Джесика Шатък
Жените в замъка (36)

Трийсет и пета глава

Замъкът Лингенфелс, октомври 1991 г.

Аня не вярва в рая. Не вярва дори в Господ. И все пак е странно. Когато погледне назад и проследи виещата се диря на живота си, по възходите и паденията, обратните завои и сред калните мочурища, където тя почти се губи, изпитва остра нужда да съди. Изпитва желание да претегля доброто и злото по начин, който е по същността си религиозен — да разглежда и дребните, и големите избори, които е правила и които са оформили белега от нея в света.

Има действия, които я накланят към рая: работата й в бежанския лагер, търпението й като съпруга на Керстен, малките жестове на доброта по пътя на запад. Но после се появяват тези, които накланят везните й към ада: лъжите, които е изричала и преповтаряла, жертвите, които е искала от момчетата си, фактът, че е била нацистка — не само така се е наричала, но го е изживяла в реалността. И тъкмо тогава, в тези моменти на морални изчисления — обикновено към два или три посред нощ, докато лежи в леглото си — онези дечица я дърпат към бездната. Това, че стоя там и позволи да ги отведат.

Сега нищо не може да направи по този въпрос. Действията ти са такива, каквито са. В края на живота си си направил, каквото си направил. Това се опитваше да внуши на децата си. Но вероятно изобщо не е успяла. В края на краищата човек се познава по делата, не по думите.

Нейните момчета — Анселм и Волфганг — винаги са знаели, че е по-скоро прагматична, отколкото добра. А сега, когато Мери вече е била в замъка Лингенфелс, го знае и тя.

„Оставила си фрау Фон Лингенфелс да вярва, че си друга жена? Щеше ли изобщо да признаеш, ако съпругът ти не се беше появил?“ Мери беше не просто ядосана. Беше покрусена. При последното си гостуване в Съединените щати Аня беше признала всичко на дъщеря си, която до този момент знаеше само отделни части: че Аня е била омъжена преди Керстен — да. Че първият й съпруг е бил още жив, когато се е омъжила повторно — не. Че е ръководила едногодишен „селскостопански лагер“ — да. Че е подвеждала най-добрите си приятелки да вярват, че е друг човек — не. Нейната майка, за която като ученичка беше писала съчинение на тема „Моят герой“, е била не просто нацистка, но и лъжкиня! И още по-лошо — живяла е с фалшива самоличност! Мери беснееше, викаше, но Аня изтърпя. Мери беше права. Аня не се опитваше да се защитава. Нямаше как да се защити. Само попита:

— Да си тръгна ли утре?

— Не е там работата — отвърна тогава Мери. Като че изобщо имаше някаква „работа“.

След това дни наред не си говореха.

А после, незнайно как, бавничко Мери й прости.

— Направила си, каквото си могла, за да оцелееш.

Невероятно е, но Аня още има поне любовта на дъщеря си, след като беше изгубила уважението й. Между тях се е появила нова бездна и това я натъжава. Но в крайна сметка, това е много по-малко наказание от онова, което тя заслужава.

 

 

Замъкът Лингенфелс е по-малък, отколкото Аня го помни. В нейното съзнание той се е превърнал в гигантска крепост, достойна за спящи красавици, с непристъпни зали с високи тавани и огромни заключени стаи.

Аня се събужда рано, още преди да сервират закуската, според малката книжка с кожена подвързия до леглото й. Наръчник на госта: Указания за успешна навигация. Така координаторът по посрещането на гостите и стипендиантите беше формулирал заглавието на информационната брошура, като че ли тя и Мери са кораби в непознати води. Много я дразнеше този начин на изразяване. Тя все пак е обикновена жена, съпруга на земеделец. Толкова години живот с Керстен я бяха научили да внимава с витиеватите приказки. А може и да беше опитът й като нацистка, може и от това да идваше подозрителността към метафорите, евфемизмите и другите реторични похвати.

На леглото до нейното Мери все още спи и леко похърква, а тъмната й коса е разпиляна по възглавницата. У Аня се надига вълна от нежност към уморената й дъщеря. Тя трябва да си почива тук, а не постоянно да обгрижва майка си. Горкото момиче (за Аня тя винаги ще е момиче) се нуждае от спокойствие, след всички грижи за децата след дългите работни дни. Вечно гонят срокове, наваксват с уроците, бързат за уговорките… но такъв е модерният живот, сами си причиняват този стрес.

С едно залюляване Аня спуска краката си на пода, после опипом взема бастуна си. С мъка се изправя и се запътва към банята. Там вижда лицето си в огледалото и дори сега, след толкова години, то я изненадва. Когато си мисли за себе си, тя не си се представя с всичките тези бръчки, с толкова много сиво. Но няма значение. Тя наплисква лицето и шията си и сресва косата си. После се връща в стаята и внимателно, за да не вдига шум, опипва дрехите, метнати на стола.

— Майко — долита сънливият глас на Мери от другото легло.

— Шшш! Рано е. Поспи си още.

— Имаш ли нужда от помощ? — Мери се изправя и сяда в леглото.

— Не, не! Какво си мислиш, че правя всеки ден у дома? — Гласът на Аня е по-ядосан, отколкото е искала да звучи.

— Добре — промърморва Мери и отново ляга.

Навън небето вече порозовява. Слънцето обгръща хълма с вълни от светлина, а той е сякаш оголен, не е както преди. Сега всичко е земеделска земя, навсякъде, където навремето имаше гори. Ето че Германия вече е аграрното чудо, което Хитлер все бленуваше: всеки квадратен метър е засаден със земеделски култури, навсякъде са набучили ветрогенератори, покрай магистралите са източили безкрайни соларни панели. Вече няма нито пустеещи, нито прахосани земи. Дори и ивиците гори си имат роля — предпазват градовете от грохота на аутобаните или са оставени да прикриват като параван каменни кариери или напоителни съоръжения.

Аня се измъква през новата елегантна входна врата и се отправя по равната настилка на пътеката.

Най-близката горичка зад замъка все още си е на мястото. Острите върхове на боровете се издигат като планинска верига в края на ливадата. Оттук изглежда съвсем същата, каквато си е била винаги. Аня би искала да мине през неравните треви и да влезе в гората, но не може да се довери на краката си по тази набраздена от коловози земя, затова сяда на каменната стена до пътя и си припомня.

 

 

В тази горичка тя и момчетата погребаха Райнер. Увиха изтерзания му труп в един чаршаф и го изнесоха от замъка — беше лек като дете. Аня не чувстваше нищо в този момент, нищо, освен облекчение. Този мъж вече не беше съпругът й, а нейната тайна — човек, който на всяка крачка бе правил грешния избор, а тя самата сбърка, като избра него. Той беше втората огромна грешка в живота й. Първата беше, че повярва в Хитлер. И в онази чудата, несъмнено човешка плътност на тялото на Райнер със студеното безжизнено рамо, което се блъскаше в крака й на всяка крачка, тя усещаше колко дълбоко се е заблудила в преценката си.

Пръстта беше замръзнала, затова гробът беше плитък и щом положиха тялото на Райнер в изкопа, Аня и момчетата — като че се бяха разбрали без думи — за миг застинаха на място. Тя не се моли, та за какво да моли и на кого? На някакъв Господ, за когото беше сигурна, че не съществува ли? Ако имаше ад, Райнер несъмнено се беше запътил натам.

Но докато стоеше пред гроба му, тя се насили да си спомни онова момче, с което се беше сприятелила преди толкова години в чакалнята в бащиния й дом. Същото момче, което водеше болния си баща всяка седмица за манипулации при хер доктор Форцман, което позволяваше на стареца да се отпуска тежко на тесните му рамене и му предлагаше глътки вода от манерката, която се беше сетил да вземе в чантата. Той беше добър син. А отначало беше и добър съпруг: внимателен, ентусиазиран, предан. Проявяваше постоянство в любовта си — беше така дълбоко убеден, още от много ранна възраст, че й е писано да бъде негова съпруга.

И както стояха над безжизненото му тяло, на Аня й хрумна, че за всичко тъмно в душата му е виновна тя. Тя никога не беше отвърнала на страстта му. Никога не го беше обичала достатъчно. Може би на плещите й тегнеха не само нейните собствени, но и неговите грехове.

До нея Волфганг мрачно пристъпваше на пръсти. Анселм беше по-прикрит и неразгадаем — навел глава, с ръце, потънали в джобовете. Не можеше да го попита какво си мисли; тази тиха вода беше твърде дълбока. Но все пак бяха заедно и това си беше утешение. Ако имаше нещо, на което беше научила синовете си, то беше мълчанието — те се носеха по теченията му като опитни моряци. Тримата се срещаха в откритото му море — три кораба, чиито бордови светлини примигваха в непрогледния мрак, разбираха се без много думи, стигаше им да си кажат: „Познавам те, идваме от едно и също място“.

Две седмици по-късно Аня научи за смъртта на Бената. И с тази смърт тя беше останала сама в траура си. Двете момчета винаги бяха пазили известна дистанция от младата красива майка между тях. А Мариане, която със сигурност скърбеше колкото и тя, никога не би й проговорила повече.

Аня научи за смъртта на приятелката си от Мартин. Беше й пратил кратка бележка, в която пишеше къде и кога е погребението, но когато получи съобщението, то вече беше минало.

И както седеше във всекидневната на прохладната стара селска къща на Керстен, Аня пусна листа в скута си.

— Е? — попита Керстен, който седеше в креслото си, изненадан от резкия й жест.

Огънят в печката проблясваше, бебето мъркаше доволно, заспало в ръцете на Аня.

— Бената е мъртва — успя да каже Аня.

Съпругът й се ококори.

— Как?

Аня поклати глава. Толкова беше потресена, че тялото й олекна.

— Фина жена беше тя — каза Керстен и също поклати глава. И това изказване прозвуча не като наблюдение, а по-скоро като анализ. Прекалено фина за този свят на животинска грубост и грозота.

Милата Бената, нейната мечтателност и непрактичност напомняха, че все още има красота и светлина. Тя винаги успяваше да разсмее Аня. Дали краят на авантюрата й с хер Мюлер я е убил? Толкова разстроена изглеждаше онзи ден в болницата… Би било точно в стила на Бената да умре от любов. Но Аня нямаше кого да пита.

Самотна в тъгата си, Аня окачваше борови клонки и портокали с набучени зрънца карамфил, както я беше учила Бената. Те придаваха на атмосферата в къщата пикантност и сладост. И когато Аня се разхождаше под тях с бебето в ръце, малката Мери източваше вратле да види тези обикновени предмети, които подскачаха и просияваха в тъмното, и — окачени там — ставаха толкова красиви.

 

 

А тази сутрин, докато Аня седи на каменната стена, замъкът лека-полека започва да се оживява. Един мъж разтваря червен слънчобран на новата красива тераса на покрива. На първия етаж някой от гостите дърпа пердетата на големия прозорец. Приятна гледка е замъкът с новия му живот; станал е такова полезно, демократично място, приютява всички тези добронамерени хора от всяко кътче на планетата. Те се опитват да проумеят всякакви сложни неща: какво прави хората жестоки или добри и как можем всички да живеем заедно в мир. Аня оценява усилията им, макар да не й се вярва, че скоро ще намерят отговор. Хитлер винаги е твърдял, че на света има прекалено много хора… в Германия има прекалено много хора; Германия е така малка, а хората — толкова много. Но после — разбира се — се оказа, че неговото решение на това несъответствие не е цяр, а симптом на болестта. Той беше този от плъховете в лабиринта, който започва да яде останалите.

Аня тъкмо се кани да стане и да се отправи към замъка, когато вижда, че някой се приближава към нея. Жена. Вятърът развява косата й. Мери.

Аня вдига ръце и й махва. Ръцете на Мери са заровени дълбоко в джобовете на якето — то изглежда като броня с яка и е от гладка плътна материя, като гума. Странна одежда, проектирана за особени обстоятелства, но сега ги обличат при всякакви случаи; също като онези панталони с безбройните джобове и халки или онези лъскавите, които според Аня са само за гимнастички, а сега всички ги носят, дори зрели мъже карат велосипеди, обути в такива хлъзгави, опънати като кожа клинове. Аня е прекалено стара и не ги разбира тези неща.

— Не можах да заспя повече — казва Мери, когато стига до нея. — Мъчно ми е за децата.

Децата… мисълта за тях е от друг свят, от друг живот. На Аня й е нужно малко време да проумее какво й говори дъщеря й.

— Ще оцелеят — казва накрая тя. — Но да, нормално е да ти е мъчно.

Мери въздъхва и сяда на каменната стена до майка си.

— Прекрасна гледка — казва Мери. — Бях забравила колко е красиво тук, в тази част на света.

И Аня е забравила. Водена от импулса си, Аня хваща Мери под ръка. Не е правила това, откакто се караха.

Мери притиска ръката й. Какво облекчение! Чак очите на Аня се напълват със сълзи.

— Не те заслужавам — казва Аня. — Толкова много грешни неща съм правила. Целия си живот съм живяла погрешно.

— Но сега вече знаеш… — казва Мери. — Поемаш отговорност за грешките си. Молиш за прошка…

Аня така се стъписва, че за малко не пада.

— Прошка ли! Опазил ме господ! — Аня се кръсти, този жест се появява ненадейно, прелетял през толкова много години. — За това никога, никога няма да моля.

Мери притихва.

— Е, поне признаваш — казва след дълго мълчание. — И това се брои.

— Наистина ли?

— Така мисля.

Аня би искала да я попита: „В коя математика?“, вижда, че за Мери е важно да вярва в това. Тя е американка все пак. Погълната е от тази култура на говоренето, на вярата в психотерапията и признанията, на телевизионните предавания, в които всеки може да откупи невинността си, като изкаже съжаленията си на глас.

Според Аня няма думи, които могат да променят миналото.

Ако Мери знаеше за онези бебета, би разбрала, че няма значение дали поемаш отговорност. Това няма да ги върне. Не може да ги върне към живота, нито при родителите им. А и няма как да измоли опрощение за всички лъжи, с които беше приспала съвестта си, вместо да действа: че бебетата отиват в сиропиталище или в семейства, които ще се грижат за тях, или един господ знае какви още приемливи развръзки, дори и когато се навеждаше над нужника да повръща. Ето за какво има да плаща Аня: не само за бездействието си, но и за това, че се е самозалъгвала, че си е създавала притчи за злото, докато го е гледала в очите. Това как може да го каже на дъщеря си?

Но вместо това Аня стиска ръката на Мери, благодарна за добротата й. За разбирането й. Именно затова хората раждат деца, дори когато знаят, че светът потъва в ада, дори когато самият живот е изтъкан от несигурност. Надяват се да получат разбиране.