърдно консервиране в земята преди разлагането.

Сестрите бяха наели някакъв човек с каруца, който да ги откара до гробището, и по целия път дотам мълчаха. Конят подскачаше по павирания път, каруцата се тресеше, а Мариане стискаше ръката на Мартин.

Гробището беше чак на края на градчето — скромен парцел, ограден с чисто нова грозна циментова стена. Откъм единия край гробището граничеше с нивите — изорани и обърнати, по тях в този сезон нямаше нищо, освен черни буци пръст чак до хоризонта. В другия му край се виждаха последните няколко къщички от цял ред мърляви тухлени постройки. Две момчета ритаха футболна топка в задния двор на най-близката къща и току я прехвърляха през стената на гробището. Но иначе беше тихо: чуваше се само свистенето на вятъра в полето и крясъците на някакъв гарван над тях. Докато слизаха, мъжът, който караше каруцата, се усмихваше широко и им кимаше, като че ли ги изпращаше на празненство.

Гробовете бяха съвсем обикновени, както навсякъде — правоъгълна могилка от насипана пръст с големината на ковчег, оградена с камъни и засята с цветя — до едно спаружени и увехнали. Лоте ги поведе към парцела на Бената с вече изкопан гроб до този на майка им: „Илзе Грубер, 1880–1940 г.“. Мариане мигаше ли, мигаше, мъчеше се да спре сълзите, които напираха в очите й. Не биваше да плаче — не сега, не тук. А и съзнаваше, че Мартин стои до нея, безмълвен и неподвижен като статуя.

— Мястото е хубаво — увери ги Лоте с резкия си, непоколебим тон. — Тук се грижат за гробовете. Гертруд и аз идваме веднъж седмично при майка и братята ни, затова ще сме тук често. Това е розов храст, жълти рози. — Тя сочеше едно окастрено за през зимата стъбло. — Садим теменужки и лавандула. Бръшлянът също е хубав, защото така добре покрива всичко… — Щом заговори за цветя, изведнъж стана разговорлива, но Мариане почти не я слушаше. Значи тук щеше да лежи Бената, наистина се върна към корените, от които толкова се мъчеше да се отскубне; те бяха частта от живота й, която Мариане изобщо не познаваше. Но какво ли знаеше тя всъщност? Сигурно съвсем малко. Не знаеше за Бената и любовната й авантюра, нито за Аня, която всъщност не беше Аня и с която не беше говорила от онзи ден в замъка. Както стоеше край гроба, Мариане изведнъж осъзна, че е живяла в слепота. Най-близките й приятелки бяха сън, от който се е събудила. Как можа да пропусне толкова много?

— Какво е това там? — попита Мартин и отново я върна в настоящето. Сочеше малка каруца до купчина пръст.

— Оборотно изравяне — отвърна Лоте, която беше проследила жеста му. — На всеки трийсет години изравят гробовете, за да освободят място за нови.

— О… — Мартин кимна, но по очите му личеше, че е потресен.

— Е, ако има надгробна плоча, ще ги запазят, разбира се — продължи делово Лоте. — Но на старите гробове обикновено няма. — После изсумтя. — Така гробището се поддържа… — Търсеше подходящата дума. — … свежо… Забравени гробове няма, защото никой тук не е бил мъртвец повече от трийсет години.

Мариане не можеше да повярва. Тя си спомни гробището на своето семейство в Померания с древните гробове — на бабите и дядовците й, на прабабите и прадядовците, на техните родители — всички те лежаха под сянката на големия кестен; спомни си и гробището на Фон Лингенфелс във Вайслау, там имаше и гробове от осемнайсети век. Със сигурност за тях нямаше кой да се грижи сега. Дали поляците, които бяха взели тези земи, са изровили гробовете и са разорали парцела заедно с житните нивя до тях? Явно така се правеше сега: бърз оборот на тела.

— А след трийсет години какво? — попита Мариане. — Нима никой не помни умрелия след трийсет години?

Лоте втренчи в нея празен поглед.

— Е, може би го помнят… Но не го обгрижват. Не… поддържат гроба вече.

 

 

Малко след това, след погребението и след като Мариане отведе Мартин обратно в училището, тя се върна в Тьолинген. Там нямаше кой да я посрещне. Вървя пеш от гарата до градския площад и като стигна до къщата, погледна нагоре към своето жилище. Прозорците му, сред сенките на падащия здрач, бяха тъмни и горестни и тя нямаше сили да влезе вътре.

Зад нея на площада от „Глиганът“ вече изнасяха външните маси. Майки водеха децата си вкъщи за вечеря, работниците в магазините спускаха капаците и решетките, влюбени се разхождаха, хванати за ръце. Отново по улиците вървяха мъже и пушеха, забързани към домовете и семействата си — те са щастливците, които са се върнали към ежедневния си живот. Сърцето й се сви от тъга по Албрехт, по Кони, по всички онези, които не бяха доживели да видят този нов живот.

Тя не можеше да се качи горе — в кухнята, която толкова дълго беше споделяла с Бената, нито да си направи самотна препечена филийка с яйце. Не можеше да седне в здрача на салона и да подрежда книжата на Албрехт. Не можеше да мине покрай всички онези празни стаи — на Бената, на Мартин, на собствените й деца. Не можеше да отиде на гости у Аня, да поседи в топлата й кухня и заедно да си припомнят Бената, и така да намери утеха.

Мариане остави чантата си зад стълбището във фоайето и тръгна към реката в края на града. Поне там можеше да поседи и да тъгува сред костите на всички онези нещастни души, измрели край бреговете й. Можеше да полегне на тревата да гледа звездите и да се остави шуртящите отрови в реката да я приспят. Но щом стигна до брега, тя осъзна, че не е сама. Там имаше човек, почти скрит в сенките, който стоеше с гръб към реката, на пръсти, и леко се поклащаше. Беше мъж. Устните му се мърдаха леко и тя дори чуваше тихия му, мърморещ глас: говореше на някакъв език, който тя не можеше да разбере. Думите му най-сетне се изляха докрай.

— Извинете — каза тя, когато мъжът се обърна и я забеляза. Млад мъж беше, на около двайсет и пет, макар лицето му да изглеждаше доста по-състарено. Носеше черна шапчица, а косите му се спускаха на дълги масури: евреин бежанец от някой от последните останали лагери.

— Не е забранено — отвърна той. Мариане впери неразбиращ поглед в него. — Позволено е да се моли човек тук — поясни младежът.

— Разбира се. — Мариане отстъпи назад, изненада се: нима си беше помислил, че тя би оспорила това? — Познавахте ли някого? От умрелите?

Мъжът я изгледа, сбърчил гневно вежди, а после присви очи, като че се опитваше да разчете намеренията й.

— Познавах ги всичките, до един.

Този отговор увисна помежду им.

— Аз също дойдох тук да се помоля. — Още докато изричаше тези думи, Мариане осъзна, че те са самата истина.

Над тях първите звезди изведнъж се появиха на небето, като дупчици издайници в завеса от тъма, която скрива ярката светлина оттатък. Реката блестеше в бледо, неземно виолетово.

Мъжът я изгледа напрегнато и Мариане усети, че стои там, в тъмното, като че чака някаква присъда.

Мъжът най-сетне сведе глава.

— Е, почвайте. Иначе може цяла вечност да стоите тук, без да изпълните намеренията си.

Той се обърна и тръгна.

— А вие?

Мъжът спря и отново застана с лице към нея.

— Аз утре заминавам за Америка.

И както стоеше и гледаше евреина — този млад, състарен непознат — Мариане осъзна колко истина има и в думите му, и в умората му. Но и през това прозрение тя беше чула думата Америка така, все едно я чуваше за пръв път. Не като названието на вражеска или съюзническа държава. Не като източник на бомби или на портокали и шоколади, нито като създател на всичките формуляри, които така неуморно беше попълвала за толкова много бежанци. Чу я като името на място, където човек може да започне наново.

Дълго след като мъжът си тръгна, тази думичка се въртеше из съзнанието й като листче във вихрушка, но това листче беше примамливо, шарено, обагрено в ярки цветове и то й намекваше за един друг живот.