Джесика Шатък
Жените в замъка (3)

Втора глава

Тюрингия, краят на май, 1945 г.

В дома за деца Мартин Константин Фледерман не беше името на Мартин. Там той беше Мартин Шмит, също както Бертолд фон Щауфенберг беше станал Бертолд Майстер, а Лизл Стравицки беше Лизл Фалкман, и тъй нататък. На всички деца бяха дадени обикновени германски имена. Но по-срамно беше, че Мартин почти беше забравил, че е Фледерман.

Много неща още беше забравил в Дома. Баща си например, онази смътна сянка, за която след време Мариане щеше да твърди, че е герой, а майка му никога нямаше да споменава. Беше забравил също и живота преди войната, преди сирените за въздушно нападение и нощите, прекарани в мазето, преди заглушителното ръмжене на ниско прелитащи бомбардировачи. Но имаше неща, които помнеше дори и там, в Дома. Например как беше пристигнал. Дългото пътуване с влак във военния вагон, както и сипаничавото лице на есесовеца, който го придружаваше; соленият, парлив вкус на сушено месо на езика си — за пръв път опитваше такова нещо, беше позатоплено от дългото притискане в джоба на есесовеца и мазнината беше избила. После повърна, изпружил глава през прозореца на влака, но беше обърнат срещу вятъра, и повърнатото се размаза по лицето му.

Помнеше и слънчевия апартамент в Берлин с прашинките, които проблясваха във въздуха, и изгледа към елегантната сенчеста улица „Меерщайн“, със сградите с бледа щукатура и кафенето на ъгъла. И топлината на тялото на майка му, сгушена нощем до него в леглото. И камеята, която висеше в ямката на шията й. Думите на песничката, която му пееше: Kommt ein Vogel geflogen, setz sich nieder auf mein’ Fuss, hat ein Zettel im Schnabel von der Mutter ein Gruss. — „Птиче мъничко долита, каца на крака ми, в човката му — писъмце, с майчина целувка.“ Но в Дома нямаше птиче, нито писъмце, нито целувка.

И въпреки това в Дома не всичко беше ужасно. Помещаваше се в уютна къща, също с гипсова украса, извън землището на някакво село, в подножието на планина. Имаше приятна градина с овошки и цветя, счупен фонтан и висока тухлена ограда. Не позволяваха на децата да излизат навън.

Фрау Фортмюлер, възрастната жена с лице като картоф, която отговаряше за Дома, не беше груба. Беше строга и държеше на реда, грижеше се възпитаниците й да са изкъпани, облечени и нахранени. Всяка вечер им пускаше музика на магнетофона: тъжни народни балади за бедни мелничарски дъщери и принцове, вещици и умни, но пренебрегвани най-малки синове. Тези песни бяха по-приятни, по-нежни от нацистките маршове, които децата учеха от хер Щулпер — той пък отговаряше за превъзпитаването им. Научи ги на „Треперят кости гнили“, „Песента на Хорст Весел“ и „Германийо, събуди се!“, а в тях се пееше все за кръв, робство и отмъщение, за война и политика.

Фрау Фортмюлер всеки ден носеше една и съща пола от туид и все същия зелен жакет, на ревера с нацистки „Кръст на честта на германската майка“, който й бяха дали, загдето е родила осем деца. Четири от тях бяха мъртви: две — убити във войната, едно — умряло при раждането, и едно, което „не издържало“ в някаква институция за „умствено непълноценни“. Фрау Фортмюлер държеше снимката на това последното в килера за провизии, за да може да вижда лицето му всеки път, когато вади продукти и готви. От живите синовете още не се бяха върнали, откъдето и да ги бяха пратили да се бият, а дъщерите бяха омъжени и имаха свои деца. Мартин много харесваше ордена с тези златни заострени връхчета и лъскавата синя вътрешност, а и фрау Фортмюлер с такава гордост всяка вечер го лъскаше и увиваше в кърпа, все едно беше свещена реликва.

В седмиците след като свърши войната, фрау Фортмюлер, която беше религиозна жена, започна да говори на децата за Господ. Та нали тя вече сама отговаряше за Дома (хер Щулпер се омете още щом стана ясно, че идват американците) — кой да я гълчи? Американците ли, които всяка неделя си устройваха служба в казармите и носеха кръстчета под униформите си. Дори започна да им чете от Библията и да ги кара да казват вечерна молитва преди лягане. По-рано хер Щулпер би я докладвал. Той ги беше учил за расовата чистота и за „Хаймата“^[1], и за божествената мъдрост на техния Фюрер — не проявяваше никаква толерантност към тези „християнски суеверия“. Повечето деца ненавиждаха хер Щулпер. Нищо че ги беше водил на няколко чудесни излета в планината и им позволяваше да слушат одобрените от нацистите радиостанции. Мартин много заобича една песен, която често пускаха по радиото, „Ерика“^[2]; доколкото разбираше, тя беше народна балада за едно цвете и двама влюбени от деца, но веднъж Лизл „Фалкман“ му пошушна, че да си припява на тази песен е точно толкова лошо, колкото да плюе на гроба на баща си. Мартин не разбра тези думи. Та как можеше да е лошо, като да плюе на гроба на баща си? Бащите и майките на децата в Дома са „правили грешки“, това го разбираше. И сега бяха мъртви. А работата на фрау Фортмюлер и хер Щулпер беше да ги подготвят за нови семейства — богати, влиятелни нацистки семейства, които ще ги научат да бъдат добри германци. „Пълни глупости — беше казала Лизл. — Майките ни не са мъртви. Те са в затвори или концентрационни лагери.“ „За какво?“ — пита я Мартин. „Заради заговора да убият Фюрера, тъпчо?“

Мартин ужасно се срамуваше. Заради заговор да убият Фюрера ли? За когото фрау Фортмюлер го уверяваше, че в много отношения е всезнаещ, мил и добър? Нима неговите собствени родители са направили такова нещо?

Лизл беше на единайсет и светогледът й беше и по-широк, и по-мрачен. Нощем, когато фрау Фортмюлер гасеше лампите, Лизл се катереше в леглото на Мартин и му шепнеше разни тайни. Тя изобщо не биваше да е там, в Дома, с другите. Нейните родители бяха комунисти, не аристократи. Нейното родословно дърво не стигаше до Фридрих Велики, нито до Бисмарк, нито до когото и да било от национално значение. Незнайно как и защо, когато Гестапо отвели родителите й, тя попаднала тук. Сигурно защото е хубава и руса и синеока. Това Мартин го разбираше. Лизл беше най-красивото момиче, което познаваше. От нея щеше да излезе хубаво дете на високопоставено нацистко семейство. Тогава защо не се радваше, че родителите й са правели тези грешки? Не, Лизл му се караше, когато задаваше такива въпроси. Тя не искаше да живее с нацистки свине.

И после, някак изведнъж, започна да му се струва, че Лизл е права. Майките им наистина бяха живи. Първа дойде майката на Адалберт „Шмединг“ — мършава жена с хлътнали бузи, с тъмнокосо бебе на ръце. Като прегърна сина си, тя плака ли, плака, притискаше лицето му към корема си, като че не се събираха, а се сбогуваха. А после започнаха да идват и други, прииждаха постоянно: бляскавата леля на Клаус и Гретел дойде от Англия и смяташе да ги води в Швейцария, при майка им; майката на двамата „Бекер“ — мила жена, изнурена, тъкмо излязла от карцера в Равенсбрюк^[3]; майката на братята „Хенсер“, която пристигна с лъскава ескортна кола на американската армия. Отначало сърцето на Мартин трепваше всеки път, когато звънецът на портата запееше. Неговата майка! Мислеше си за русата й коса, когато седеше, наведена над стъклените топчета, как нежните й кичури улавяха слънчевите лъчи, за здравата хватка на дланта й, когато минаваха покрай разрушения от бомбардировките фонтан на път за аптеката или за пазара. Спомняше си как се притискаше към твърдия, изтънял от пране плат на роклята й, а отдолу усещаше мекотата на гръдта й.

Но майката на Мартин не дойде, нито пък майката на Лизл.

— Малките ми врабчета… — така ги наричаше фрау Фортмюлер, а притеснението в очите й растеше. Беше началото на юни. Най-малката й дъщеря Магда беше дошла да поживее при тях, заедно с двете си невръстни, противни момчета, които ги наричаха „предателски изчадия“.

Веднъж Мартин дочу как Магда казва на майка си:

— Защо не ги изпъдиш? Войната свърши! Нямаш повече работа тук.

От този момент нататък Мартин много внимаваше. Не искаше да го изпъдят, а и знаеше, че е точно така: фрау Фортмюлер не беше длъжна да остава тук с тях. Вече нямаше нито кой да я командва, нито кой да й плаща за грижите. „Просто си иска допълнителните дажби“, казваше Лизл. Но Мартин не вярваше. По свой си начин, мислеше си той, фрау Фортмюлер ги обичаше.

И ето че един ден пристигна висока жена с изсечени скули, казваше се Мариане фон Лингенфелс. Носеше малка шапчица и високи ботуши и Мартин си помисли, че прилича на оловно войниче. „Това ли е майка ти?“, прошепна Лизл, докато двамата надзъртаха през прозореца как жената крачи по пътеката.

А после чуха гласа й в антрето. Силен глас имаше, ясен — прокънтя по каменното стълбище и стигна чак до тях. Беше дошла да вземе Мартин Фледерман. (Как само изпращя името му! Като искра по дълго прашасвали жици: Мартин Фледерман… Ама, разбира се! Неговото име!) Била близка на семейството. Искала да го води в Берлин да намерят майка му. Лизл притихна до него. Ако заминеше той, тя щеше да остане сама. Мартин знаеше, че и тя си мисли за същото. Жената закрачи към стаята и влезе, а фрау Фортмюлер едва успяваше да я следва по стълбите, задъхваше се и изглеждаше доста притеснена.

— Мартин Фледерман — обяви тържествено жената и плесна с ръце. Имаше издължено умно лице и изненадващо блеснали кафяви очи. Косата й беше силно опъната назад. — Мариане фон Лингенфелс — представи се тя, наведе се към него и протегна ръка. — Не ме помниш, но баща ти беше мой скъп приятел. Мартин вдигна поглед към нея.

— А кой е това? — попита жената и се поизпъна, очите й се отместиха от Мартин, за да огледа и Лизл, а Лизл стисна устни и в миг красивото й лице се изкриви в нацупена гримаса.

— Лизл… — започна фрау Фортмюлер, но за миг се поколеба и погледна нервно към момичето: — Стравицки.

Мартин не беше чувал преди това име.

— А! — Фрау Фон Лингенфелс се намръщи. — Как е името на баща ти, дете?

— Бартош — измърмори Лизл, а после, сякаш обмисляше нещо, вдигна поглед: — Познавате ли майка ми? Йохана? Жива ли е?

Фрау Фон Лингенфелс изглеждаше несигурна.

— Не зная, не я познавах.

Мартин никога не беше чувал тези имена. Но разбираше нещо, което не можеше да назове с думи, затова протегна ръка и хвана ръката на Лизл.

— Ach, mein lieber Gott!^[4]… — промълви фрау Фортмюлер и се прекръсти.

Лизл измъкна рязко ръката си.

— Защо не дойдеш с нас? — предложи жената. — Ще се опитам да ти помогна да намериш семейството си.

Лизл поклати глава.

— Nha!^[5] Лизл… — Фрау Фортмюлер се опита да я смъмри за невъзпитания отговор, но жената й махна с ръка да замълчи.

— Може и да останеш тук с фрау Фортмюлер, която явно няма какво да направи, за да ти помогне да намериш майка си, но можеш и да тръгнеш с мен. Няма как да ти обещая, че ще успея, но поне ще опитам.

Лизл сбърчи вежди, но накрая кимна.

— Значи, решено! — възкликна жената и плесна с ръце по хълбоците си, после се обърна към фрау Фортмюлер: — Обяснете на американците.

 

 

За Мартин пътуването от Дома за деца до Берлин беше като пътешествие в чужда страна. През последната година, откакто живееше там, не беше ходил никъде, не беше виждал нищо. Хер Щулпер не ги извеждаше много често на излети, а и с него винаги ходеха далеч от цивилизацията, нагоре по хълмовете. За разлика от другите деца в Дома, Мартин го бяха довели с кола, през нощта, и той дори не беше видял селото.

Затова на сутринта, когато заминаха с Мариане фон Лингенфелс, Мартин и Лизл я следваха, ококорили учудени очи. По прозорците на къщите висяха мърляви чаршафи и парцали — „останки от капитулацията“, така каза Мариане.

— Не сте ли идвали в града, откакто дойдоха американците?

Мартин изведнъж много се засрами. Как така се бяха оставили да ги държат под ключ, съвсем като затворници?

Ако не се броят чаршафите по прозорците, селото изглеждаше незасегнато от войната. Къщите, отчасти дървени, се издигаха непокътнати, а в сандъчетата по прозорците растяха мушката. На малкия площад имаше каменна църква, а до нея чешма с помпа пълнеше каменно корито. Двама американски войници седяха в един джип и раздаваха дъвки.

— Искате ли да помолим да ви дадат? — попита ги фрау Фон Лингенфелс.

Тази идея, да молят войниците за сладкиши, шокира Мартин, за него това беше изключено. Фрау Фортмюлер много обичаше да им разказва колко опасни са американците. „В Америка — плашеше ги тя — принуждават германците да носят свастики на реверите. Точно както евреите тук трябва да носят жълтите звезди.“ Не се налагаше да обяснява много, това явно беше нещо лошо.

Денят беше топъл и ученическата чанта с багажа на Мартин (три ризи, едни панталони за смяна и доста износен баварски жакет, който фрау Фортмюлер беше изровила бог знае откъде) се блъскаше като нагорещен чук в гърба му при всяка крачка. Но навън все пак беше прекрасно. Покрай пътя цъфтяха глухарчета и грамофончета, а полята с цъфнала рапица се разливаха като жълто море. Фрау Фон Лингенфелс, или „танте Мариане“, както искаше да я наричат, водеше децата и мълчеше. Мартин слушаше свистенето на вятъра, който се процеждаше през дърветата, ограждащи нивите, и гъделичкаше ушите му.

Следващият град по пътя — значително по-голям — беше от бомбардираните и от една огромна купчина с отломки като гигантска отрязана глава стърчеше островърхата кула на църква. Американски войници и германски жени се бяха захванали рамо до рамо да разчистват развалините: бутаха колички и товареха с лопати камъните във военен транспортен камион.

На свечеряване изгря огромна луна. Танте Мариане нае някакъв фермер с кола за слама да ги закара до някакво градче, където чула, че все още минавали влакове. И тогава, в тази разтракана и друсаща каруца, Мартин за пръв път си позволи да затвори очи и да поспи.

Когато ги отвори отново, беше съвсем тъмно. Навсякъде имаше хора, млади и стари, жени и деца, войници, все още в униформите от Вермахта… всички те седяха върху купчини от вещи, куфари, сандъци, мръсни чанти. Слезе от каруцата след танте Мариане и Лизл, като се постара да не настъпи една стара жена на ниско столче, стиснала в скута си изящно резбован дървен часовник.

Но той, танте Мариане и Лизл нямаше да останат от тази страна на релсите с всички тези хора. Те минаха от другата страна, защото се надяваха да хванат влак на изток. В грешната посока! Мартин мислеше за фрау Фортмюлер, която ги предупреждаваше, че руснаците са свирепи, оскотели грубияни, които набучвали германските войници на байонетите си и причинявали на жените неописуеми злини. (Какви?, питаха все децата, а фрау Фортмюлер изкривяваше лице в отвратена гримаса.)

Отиваха да намерят майка му. Отиваха в Берлин.

И все пак, ако майка му беше жива, чудеше се Мартин, защо тя не дойде да го вземе. Но не попита.

Затова пък, когато седнаха на перона и се облегнаха на чантите си, Лизл се обърна към танте Мариане:

— Как са били убити? — Мартин знаеше за кого пита: за бащите.

— Децата не бива да задават такива въпроси — скастри я танте Мариане.

— Но аз искам да зная — настоя Лизл.

— Достатъчно е да знаеш, че баща ти е бил смел човек. Направил е това, което е смятал, че е добре за страната му.

— Застрелян ли е бил, или обесен? — не се отказваше Лизл, говореше с непознат, непоколебим тон.

Танте Мариане въздъхна — дълга, дълбока въздишка, по-страшна може би от всеки отговор.

— Обесени. Почти всички бяха обесени.

Мартин чуваше това за пръв път. Той стисна очи и се престори, че отново заспива. Заболя го вратът, но не помръдна. Много важно беше да се преструва добре.

 

 

Влакът най-сетне пристигна, беше огромен и ужасяващо шумен — товарен влак. Още преди колелата да спрат, хората се хвърлиха към вагоните: протягаха ръце, за да се хванат по-сигурно над юмруците на другите по закачените на панти стълби, мъчеха се да се покатерят отгоре върху въглищата в откритите товарни вагони. Пазачите бяха само неколцина, все американци, а и те бяха заети да откачат последния вагон. Един от тях стреля няколко пъти във въздуха и изстрелите прокънтяха над главите им. Забранено беше да се качват в товарните вагони, особено в тези, които пренасят въглища — охраняваха ги ревностно заради ужасните прогнози за зимата, независимо че още не беше дошла; скоро въглищата щяха да станат по-ценни и от златото.

— Спокойно, само американци са — каза танте Мариане. — Те не искат да убиват никого, ако бяха британци, щеше да се наложи да си пазим гърбовете.

Мартин харесваше оптимизма й. Когато влакът потегли, вятърът развя косата й във всички посоки. Така изглеждаше по-млада и по-нежна. Някакъв старец й предложи манерка, отказа му, но щедростта на този негов жест се оказа заразителна. Някаква друга жена раздаваше шепи суров овес. Мариане пък разчупи комат хляб. Настроението беше весело, почти превъзбудено. Звездите над тях бяха така ярки и обемни, сякаш бяха много по-близо от тъмните петна на градовете и дърветата, край които трополяха. Кулите на бомбардираните църкви, къщите, шосетата — всичко изчезваше в някаква непонятна каша.

— На баща ти това много щеше да му хареса — каза изведнъж Мариане и здравата стресна Мартин. — Той винаги намираше начин да забърка някоя беля.

Мартин наистина се обърка. Образът на баща му, вместо да се избистри, ставаше все по-неясен.

— Когато беше малък — продължи Мариане, — започна да тренира бокс, за да се опълчи срещу баща си, който беше прекалено строг и праволинеен. Един Фледерман да се боксира! Толкова беше скандално, все едно… — Мариане замълча, опитваше се да намери подходяща аналогия. — Все едно ти да танцуваш степ.

Мартин никога не беше чувал за танца степ. Звучеше му някак фриволно. Като нещо, от което едно момче по-добре да стои настрана. Но пък боксът беше мъжествен спорт. Отказа се, нямаше смисъл да се опитва да проумее тези неща. И бездруго едва чуваше гласа на Мариане сред свистенето на вятъра. Лизл, която седеше от другата му страна, беше заспала. Мартин се остави думите на Мариане да го засипват като водопад. Обичала е баща му. Дотолкова разбираше.

 

 

По някое време през нощта влакът спря. Оттам нататък релси нямаше. Съюзниците бомбардирали гарата в Берлин, а след това есесовците я наводнили от страх, че руснаците ще използват огромните й тунели, за да организират инвазията си. Водата от подземията още изхвърляла телата на удавените по улиците. Така им каза един посивял старец, който много държеше да убеди Мариане да не отива в града. Мартин и Лизл слушаха разговора в просъница. „Ами тогава ще стигнем пеш“, отвърна Мариане, явно не беше особено притеснена. А и децата не се възпротивиха. Но удивлението на Мартин от това, че е на свобода, беше поутихнало вече. Краката го боляха, а и пътят беше задръстен от други бежанци. Зората се появи сред сивкава виделина, в която предградията изглеждаха противни и грохнали. Някъде, сред всички тези разпадащи се тухлени стени, го чакаше майка му. Мартин се опита да изпълни съзнанието си само с мисли за нея, но дори не успяваше съвсем да възстанови образа й.

Отне им цял ден да прекосят пеш предградията и да навлязат в града. Едва влачеха крака по тесните, тъмни като пещерни галерии улици, заринати с огромни купчини отломки. Разнебитени фасади на къщите стърчаха сред руините. Сградите винаги ли са били толкова крехки? Все едно са пясъчни замъци, отмити от вълните. Стените на приземните етажи бяха облепени с хартии с надраскани по тях имена и послания. Мартин забеляза, че Лизл се взира напрегнато в тях.

— Изчезнали хора — просъска ядовито Лизл. — Вероятно мъртви.

Сред останките като протегнати нагоре ръце се издигаха самоделни димоотводи.

За последната част на пътуването им Мариане махна на някакъв американски военен джип, който минаваше наблизо. Отначало шофьорът само поклати глава, без дори да поглежда към тях, но войникът на пасажерската седалка го сръга с лакът. Шофьорът намали, спря и им махна с ръка. Мартин се поколеба, преди да приеме поканата, но раните по краката му, а и общата му умора надвиха съмненията. Предупрежденията на фрау Фортмюлер за американците избледняваха като остатъци от отминал живот. Мариане седна отпред при войниците и си говореше с тях на английски, а Мартин и Лизл се сгушиха отзад. Съвсем се изумиха, когато войникът, който ги беше подканил да се качат, се обърна и им подаде блокче шоколад. След това, поне за известно време, всичко друго изгуби всякакво значение. Всичко, освен непривичната сладост на шоколада и хлъзгавото топене по езика. Кога ли за последно беше ял нещо толкова вкусно?

Пристигнаха на улица „Меерщайн“, но тя не приличаше на място, където някой би могъл да живее. Нямаше ги вече високите петнисти чинари по тротоара, нито кипящото от оживление кафене на ъгъла, нито бълбукащия фонтан. И все пак, за Мартин всичко тук будеше отдавна скрити спомени, сякаш нещо изведнъж развърза вързопите, в които бяха заровени те. Миризмата на влажен камък, на гнило и химикали, видът на хората, които изпълзяваха от бомбоубежищата, целите в прах… празният месингов кафез, който висеше в тяхното скривалище, кофата за пикня в ъгъла; ужасните маски противогази със стъклени очи и слонски хоботи.

Мариане слезе от джипа и благодари на американците. Мартин и Лизл, все още лепкави и замаяни от шоколада, изпълзяха с мъка след нея. Мариане извади от джоба на жакета си смачкан плик, поогледа го за миг, а после пресече улицата и се насочи към група жени при помпата за вода, за да попита за посоката. Пликът изглеждаше твърде стар и едва ли можеше много да им послужи, но надписът на него дръпна някаква струна в сърцето на Мартин: беше познал почерка. Почеркът на баща му.

Докато Мариане говореше, една жена при чешмата се опитваше да напълни някаква плетена кошница. Водата изтичаше измежду тръстиковите ленти, но жената сякаш не забелязваше. На бедрото си крепеше бебе, което впи поглед в Мартин.

— Ей там — обади се друга жена и посочи някаква постройка, ако изобщо можеше да се нарече така.

Мариане се загледа пак в плика, като че се надяваше да види някакви други указания, а после поведе Мартин и Лизл към останките от номер 27.

— Тая сграда е пълна — излая някакъв руски войник. — Махайте се!

Мартин се изненада, когато Мариане му обясни нещо на руски. Лицето на руснака се разтегна в широка усмивка.

— Ты говоришь по русски!^[6] — изненада се той. От устата му се заизливаха още някакви руски думи, после наби пети, възторжен като доволно дете. — Юри! — извика той и скоро всички се оказаха обградени от малка групичка ухилени руснаци, които потупваха Мариане по гърба.

— … Бената Фледерман… — Мартин разпозна името на майка си.

— А! — Мъжът кимна. Лицето му стана сериозно. Каза още нещо на руски.

— Тук ли си живял? — прошепна Лизл. Явно и тя беше впечатлена, че Мариане говори езика им.

Мартин поклати глава. Неговият дом не изглеждаше така.

Руснакът им махна с ръка да го последват.

Предишният им вътрешен двор сега беше засипан с камъни и прахоляк и изглеждаше сякаш нарязан на парчета от многобройни кръстосани отъпкани пътечки.

— Внимавайте да не паднете — предупреди Мариане. Отново беше станала строга и твърда; от онзи свободен дух, който я беше обхванал във влака, не беше останала и следа.

Вървяха след мъжа — през входа, после през тъмния коридор, заизкачваха се слепешком по стълбите. Миришеше на мухъл, зеле и човешки изпражнения. Сухата ръка на Мариане стискаше дланта на Мартин до болка. Но той беше благодарен за тази болка: ако я нямаше, тялото му можеше и да изчезне в тъмнината.

А после се появи светлина. Някакъв мъж седеше пред затворена врата до електрическа лампа. Беше ужасяващо грозен: черен, целият в белези, с ниско чело и войнишка униформа на Червената армия. Щом ги видя да се приближават, той сложи пушката в скута си. Размениха няколко думи с мъжа, когото те следваха, и след като онзи кимна рязко към Мариане, техният водач се оттегли.

Мъжът до вратата не беше особено впечатлен от руския на Мариане. Отвръщаше й кратко, гласът му звучеше като гърлен лай и не приличаше на никой от езиците, които Мартин беше чувал някога. Иззад гърба му от жилището се просмукваше наситена солена миризма на бекон, а и остра воня на алкохол.

Мъжът потропа на вратата, влезе и затвори след себе си, а после се появи отново и им направи жест да влязат. Вътре около кухненската маса бяха насядали мъже и играеха карти. И без да разбира езика им, Мартин се досещаше, че нещо много им е забавно.

Нима тук живееше майка му? С всички тези мъже? Мартин не знаеше какво да мисли. Едната стена беше съвсем срутена, виждаха се само греди, тухли и тръби, между тях — натъпкани стари вестници, за изолация. От ъгъла на покрива капеше и водата пълнеше някакъв леген. Но пък миризмите — пържен бекон с лук, а може би и масло… това бяха деликатеси, каквито не беше вкусвал от години. Устата му се напълни със слюнка. По кухненския шкаф се мъдреха наредени консерви боб и плодове.

Но къде сред всичко това беше майка му? В него се зараждаше ужасяваща мисъл. Миризмите на дявола, би казала фрау Фортмюлер. Край печката стоеше стара жена, а до нея момиче с ярко начервени устни и бузи, облечено само в някакъв разгърден мърляв копринен халат, който откриваше мършавата й гръд с хилави ребра като на пиле.

— Къде е фрау Фледерман? — обърна се Мариане към старата жена и ако тя преди малко ги гледаше враждебно, сега изражението й беше откровено учудено.

— Мили боже! — възкликна старицата, огледа децата и се прекръсти.

Картофите на печката вече димяха.

— Сега ще я повикам — обади се момичето с халата и загаси цигарата си в някаква чиния. Когато минаваше покрай масата, един от руснаците сграбчи китката й и й каза нещо, което я разсмя.

На Мариане обаче никак не й беше весело.

— Ще дойда и аз — отсече тя и отпрати Мартин и Лизл в преддверието. Навън в тъмното, при онзи ужасяващ войник с пушката, дори и Лизл не смееше да гъкне. Електрическата лампа хвърляше дълги призрачни сенки.

Вратата на апартамента най-сетне се отвори. След Мариане излезе друга жена, която за Мартин беше почти непозната: с безизразни, сякаш стъклени очи, слаба, вмирисана на парфюм и пот. Изглежда, беше изпаднала в паника, защото протегна дългите си бели треперещи ръце към Мартин и те, без да го докосват, затрепкаха пред лицето му, над косата и раменете, като че беше сляпа.

— Моето момче! О, моето момче! — промълви жената и рухна на колене. — Милото ми дете!

Мартин искаше да проговори, да я успокои, но не знаеше как.

— О, милото ми момче — повтаряше жената… майка му. Притегли го към себе си и го притисна до гърдите си.

А Мартин само стоеше като дъска, вцепенен, неподвижен, опитваше се да поддържа и двамата изправени.