Джесика Шатък
Жените в замъка (31)

Трийсета глава

Фрюлингхаузен, декември 1950 г.

Онзи Фрюлингхаузен, в който Бената се върна, се оказа изумително непроменен. Да, наистина на вид беше пооправен. Лудницата например вече я нямаше — сградата изгоряла до основи, а пациентите… „Сигурно са ги евтаназирали“, помисли си Бената. Вече присъщият й следвоенен черен хумор роди тази шегичка. Нямаше я вече и противната смрад на тор от ямата до консервната фабрика, нито потъналата в мръсотия улица „Крензих“. Онези древни, прогнили сламени покриви се бяха оказали запалими при някоя от бомбардировките. Това изобщо не изненада Бената. През последния половин век тези къщички само чакаха повод да се сринат сами.

Но жителите на Фрюлингхаузен все още бяха същите глупаци, от които Бената винаги е искала да избяга. Някога обещаващият млад кмет нацист се беше превърнал в тлъст свинар на средна възраст и носеше очила със зеленикави стъкла, от които изражението му изглеждаше зловещо. Безстрашната фройлайн Бребел, която навремето беше предводителката на отряда на Бената към БДМ, сега беше учителка в гимназията… И с денацификацията — дотук. А момчетата, които навремето ухажваха Бената, или бяха мъртви, или бяха женени; работеха или в семейните стопанства, или в консервната фабрика. Солидната католическа църква с червения покрив, в която фрау Грубер всяка неделя влачеше децата си, отново се радваше на значителна посещаемост, но натрошеният стъклопис го нямаше, а на негово място бяха сложили грозен прозорец с грапаво жълтеникаво стъкло.

От семейство Грубер бяха останали само Гертруд и Лоте. Фрау Грубер беше умряла още преди войната да се разрази с пълна сила, а братята на Бената лежаха до нея в градското гробище: Георг, най-малкият, бил прострелян бог знае къде в Русия, а Ханс умрял от някаква инфекция, застигнала го някъде из военните болници. Софи, втората от дъщерите Грубер, се омъжила за американски войник и заминала да живее на място, наречено Канзас. За Бената тази новина беше колкото чудесна, толкова и оскърбителна. Как може тъкмо невзрачната тиха Софи, която винаги е била доволна от живота във Фрюлингхаузен, да е единствената, която е успяла да избяга?

Лоте и Гертруд живееха една до друга: бяха се нанесли в две от къщите в новия квартал — редичка еднакви ниски постройки с щукатура. И двете имаха еднакви дантелени перденца на прозорците, еднакви малки градинки, практично засети с най-необходимите зеленчуци: зеле, картофи, моркови и магданоз. На Бената направо й се доплака.

— Омръзна ти да живееш в замък, а? — попита с ехидна усмивка Лоте още като видя Бената да слиза от влака.

Гертруд беше по-мила:

— Майка щеше да се радва, че се връщаш.

Но за съжаление, Бената трябваше да остане при Лоте, защото нейните деца вече се бяха изнесли от семейния дом. Дъщеря й се беше омъжила за местния касапин, а синът й учеше в Брауншвайг, щял да става чиновник на държавна служба. Семейство Грубер (по-точно вече Фрайхолц, благодарение на неприятния съпруг на Лоте, Гепхарт) се издигаха в живота. В това Бената откри хубава шега. Но нямаше с кого да я сподели.

 

 

В началото на декември станаха три месеца, откакто Бената се беше върнала. Лоте, която винаги е била заядлива, сега вече я обсипваше с язвителни забележки. Дали защото Бената се задържа прекалено дълго, или защото Гепхарт все отсъстваше, нямаше как да се разбере. Гепхарт беше заминал на юг при болната си майка малко след като Бената пристигна, и през последните две седмици Лоте с нетърпение го чакаше да се върне. Възможно е забавянето му да е събудило спомените й за онзи дълъг период, когато тя е отглеждала сама децата, а той е правел един господ знае какво в някакъв трудов лагер в Сибир. Или може би я изнервяше това, че все трябваше да приготвя топла храна, защото всеки момент може да се върне. Когато беше в къщата, Бената се промъкваше с тихи стъпки от стая в стая, като че се опитваше да не разбуди спящо бебе. Но въпреки това успяваше да раздразни Лоте.

— Бената — каза Лоте в мига, в който Бената прекрачи прага на дома й в един следобед, — мислила ли си да кандидатстваш за работа във „Везерман“?

Бената още дори не беше размотала шала си.

Бяха открили „Везерман“ наскоро — дълга тясна бакалия без прозорци, задушна от тежката миризма на цигари, с дълги щандове, отрупани с консерви и пакетирани храни. Тези неща не се търсеха много във Фрюлингхаузен — повечето хора все още си произвеждаха сами храната, сами консервираха плодовете, а месо купуваха от касапина. Бената беше стъпила вътре един-единствен път.

— Лоте, остави горката Бената да си поеме дъх — сгълча я Гертруд, която беше седнала на кухненската маса и чупеше орехи за коледните курабии.

— Е, досега какво е правела? Нали се разхождаше на чист въздух.

— Няма нищо — каза Бената, докато изхлузваше палтото си. Беше се научила вече да мирува, когато види, че Лоте е на нокти. — Търсят ли си работници?

— Така ми се струва. Чух Труде да се оплаква, че смените й били безкрайни, от зори до мрак, и нямало кой да я замества, били само двамата с Хорст. Явно вече изобщо не го вижда у дома, макар че не съм сигурна дали това е за оплакване. — Лоте мигновено се преобрази: изимитира мъж със схванат гръб и измъчено лице. Навремето Лоте беше шутът в класа си, умееше да прави смешки, а и беше особена: едра, шумна, грубовата, всички мъничко се страхуваха от нея. И като възрастна си беше запазила някои от тези качества.

— Ех, Лоте! — скара й се пак Гертруд. — Хорст е добър човек.

— Нима съм твърдяла, че не е добър? — Лоте счупи един орех с особена ожесточеност.

Те двете с Гертруд си имаха свой начин да се разбират помежду си — бяха благи една с друга, а и се бяха сближили, след като толкова години бяха живели в съседни къщи и споделяха и доброто, и лошото, и съкровеното, и ежедневното. Бената съществуваше извън пределите на общия им свят, беше обект на разговорите им, не участник в тях.

— Е, мил човек е. — Сега Гертруд говореше на Бената. — Не можеш да отречеш.

Явно вече бяха обсъждали работното място. Бената беше техен общ проблем и заедно трябваше да го решат.

— Ще отида утре.

Вече се беше опитала да си намери работа. Първо пробва в местната детска градина, но нямала опит. После отиде при фрау Курцдорф, шивачката, но не знаеше как се работи с шевна машина. Беше се пробвала и в големия универсален магазин в Бремел, до който се стига с автобуса и дълго се пътува, но там пък й казаха, че е твърде стара. „Твърде стара!“ Та дебелият холандец, който провеждаше събеседването, я беше изгледал доста лъстиво от глава до пети точно когато изричаше тези думи. Дълго отекваше този аргумент в съзнанието й и ту я вбесяваше, ту я отчайваше.

Но нима имаше друг избор? Трябваше да продължава да търси. На Лоте й трябваха пари за въглища и провизии. Гепхарт или не можеше, или просто отказваше да работи — не беше ясно кое от двете, но във всеки случай не носеше никакви пари у дома; а под сърдитата гримаса Лоте беше съсипана от умора. По цял ден работеше в администрацията на консервната фабрика. Бената не можеше да я вини, че иска подкрепа, а и нямаше намерение да й бъде в тежест.

Бената стоеше в студеното тясно антре с познатата лампа на масичката — същата лампа, която фрау Грубер държеше на почетно място в своето мръсно антре — и ясно съзнаваше какво трябва да направи: да седне до Гертруд, да помогне с чистенето на орехите, да захване разговор — да попита, да речем, дали има новини от Гепхарт, или какво са подготвили от църквата за първата неделя от Адвента, или дали децата на Гертруд вече са оздравели. Но не можеше. Вместо това каза:

— Боли ме главата, ще отида да полегна за малко.

— Ама, разбира се — избоботи Лоте и вдигна вежди към Гертруд. — Такава си е нашата Бената.

 

 

Горе Бената потъна в тясното си легло и се загледа в снимката на Мартин, окачена на стената. На тази снимка той беше на около девет години. Беше разперил ръце, а вятърът рошеше косата му. Бяха го снимали в полята под замъка Лингенфелс. Тревата му стигаше до коленете, а във въздуха — Бената и сега сякаш долавяше — се носеше песен на чучулиги и лястовички и скърцане на щурци по книжните струни на цигулките им. Беше прекрасен топъл следобед; бяха си организирали пикник в полето с Мариане и Аня, и с децата; беше някъде към края на престоя им в замъка. Отначало, разбира се, имаше сериозен отпор срещу идеята на Мариане за пикника. Елизабет заяви, че предпочитала да си седи в стаята и да чете, Фриц се оплака, че го боли зъб, а и самата Бената предпочиташе да се разходи до Тьолинген да си купи нова шапка. Но волята на Мариане надделя: „Денят е идеален за пикник“, настояваше тя. А и искаше да прави снимки с новия си фотоапарат. Снимки от пикника! И Аня, и Бената се ужасяваха от идеята! За тях фотоапаратът беше прецизна скъпа машина и се ползваше само за официални портрети или при разни важни случаи, а не като играчка, която да мъкнеш със себе си и да снимаш как беснеят запотени, разпасани деца. Но Мариане се оказа права, напълно права да държи на своето. Денят беше чудесен, един от най-щастливите дни в живота на Бената. А и на снимката с тичащия Мартин Мариане беше уловила рядък миг на неподправена върховна радост. Ето това беше най-голямата гордост на Бената: беше отгледала дете, способно да изпитва такива чувства. Незнайно как, въпреки всичко, той можеше да изживее нещо толкова хубаво.

Защо реши да се върнеш във Фрюлингхаузен?, беше я питал синът й още в първото си писмо, а Бената написа най-добрия отговор, който успя да измисли: нямало причина да злоупотребява повече с гостоприемството на Мариане. А и трябвало да е край сестрите си, Лоте се нуждаела от помощта й за къщната работа… Знаеше, че тези основания са като съшити с бели конци, но Мартин явно ги беше приел, защото повече не попита.

В последното си писмо й беше писал за една покана.

Един богат негов съученик, от някакъв древен род, го поканил да прекара зимната ваканция с него и семейството му на ски в Швейцария. Не искал да приема. Не искам да те оставям сама на Коледа, майко — пишеше Мартин. — Може да дойда при теб във Фрюлингхаузен. Дали ще има място при Лоте? Тази идея много я потисна. Цялата изтръпваше, като си го представяше сред Гертруд, Лоте и семействата им. Щеше да му се наложи да седи до Гепхарт на мръсната пейка в църквата, която тя мразеше още от дете. Трябваше да седне да се храни с хора, които поглъщаха храната си в мълчание и бършеха уста с опакото на ръцете си. Не го беше гледала, за да се превърне в това.

Не — настоя тя. — Приеми поканата. Можеш да дойдеш идната година. За теб ще е добре да се научиш да караш ски. И така, Мартин щеше да празнува Коледа по склоновете на Сен Мориц с някакво щастливо семейство на херцози и херцогини. Така беше по-добре, но все пак сърцето й се свиваше. А тя щеше да се примири, че ще вижда само снимката му, ще чете писмата му и ще знае, че е щастлив.

 

 

На следващия ден Бената събра кураж да отиде на събеседване във „Везерман“. Лоте — какво да я правиш — беше наминала рано сутринта да положи основите. Кой знае какви притеснителни неща им е наприказвала. Във всеки случай, както докладва, собствениците щели да се радват да се срещнат с Бената. Всъщност Труде Везерман помнела Бената от времето, когато били в отряда на БДМ.

Това доста учуди Бената. Тя не помнеше никаква Труде Везерман. Лоте се взираше в нея нетърпелива. Шулц, Труде Шулц. Омъжила се за Везерман.

И от спомените на Бената изплува едно лице: бледо, с големи очи, пъпчива кожа и тъмна коса, опъната назад в стегнати плитки. Ама, разбира се! Бената леко се оживи от блед лъч надежда. Имаха общи преживявания в миналото, за които можеха да си говорят… е, не са били приятелки, но все пак нещо ги е свързвало: онези безкрайни часове с фройлайн Бребел, когато пееха нацистки (уж фолклорни) песни, или онези мъчителни походи в неделите. А и цялото това абсурдно обучение за прилежни домакини: как се бие масло и как се прави втасало тесто, и изобщо всякакви други умения, които по време на войната се бяха оказали напълно безполезни. Все пак имаше надежда да намерят нещо, за което да се посмеят.

Но когато пристигна, Бената не разпозна жената, която я посрещна. С възрастта Труде беше напълняла. А пъпките й бяха отстъпили територията на белези от сипаница. Косата й беше преждевременно побеляла. Бената изведнъж си спомни, че вече няколко пъти беше виждала тази жена из града, но не беше я разпознала и не беше се сетила за връзката между тях.

— Труде! — каза нежно тя с най-топлата си усмивка.

Но Труде само кимна рязко — отказваше да влезе във фамилиарния тон на Бената.

Дали не си е помислила, когато са се срещали, че Бената се държи високомерно? Бената реши да се държи особено мило, да я обсипва с комплименти, а към себе си да е критична.

— Странно, толкова години минаха от онези времена с фройлайн Бребел, а ти не си мръднала.

— О, аз със сигурност доста съм мръднала — изсумтя Труде и поклати глава. — Насам, Хорст е в салона.

Бената тръгна след нея.

Дали като девойки не са били в лоши отношения? Бената нищо не можеше да си спомни. Но тогава често се случваше някое момиче да харесва някого, който харесва Бената, и от това се натрупваха лоши чувства… Дали Труде не си е падала по Пол Хенике? Или по Аксел Питман? В съзнанието на Бената онези години бяха пълна каша, при това безсмислена. Бената вървеше по коридора след жената със схванатия кръст и упрекваше девойката, която е била някога. Какво ли й е направила тогава? И защо ли никак не я е било грижа?

Влязоха в салона и Хорст се изправи иззад бюро, отрупано с нахвърлени книжа. Беше кльощав мъж с олисяваща коса и свити рамене, и много уморен вид. Съвсем като образа, който Лоте имитираше.

Бената протегна ръка.

— Радвам се да се запознаем — поде тя. — За Фрюлингхаузен е истински късмет, че сте отворили магазин тук.

Труде махна нетърпеливо с ръка, като че искаше да разпъди думите на Бената.

— Хайде, хайде, седни.

Това жегна Бената и тя покорно седна. Хорст също. Ясно кой командва. Хорст се усмихна извинително.

— Така. Фрау Грубер… пардон… фрау Фледерман си търси работа като продавачка — обясни с безизразен глас Труде. — В кои дни в графика имаме нужда от помощ?

— Да видим… — Хорст зашумоля сред листите на бюрото си. — Можем да измислим нещо според дните, в които фрау Фледерман е свободна…

— Стига, Хорст! — прекъсна го Труде. — Графикът е пред теб, просто кажи кога?

— Аз мога да се съобразя с графика — предложи Бената. — Сигурна съм, че не е…

— Работила ли си с касов апарат? — прекъсна я Труде.

— Не, с касов апарат не съм работила, но мога да се науча…

— Дори не знаеш как се работи с него, така ли? — сопна се Труде, като че ли й се струваше нелепо човек да не е работил с касов апарат.

— Не… — поклати глава Бената.

Иззад бюрото Хорст се прокашля.

Труде грубо излая нещо като смях:

— Е, какво? Да не си се надявала да те назначим по милост?

Бената погледна към нея. Лицето на Труде беше като въплъщение на самия Фрюлингхаузен: с всичката злоба и дребнавост, които Бената винаги е презирала… само дето сега вече бяха не латентна апатична сила, а съвсем целенасочена, уродлива мощ, рафинирана до съвършенство злъч, за която единствено Бената беше уязвима.

— Не — отвърна Бената с всичкото достойнство, което успя да изстиска от себе си, и взе чантата и шапката си. — Зная, че нямаш и капка.

 

 

Бената ходеше из града като сляпа. Чувстваше се така смазана от унижението, че когато се прибра, не обърна внимание на издайническите дири от завръщането на Гепхарт: нито шапката и ботушите във вестибюла, нито мръсната чиния и салфетката на масата. Бената заизкачва стълбите към стаята си, без дори да съблече палтото.

Но в малката й таванска стаичка я чакаше изненада: пътнически сандък, който не беше виждала, стар куфар и познатата й платнена пътна чанта.

Тази гледка така разтърси Бената, че досегашното й нещастие се разсея. Нейните вещи. Беше помолила Мариане да ги събере и да ги прати по Гепхарт. Той щеше да мине да ги вземе, майка му живееше близо до Тьолинген. Мариане не искаше. Защо Бената не дойде да си ги вземе, тъкмо да могат да се видят? Но Бената не отстъпи. А Гепхарт, който иначе беше непоносимо сприхав, този път с неочаквана готовност се съгласи да играе ролята на носача. Сигурно му е било любопитно да види къде е живяла Бената или е искал да се срещне с прословутата „Графиня Мариане“ (в представите на Бената тази среща беше колкото комична, толкова и ужасяваща).

Във всеки случай явно се е върнал. А с него и предишният й живот.

Бената стоеше насред стаята, наострила уши, но къщата беше притихнала. Вещите й, струпани тук на малкото килимче, изглеждаха напълно неадекватни. Кутийката за бижута от фин порцелан, която Мариане й беше подарила, красивите шалове, обувките на високи токове, които миналата година си беше купила от Мюнхен, любимите й рокли. Дори мисълта за тези съкровища тук, в тази къща във Фрюлингхаузен, я потискаше. Че за кого да е красива сега? Дори и да имаше такъв, тя би го отхвърлила. Тъгуваше по Франц и празнотата без него й причиняваше реална, физическа болка. Той я познаваше, познаваше я истински — и с най-добрата, и с най-лошата й същност. Той беше тесният мост между тях.

В коридора пред стаята й се чуха стъпки.

— За малко да си счупя гърба, като ги мъкнех до горе — изръмжа Гепхарт от вратата.

Беше свадлив и противен, макар някога да беше хубавец по стандартите във Фрюлингхаузен. Но с годините беше затлъстял и закърнял. Коремът му беше станал като на бременна жена, а гузният му поглед все шареше неспокойно — Бената чак изтръпваше: един господ знае какви ги е вършил, когато е служил в СС?

— Съжалявам. И благодаря. — Бената сведе поглед; беше й обидно, че е толкова зависима. Права беше Труде Везерман: Бената наистина се нуждаеше от милостиня.

Гепхарт все още стоеше като закован на прага.

Бената вдигна очи и видя, че Гепхарт я измерва с презрителния си поглед, опрял е едната си ръка на касата, така че да препречи изхода. Сърцето й заби лудо.

— Къде е Лоте? — побърза да попита Бената.

Ехиден смях изгъргори от гърлото му:

— „Къде е Лоте?…“ — повтори въпроса й той, без да сваля очи от нея.

Кръвта на Бената се смрази: познаваше този поглед, точно тази смесица от злоба и похот.

Бената се изправи.

— Хайде стига. Не се дръж като дете.

— Като дете ли? — повтори пак той и пристъпи към нея, дъхът му вече беше учестен.

И тъкмо в този момент, съвсем навреме, входната врата долу хлопна.

— Лоте? — извика Бената с уж жизнерадостен тон. — Ти ли си?

— Че кой друг! — сопна се Лоте.

Гепхарт заби поглед в Бената.

— Гепхарт? — възкликна Лоте, явно беше забелязала дирите, оставени от него из къщата, които Бената беше пропуснала. — Върнал си се!

Отначало Гепхарт мълчеше. Бената също го загледа.

— Тук съм — отвърна накрая Гепхарт и се завъртя на пети.

Веднага щом той излезе от стаята, Бената затръшна вратата, облегна се на нея и дълго, сякаш цяла вечност, не мръдна оттам.

 

 

Същата вечер Бената се престори, че я боли глава, и не слезе за вечеря. Остана в стаята си и отвори сандъка. Не за удоволствие, а по-скоро водена от нещо като чувство за дълг. Най-отгоре бяха кремовете и парфюмите, които беше събирала през последната година, откакто тези стоки отново започнаха да се появяват по магазините. Под тях бяха гребенчетата за косата й и красивите шалове, също и брошката, която Франц й беше подарил.

И под всички тези неща намери книжата: формулярите, които Мариане й беше помогнала да попълни като „Опфер“, тетрадките на Мартин от училище, свидетелството й за брак, написано със стегнат, нечетлив нацистки почерк, и само като го видя, Бената потръпна от ужас. Мина й през ума да изгори документа. А после се появи и кутията за обувки с писмата от Франц, завързана с красива червено-бяла панделка. Тя сама беше завързала възела на панделката и си беше представяла как препрочитат писмата заедно с Франц, когато един ден остареят. Сега й беше трудно дори да ги гледа. Но щом отмести капака, нещо друго привлече погледа й. Дълъг, по-тънък плик, минал през доста ръце, леко пожълтял.

На плика с познатия елегантен почерк беше написано: За съпругата ми, Бената Фледерман. Кръвта нахлу в главата й, а после за миг се източи и тя за малко не припадна. Това беше писмото на Кони. Същото писмо, което Мариане й беше дала преди толкова години. Същото писмо, което Бената така и не отвори. Съвсем беше забравила, че изобщо съществува.

От долния етаж Бената чуваше разговора на Лоте и Гепхарт, пискливите трели на гласа на сестра си и нахалното басово грухтене на съпруга й. Дъждовни капки почукваха по полегатия покрив. Бената взе боязливо писмото, като че очакваше то да се изпари, щом го докосне.

Как така го беше забравила?

Та това беше невъобразимо. Що за жена може да забрави, че има писмо от мъртвия си съпруг? Защо никога не го беше прочела? Отначало беше твърде ядосана. Така си е. Но после… после просто го беше оставила да се изплъзне от паметта й. Изведнъж ужасно се засрами.

Бената отвори плика. Писмото не беше дълго. И все пак, в първия момент очите й сякаш отказваха да разпознаят думите, които плуваха и се мятаха по страницата. Но малко по малко всички те се върнаха по местата си.

Бената, мила моя — бяха първите му думи и Бената като че ли ги чу, изречени с гласа на Кони. Толкова много години минаха, откакто за последно беше чула този глас.

Ако четеш тези редове, значи заговорът, на който посветих живота си, се е провалил и Хитлер все още е на власт, а аз съм мъртъв.

Бената сякаш видя как онзи свят отново я обгражда: жилището в Берлин, Мартин, който играе със стъклени топчета на пода. Нестихващата самота и гневът. Воят на сирените за въздушно нападение.

В такъв случай извинявай, загдето забих това острие помежду ни напразно. За това съжалявам най-много.

Никога не съм имал намерение да пазя тайни от теб, любов моя. Исках само да те предпазя. Колкото по-малко знаеше, толкова по-безопасно би било за теб. Не можех да позволя ти да носиш отговорност за моите действия. Та аз дори не зная дали ги одобряваш. Нашата любов е съвсем отделна от събитията по света и политиката. Нашата любов винаги е била като отделна, наша държава.

Бената, наранявал съм те по най-различни начини и съжалявам. Не бях съпругът, за когото мечтаеше. Бях глупав. Бях себичен. Случвало се е понякога да действам, воден само от собствените си интереси или от интересите на страната. Но винаги съм вярвал, че бъдещето ни, на всеки един от нас, е пропито с бъдещето на Германия. Ако аз, като човешко същество, не насоча действията си против Хитлер, не бих могъл да се помиря със себе си. Ако ние, германците, сами не изтръгнем демона от душите си, той никога няма да излезе оттам.

Скъпа моя, пиша всичко това, защото искам да ти обясня, ако изобщо ти е нужно обяснение.

Но това, което най-силно искам да ти кажа, е, че винаги съм те обичал, от момента, когато те видях в деня на Аншлуса при воденицата, в онази малка строга униформа. И никога не съм преставал. Дори и сега, когато четеш тези редове. Бъди щастлива. Грижи се за сина ни. Отгледай го, научи го да се радва на щастието като теб. А аз ще бъда с вас.

Винаги твой,

Кони

Бената остави писмото. Кони… нейният скъп Кони, с когото дори не се сбогува. Когото беше мразила, беше го мразила истински, толкова дълго време. Но той винаги е бил силен. Той изживя живота си в света на големите идеали, на универсалното добро и зло. Възгледите му достигаха далеч отвъд границите на собствения му живот. А тя винаги е била като малката мишка, която не вижда по-далеч от собствения си нос, препъва се в камъчета и коренища, но е в пълно неведение за задаващата се буря.

Бената дълго седя така. Нощта навън ставаше все по-тъмна. Дъждът беше отминал и звездите вече блещукаха. Изгря сребърна луна, но тя не излъчваше светлина.

Всичките й вещи лежаха на купчини, все едно бяха есенни листа, с които птичката да си застели гнездото, а и не бяха много по-ценни. А някъде по света Франц Мюлер живееше живота си, сервираше вечеря на Клотилде и на баща си на жълтата покривка или работеше до късно в работилницата за ковчези. А някъде Мариане… един господ знае какво правеше: пишеше, организираше, излизаше на вечери с приятели… на Мариане никога не й се случваше просто да седи. А Мартин, собственият й син… Бената си го представяше в стаята му в Залем, как е навел глава над учебниците и прави живота си по-хубав.

Всеки от тях имаше цел в живота си. Дори Франц носеше отговорност за стария хер Мюлер и Клотилде. Бената единствена нямаше цел. Вече беше отгледала сина си. Оттук нататък можеше само да бъде пречка за него. Тя беше жена, създадена за любов. Но любовта беше мъртва, поне за нея и нейното поколение. Нямаше място за любов в този свят. И въпреки това Бената никога не беше искала нищо друго.

В тъмнината на стаята Бената свали роклята и бижутата си и легна на леглото. Взе едно от хапчетата, които лекарят на Лоте й беше предписал да спи по-добре. И когато дойде топлият, приятен унес на съня, Бената изсипа още едно хапче в шепата си. Пред очите й се яви лицето на Кони — точно какъвто беше в онази последна нощ, когато дойде при нея — и й се струваше, че е напълно възможно да се върне там, да извърне глава към него, да се сбогува с него, да му пожелае успех. Да му даде благословията си. Яви й се и Мартин, малкото момченце в прегръдките й, сладкото му, невинно личице, което грейваше всеки път, когато се наведе към него. Да, и към този момент имаше желание да се върне.

Взе още няколко хапчета, а после изсипа и останалите от шишенцето и ги глътна наведнъж. А след това отново легна и се отпусна.