Джесика Шатък
Жените в замъка (30)

Двайсет и девета глава

Вартегау, 1943 г.

Лагерът във Вартегау е устроен в бивша кланица. Аня постоянно търка подовете, стените и огромната кухненска маса, но въпреки това вонята на кръв не изчезва.

А и момчетата са по-груби от възпитаниците им в предишните лагери. Някои са сираци. Други са от големи индустриални градове. Тук са, за да избегнат бомбардировките, но и защото са показали, че са обещаващи — умствено и физически. Пратени са тук да работят в местните стопанства и да разпръскват добрите семена на достойния германец на изток, както и да закоравеят достатъчно, за да станат есесовци в бъдеще. Това е нововъведение. „Ако това е задачата, каква е моята роля? А какво ще стане с Анселм и Волфганг?“, пита Аня по време на една от първите си караници с Райнер.

— Та нали ми се молеше да дойдете с мен? — отвръща Райнер студено. — Изборът си беше твой.

— Но не съм знаела какво точно избирам!

— Казах ти, че ще бъде различно — е отговорът на Райнер.

И е истина, такава ослепителна истина, че Аня за малко да изгуби свяст. Толкова отчаяно искаше да се махне от дома на Гудрун и от постоянно обсипвания с бомби Дортмунд, че сигурно си е изгубила ума. Трябваше да го разпита повече. Цял живот ще се разкайва за лековерието си и за способността си да вижда нещата такива, каквито й се иска да бъдат.

Връчили са на Райнер цял свитък с нови материали и той го показва на Аня едва след като са се настанили. Листовките са пълни с пламенни цитати на Хитлер и на симпатичния предводител на Младежта на Райха, Балдур фон Ширах.

Онези, които искат да живеят, нека се бият; а другите, които не искат да се бият в този свят на вечна борба, те не заслужават да живеят.

Само онзи, който притежава младостта, може да притежава бъдещето.

Искам дръзки, властни, безстрашни и кръвожадни младежи… в очите им отново трябва да затрепка пламъчето на онзи хищен звяр — свободен и величествен.

Край с онази добронамерена реторика за единението, край и с радостта от пълноценния скромен живот.

— „Кръвожадни“ ли? Нима тези момчета наистина трябва да бъдат кръвожадни?

Райнер свива рамене, без да я удостои със сериозен отговор. Този нов Райнер е суров и затворен, рядко говори — не е съюзник, а по-скоро съквартирант, на когото не може да се разчита. Вечер пие водка и става раздразнителен, не говори с момчетата, а по-скоро изръмжава по някоя саркастична забележка. Аня започва малко да се страхува от него.

Доколкото може да прецени, по-големите момчета вече и бездруго са станали доста жестоки и властни. Те не за пръв път са в лагер. Много от тях години наред са живели в домове за деца, където са ги пращали, за да ги спасят от бомбардировките в градовете. В свободното си време, което никак не е малко, си измислят груби игри: ту хвърляне на топка, при което бият победения с тояги по гърба, ту надбягване, при което пък победителят тъпче телата на другите момчета с подкованите си с габъри работни обувки. Всичко за тях е състезание за сила и власт — бият се до насиняване за това кой да спи на горното легло, кой първи да се изкъпе с леденостудената вода, кой да чисти тоалетните. Винаги едни и същи момчета печелят. Когато Аня се опитва да ги спре, Райнер се намесва: „Защо? Трябва да се научат на твърдост“.

— Все пак нещо човешко може да остане у тях, нали?

И тогава Райнер я удря за пръв път. Съвсем изневиделица. Той стои до нея, докато тя мие чиниите, и в първия миг, когато вдига ръка да я удари, й се привижда като чиния, изскочила от мивката. Тя отстъпва назад в недоумение.

— Няма да говориш така. За твое добро — казва, когато тя вдига ръка да обърше разкървавената си устна.

Няма вече разходки из зелените жита по здрач, никой не пее германски народни песни. Няма ги излетите в неделя сутрин и игрите край огъня. Този път няма дори прилично отопление, нито дрехи и храна.

Райнер все е в лошо настроение, муси се и часове наред си лъска ботушите. Лицето му вече е застинало в кисела гримаса. У него не е останала и капчица страст — нито за идеалите, с които започнаха някога, нито за Хитлер, а за Аня — никаква. Тук, във Вартегау, той дори не търси сношение. Спи в една спартанска барака до спалното помещение на момчетата, а Аня заедно със синовете им — в една стаичка до кухнята.

Една вечер, преди да я удари, тя беше почукала на вратата му — беше и самотна, и изпълнена с решителност. „Може ли да вляза?“ — попита тя, леко изчервена и стиснала яката на нощницата си. Но щом отвори вратата, Райнер я изгледа уморено и — като че ли тя беше най-жалкото същество на света — й каза само: „Късно е за разговори, Аня. Лягай си“.

През деня Аня трябва да прави дълги преходи през калта до пощата, където доставят дажбите им храна и провизиите. Тя се е впрегнала като вол в един ярем и влачи количка, пълна с кашони: картофи, брашно и осолено свинско. Държи Анселм и Волфганг в кухнята. Райнер не одобрява, но тя настоява. Момчетата й са твърде малки и не бива да се мотаят край другите. И не само възрастта им ги прави уязвими: те са по-добродушни от другите. Хитлер още не е успял да ги отбие от майка им. И Аня разбира, че Райнер се срамува от това.

Един ден Аня се натъква на група момчета зад обора, които карат по-малките да гълтат живи жаби.

— Престанете! — крясва тя, въпреки разпорежданията на Райнер. — Престанете с тези глупости! Не сте животни!

Удивени, момчетата извиват глави към нея. Някои от тях видимо са облекчени, но други я оглеждат нагло. Хайнер Мюрер, едно от най-едрите и най-злите момчета, извива устни в крива усмивка и уж побутва козирката на въображаема шапка.

— О, разбира се, gnädige Frau.

Но Аня чува, че още щом са видели гърба й, са продължили с играта.

Райнер е превърнал Хайнер в нещо като свой асистент. Той е висок колкото Райнер, но е по-широкоплещест, роден е в семейство на хамали по доковете, но всички са измрели при бомбардировките. Той постоянно се заяжда с по-малките момчета: избива праните дрехи от ръцете им, спъва ги, когато стават от масата. И говори грубости на Аня. „Днес сте много красива, фрау Брант“ — казва й той с наглостта на момче, което познава определен тип жени. В един друг живот, преди Вартегау, Райнер би пребил от бой всеки, който говори така на съпругата му. Но този Райнер се прави, че не чува.

Земята около лагера е също толкова ужасна, колкото и самият лагер. Полята се ширят до безкрай, а по това време на годината са просто километри заледена кал. Селото, което е всъщност просто няколко скромни къщи със сламени покриви, е почти празно. Обикновените хора, които са изградили тези домове, са били „преселени“ още по-далеч на изток или изпратени като работна ръка в Райха. Едва неколцина от предишните жители са останали в селото.

— Но как са избирали кой да остане? — пита тя хер Бренике, местен, зачислен в нацистката полиция за опазване на реда, Орпо.

Той я поглежда свъсено и отвръща:

— Лесно беше. Елиминирахме партизаните.

Тази дума беше станала нещо като събирателен термин за комунисти, евреи, поляци националисти и изобщо всеки, който не показва готовност да работи за нацистите.

— Толкова много ли са били?

— Почти всички.

А после чува, че местните не са били преселени, а отведени в гората и разстреляни от услужливите Хилфсвилиге^[1] и пътуващи айнзацгрупи на СС. Хилфсвилиге са единствените местни, които са останали живи. Явно да помагаш доброволно означава да не умреш. Аня научава всичко това от най-малкото момче в лагера — Гералд Айзенблат, мило петнайсетгодишно момче от Есен, което съвсем не си е на мястото тук; майка му е овдовяла шивачка и още в началото на лагера беше пратила на Аня писмо: Благодаря ви, че ще се грижите за сина ми. Той е добро момче. Обещавам ви, че няма да ви създава никакви проблеми. И предварително благодаря за всичко, което ще направите за него. Аня дори си я представяше: бедна жена, дребничка като Гералд, измъчена от тревогите, а пръстите й сигурно са целите набодени с игли. И ето че в самотата си Аня я чувства близка. За да предпази Гералд от останалите, Аня го вика да й помага в кухнята всеки път, когато е възможно. Той й разказва разни неща, които момчета са видели в околността или са чули от местните, в чиито стопанства работят.

— Ами жените и децата на партизаните? — пита тя Гералд, макар че дълбоко в сърцето си вече знае.

Той я поглежда в очите, като че ли преценява колко може да понесе.

— Елиминирани са.

Аня не се съмнява, че той казва истината. Тя усеща как дори и въздухът тук пращи от жестокост.

Тази жестокост я кара да се плаши от местните, които са останали да живеят в близкия град, както и от всички членове на Вермахта и на СС, които минават оттук. Нощем сънува мъртвите местни жители, от чийто живот са останали само неугледните домове и оскъдната покъщнина: кофата, закачена на една от гредите на портата, самотният слънчоглед, израснал в малка градинка, въжето за простиране, опънато между дървото и перваза на прозореца.

Година след като семейство Брант вече са се заселили в лагера, им докарват сираците. По-точно сирачета, бебета: няколко на около две-три годинки и едно новородено. Докарват ги в каросерията на някакъв транспортен камион на СС; наглежда ги само някакъв офицер, който явно смята, че е много забавно да им дава да пийват уиски от манерката му. Горкичките, ужасно се изненадват и го изплюват. Едно от тях не може да ходи — голямо, хубаво момченце е, но се тътри насам-натам по дупе и попива всичко край себе си с големите си несмутими очи. Ще останат само една нощ. Лагерът, както се оказва, се ползва като място за зловещо рандеву. Тук ще дойдат и представителки на „Сестрите в кафяво“, женското подразделение на СС — те ще вземат дечицата.

Аня се слисва.

— Къде ще ги заведат? В сиропиталища ли? Или в приемни семейства?

Есесовецът свива рамене:

— Сестрите ще решат.

— Какво ще решат?

— Къде да ги заведат.

— Аня, престани с въпросите — излайва Райнер.

Аня зачаква, но от утробата й плъзва студенина. Надява се тези Сестри — като жени — да са по-милозливи. Но много не й се вярва. Онези момичета от БДМ, които е срещала на изток, са доста груби и коравосърдечни; кой знае колко са самотни, щом са дошли тук да учат непокорните местни да готвят „както трябва“, да перат „както трябва“ и бог знае какво още. А и са доста подозрителни към нея: все пак тя е съпруга на управителя на лагера, което тук, на изток, е нечувано. Но Сестрите са по-висшите в йерархията от БДМ.

И Аня всеотдайно се заема с грижите за гладните, премръзнали и мокри дечица. Момчетата от лагера ги няма — помагат на някакъв местен воин земеделец да си коли прасетата. Анселм и Волфганг й асистират: разкъсват стар чаршаф на пелени, бъркат рядката каша, хранят ги, правят им смешки, играят си с тях. Аня се грижи за по-опаките — люлее ги да ги приспи и им тананика детски песнички, както правеше някога със своите синове. Есесовците пият водка и я наблюдават. В един момент единият застава над едно от децата, което лежи на одеяло, и го сритва с ботуша си.

— За бога! — възкликва Аня и грабва детето, а мъжът се смее.

Любимецът й е пухкавото момченце, което изглежда на почти две години, но не може да ходи. Когато го вземе на ръце, то от време на време се пресяга с малката си ръчичка и гали ухото й. И щом Аня се обърне към него и му се усмихне, то се изненадва, като че е очаквало ухото да е на някой друг.

Оказва се, че пристигат само две жени от „Сестрите в кафяво“: кръглолико младо момиче, едва ли е на повече от осемнайсет години — то през повечето време мълчи — и началничката й, която се представя като сестра Маргарете. Маргарете е ниска жена, държи се троснато, не е омъжена и няма деца, но за начина за справяне с бебетата тя разполага с подробни и акуратни инструкции. А те общо взето се изчерпват с: „грубо“. Нищо не казва за сладката трапчинка на брадичката на това детенце, нито за онова, как смешно се хваща за главата. Явно за нея те са просто товар, който трябва да пренесе. Студенината в утробата на Аня прераства в паника.

Маргарете преглежда бебетата и си води записки. Измерва ръста и теглото им, височината на челото, обиколката на черепа. При това не позволява на Аня да й помага, а предпочита да повика есесовците, а те са сякаш също толкова изумени, колкото й Аня.

— Къде ще ги водите? — пита Аня.

— На различни места — отвръща Маргарете.

— При приемни семейства ли?

— Само ако са подходящи.

— А ако не са? — пита уж небрежно Аня. Усеща, че Райнер я гледа строго, опитва се да я накара да млъкне.

— Това е поверителна информация — срязва я сестра Маргарете.

— Може да останат при нас — бърза да предложи Аня. — Ние с момчетата бихме могли да се грижим за тях, докато свърши войната.

Сестра Маргарете я приковава с убийствен поглед.

— Това е невъзможно. А и такива предложения са неподходящи за човек на вашата длъжност.

Аня забива поглед в земята и прехапва устната си. Дано всички са подходящи — моли се тя наум. — Моля те, Господи, нека всички отидат при добри хора. Аня се притеснява за красивото дребничко, тъмнокосо момиченце, с големите кафяви очи, което обаче не изглежда точно като германче. Сестра Маргарете особено щателно замерва нейните показатели.

Аня взема на ръце пълничкото момченце и го стиска в прегръдките си. То веднага посяга да хване ухото й.

Сестра Маргарете приключва с измерванията и съобщава, че тя и асистентката й няма да нощуват в лагера. Предпочитат да стигнат в Позен, преди да се е стъмнило.

— Значи какво, всички ли ще ги вземете? — успява да попита Аня, въпреки буцата в гърлото й.

— Тези четирите — жената посочва четири от децата, като че са късове месо. Тя и асистентката й вече са отнесли първото в колата, където на задната седалка са наредени метални мивки, застлани с одеяла, за да се ползват като кошчета. Детето, което Аня е гушнала, започва да пищи. — Фелдфебел Майстер и младши фелдфебел Хаберман ще вземат другите.

„Другите“ са пухкавото момченце, което Аня държи на ръце, и дребното тъмнокосо момиченце.

— Къде? — успява да надвика детския плач Аня. Гласът й е силен и вече почти истеричен: — Къде ще ги водите?

— Аня… — Райнер я хваща за ръката, но не я стиска.

Момченцето в ръцете й започва да реве.

По-младият есесовец свива рамене:

— В Хелмно, освен ако преди това не кривнем към гората да ги разстреляме.

— Не! — Аня вече се дави. — Не можете.

— Не плаши жената — скарва се по-възрастният есесовец. После се обръща към Аня: — Ще ги заведем в един лагер.

Възрастният посяга да вземе детето от ръцете на Аня. То се вкопчва в нея и писва още по-силно. Есесовецът обаче изобщо не е впечатлен: стисва детето и го отделя от Аня. Райнер стои от другата й страна и я държи здраво.

През годините след това Аня ще си спомня тази сцена като Края на Аня Брант. Не момента, когато взе синовете си, прокраднаха се навън още преди изгрев и тръгнаха да бягат на запад. Нито онзи ден, когато в сринатото бомбоубежище в подземията на Дрезденската железопътна гара открадна документите от дрехата на мъртвата си приятелка.

Години наред тя ще се връща към този спомен, ще го претърсва от край до край, ще се рови из подробностите — личицата на бебетата, собствените й сълзи, които се лееха като порой, крясъците, викът на Райнер, който я накара да млъкне — и търсеше някакво късче спомен, че нещо е направила. Опитваше се да добави към спомена — как е гонила есесовеца, как е изтръгнала бебето от ръцете му, или поне как се е опитала. Няма значение, че резултатът щеше да е същият. Поне за самата нея щеше да е различно.

Но това късче го няма.

Тя просто стоеше, гледаше и плачеше. Остави ги да тръгнат.

 

 

Малко след посещението на „Сестрите в кафяво“ Райнер получава заповед да прати две от своите момчета за наряд в един от близките лагери. Щели да затварят лагера и да местят затворниците на запад, във вътрешността на Райха. Момчетата трябва да помагат при транспортирането. Райнер избира Хайнер, насилника, и Гералд Айзенблат.

Но на сутринта на заминаването им Райнер изобщо не излиза от стаята си.

— Ще се наложи ти да ги заведеш — казва той, когато Аня почуква на вратата му. Лежи на леглото, заметнал едната си ръка връз лицето, и още е по пижама.

Аня го гледа ужасена.

— Няма.

Райнер се обръща към стената.

И така, Аня, която е човек на дълга и роб на собствения си страх от наказания, ги води сама. Артур Грайзер, главният комендант в област Вартегау, се слави с грубостта си към непокорните, а тя има свои деца, за които да мисли.

Аня целува синовете си и им заръчва да не излизат от стаята си, да се правят, че са болни.

На зазоряване Аня и двете момчета се отправят на път. Немощна светлина, сивкава заради мразовитата утринна мъгла, осветява пътя. Сутрин тук винаги има мъгла — мръснобял облак пара, която се е вдигнала от тора в полето и се носи из въздуха. За Хайнер това пътешествие е възможност да тормози, без някой да може да го спре, и той веднага се възползва: замерва тесния гръб на Гералд с камъчета.

— Престани! — нарежда Аня. — Престани веднага!

Но Хайнер се изсмива.

— Или какво? Ще ме върнеш обратно ли?

— Ще кажа на който и да е там да не те изпуска от очи.

— И какво ще му обясниш? Че най-добрият и най-умният не ти се подчинява ли?

Хайнер надава радостен вой, доволен от умния си отговор, и започва да хвърля още по-едри камъни по гърба на по-малкото момче. Гералд изскимтява и се обръща да удари Хайнер с камъка, който е успял да скрие в дланта си. Миг след това двамата са един връз друг на земята в ожесточена схватка.

— Спри! Престани! — крещи Аня и шляпа с всичка сила по гърба на Хайнер.

Намират се на дълга отсечка от пътя през ничии земи и гласът й прозвучава като писукане на птичка, на която дори не й е там мястото. Не може да направи нищо, освен да стои и да ги гледа. Безсилна е да помогне на Гералд. Но що за машинация беше превърнала пламенната й готовност да служи на родината, да оформя характерите на младите германци и да гради общност в това тук?

— Би трябвало да се засрамиш! — Аня говори колкото на Хайнер, толкова и на себе си.

Изправят се, Гералд кърви. Устната му е сцепена, а окото — насинено. Аня изважда от джоба си кърпичка, плюе на нея и почиства раните му.

Продължават пътя си в милостиво мълчание, прекъсвано от време на време само от фалшивото свирукане на Хайнер. От Гералд се чува тихо, задавено дишане. Лицето му е подуто и вече е сивкаволилаво. Аня се опитва да не мисли за майка му. Но ще трябва да обяснява състоянието му на властите.

 

 

Гарата в Кутно е пълна с хора. След битката при Сталинград руснаците започнаха да напредват. „Който копае гроб другиму, сам пада в него.“ И независимо какво ги баламосват и Хитлер, и Гьобелс, и „Дер Щюрмер“ — всички на изток вече знаят това. Ето ги и първите вълни от доказателствата: сбръчкани бабички, изнурени и мърляви млади жени и бебета, окаяни старци с източени от отчаяние лица бягат от настъпващите руски войски. Само Аня и двете момчета чакат от тази страна на релсите. Лагерът, към който са тръгнали, е още по̀ на изток. Хитлер е заповядал на германците в тези територии да не се евакуират, но Химлер междувременно тайно придвижва пленниците към вътрешността на Райха.

— Нима ще водим затворници с влак на запад? — пита Гералд.

Аня няма никаква представа. Честно казано, не се е замисляла много за подробностите за задачата им. Много добре е усвоила умението да не мисли за нищо, което не засяга синовете й.

Пристигат късно следобед. Над тях се шири необятно сиво небе. Гарата няма име, а и наоколо не се вижда нито град, нито село, само ограден парцел, а в него — дълги ниски бараки до някаква огромна кариера. Аня се обърква. Смятала е, че лагерът осигурява работна ръка за земеделските стопанства в околността. Но това не прилича на стопанство.

Гледката явно е стъписала дори и Хайнер. Продължават покрай оградата към нещо, което изглежда като главен вход с по една съвсем простичка будка; от будките изскачат въоръжени есесовци.

— Стой! — виква единият.

Аня и момчетата замръзват на място.

Настъпва зловеща тишина, а бръмченето и бумтенето на някакви тежки машинарии я правят още по-осезаема. Мъжете все повече и повече се приближават. Аня изведнъж осъзнава, че се очаква тя да говори.

— Идваме от „Лагер 428“ във Вартегау. Водя двама от възпитаниците.

По-възрастният мъж протяга ръка за документите им. По-младият се ухилва и вирва брадичка към отеклото лице на Гералд.

Този с документите вдига очи към Хайнер, после към Гералд, задържа поглед върху насиненото око. Кимва. Явно са дошли на правилното място.

Той прави знак на момчетата да тръгнат. Докато двамата вървят към входа, те виждат какво се случва край тях: затворниците сортират камъни на купчини и ги товарят на вагони за циментовите заводи. Една групичка тегли количка, която изглежда невъзможно тежка. Аня също наблюдава и поне едно нещо се изяснява: затворниците са жени, всичките.

Аня се заковава на място и ги гледа втренчено.

— Не спирай! — излайва есесовецът и Аня машинално се подчинява. Но не сваля поглед от жените. И в този момент пред очите й една от затворничките се свлича на колене, създава лек смут в колоната… другите продължават да дърпат, въпреки че падналата жена е все още вързана за въжето, с което теглят количката. Тялото й се влачи напред и не може съвсем да падне. Никой не спира и макар само за няколко секунди, кошмарни и дълги, другите я тътрят и всеки миг може да я стъпчат. След това пазачът, който върви до тях, се впуска към нея, прерязва въжето, с което падналата е вързана за впряга, и тя се свлича на земята. Затворничката зад нея успява да изрита тялото й встрани, за да не го смачка колелото.

Без да се замисля, Аня спира и се хваща за устата.

— Ей на̀! — ухилва се по-младият. — Arbeit macht frie.^[2]

Аня разбира думите, въпреки полския акцент. Каква мрачна пародия на това, което някога означаваха за нея: „С труд можеш да се освободиш от оковите“. Превъзпитание чрез труд, това, което Хитлер обещаваше в началото: изкупление чрез усърдна работа.

От другата страна на оградата падналата жена се вдига на колене. По цялото тяло на Аня се разлива вълна на облекчение. Жива е! Но в този момент пазачът я удря жестоко с приклада на пушката си, с едно движение. Жената залита настрани и се просва на земята, този път с лице към входа.

— Фрау Брант! — казва грубо по-висшият есесовец. — Младши фелдфебел Претски ще отведе вашите момчета до казармите. Вие елате с мен да подпишете документите. След половин час има влак, който можете да хванете, за да се върнете.

Аня извръща глава и — като че е под вода — поглежда момчетата: петнайсетгодишните момчета, които тя е довела в този ад.

— Хайл Хитлер! — на висок глас поздравява Хайнер и изпъва ръка. Гералд също, но по-треперливо.

Аня знае какво се изисква от нея. Само че не може да помръдне ръката си, а гласът й не излиза. Всички са вперили погледи в нея.

— Опечете си работата — задавено изрича тя, почти шепне, а от другата страна на оградата извличат нанякъде тялото на жената.

 

 

По пътя на връщане Аня мисли за момчетата. За противния Хайнер и за благия Гералд, и за ужасната истина, че не друг, а тя ги заведе на онова място. Представя си майката на Гералд как седи, обезумяла от скръб по сина си, в някое порутено жилище. Представя си Ото Шмелц, първото момче, което предаде. Тя с нищо не е по-добра от онези есесовци, които отведоха бебетата. Вече толкова години тя твърдо и уверено беше следвала пътя си с високо вдигната глава, убедена, че е добър човек, добра майка, че работи за справедлива кауза.

Представя си и жената, която се влачеше с впряга на онази количка, как падна, как се огъна през кръста като парцалена кукла. Когато се вдигна на колене и погледна към Аня, лицето й беше празно, по него нямаше друго освен болка и някакви жалки останки от живот. Но то изведнъж се беше превърнало в лице на нечия майка или съпруга. А може и на нечия сестра, нечия леля или приятелка. Изпод пластовете на изминалото време това лице беше може би на нечие дете, на момиченце, което някоя майка е повивала и гушкала.

Над Аня свети луната, почти е пълна, и звездите, както винаги, са ярки. Касиопея, Орион, Арахна… имената на съзвездията зазвучават в съзнанието й с гласа на баща й. Те всички са на мястото си, като буфер пред хаоса и безразличието на Вселената.

Но не там, а тук, под тях, в калта, е истинският, ужасният хаос.

 

 

Аня успява да се върне в лагера едва към три през нощта. Но не се сгушва в леглото си. Ужасът в душата й, който с много усилие почти успява да укроти, я подтиква да събере малко багаж — кухненското ножче, парче кървавица, самун хляб. Нищо сантиментално. Само колкото да оцелеят. Готова е, буди момчетата, извежда ги, зората едва се е разпукала. Толкова е напрегната и настоятелна, че децата, поразени от решителността й, изобщо не задават въпроси.

И така нощта, в която Аня отвежда Хайнер и Гералд до съдбата им, се превръща в онази сутрин, когато Аня и синовете й се сляха с потока от бежанци, откъснати от самите себе си.