Джесика Шатък
Жените в замъка (13)

Дванайсета глава

Берлин, краят на април, 1945 г.

Първият път на Бената не беше най-лошият. Войникът беше относително чист, а и беше донесъл храна — кифла, при това с мармалад, че и бира. Беше взел да носи вързопа с вещите й и я заведе в задния двор на някаква бомбардирана къща в Нойкьолн. Дори не се беше прибирала у дома от болницата на затвора. Той се кикотеше, хилеше се и разтриваше краката й като всеотдаен съпруг. Да, наистина, авансите му бяха с предрешен край, но какво от това? Нямаше значение дали ще се съгласи, или не. Но все пак той поне се опита да я спечели, а това, предвид обстоятелствата, беше едва ли не романтично. И когато най-сетне я притисна към оградата, беше противен, но поне не жесток, само прекалено въодушевен и егоцентричен.

На втория, третия и четвъртия път Бената разбра какво е отвращение. И болка — кървава, сковаваща, крещяща болка, каквато не беше предполагала, че съществува в други случаи, освен при раждане.

А това беше едва началото на Края, когато започнаха битките по улиците: картечните откоси, схватките между последните ужасени останки от Вермахта и Съюзниците, които ги бяха обградили. Сражаваха се за контрола върху града, квартал по квартал. Но руснаците на улица „Меерщайн“ знаеха, че те са победители. Те тропаха нагоре-надолу по стълбището, натоварени с крадени часовници, наливаха се с плячкосано уиски и търсеха момичета.

Бабичките на третия и на шестия етаж криеха внучките си в бомбоубежището и се държаха с Бената и другите жени, които излизаха денем, като с прокажени. Но Бената не можеше да се укрива. Как да намери Мартин, ако се крие в мазето? А и нямаше нито баба, нито майка, които да й носят тайно вода и къшеи хляб. Фрау Грубер, мир на бедната й, безчувствена душа, умря още преди пет години.

„И ти ли?“ „Четири пъти ли?“ „Шест пъти! Наистина ли?“ „Монголците са най-ужасни.“ „Не, казаците. Счупили са крака й. Не може да пикае. Загубила е ума си.“ Всички за това приказваха. Приказки, приказки… и въпроси. И то не от жертвите, а от старците: и жените, и мъжете. Мъжете, малкото останали мъже, бяха най-лошите. Преструваха се, че проявяват съчувствие, че се гневят, но просто искаха да слушат и… да си представят. Повръщаше й се.

И въпреки всичко нямаше и следа от Мартин, нямаше и кого да помоли за помощ. С всеки изминат ден Бената усещаше, че волята й за живот се стопява. Нацистите, които й бяха отнели Мартин, бяха изчезнали. Руснаците не знаеха нищо за отвлечените деца и не проявяваха никакъв интерес. Та какво значение имаше поредното изгубено дете в тази война, която вече беше погубила толкова хора?

Имаше един войник, който „обичаше“ Бената: високо, кльощаво момче от Грузия, с широка усмивка. Носеше й шоколад и сардини, и компот от праскови — деликатеси, които той и поделението му бяха заграбили от някаква местна нацистка бърлога. Искаше тя да стане негова жена. Поне толкова разбра тя от разваления му немски и пантомимата. Беше много наивно момче, когато ставаше въпрос за нещата, различни от убиването на хора. Беше израснал сред ябълкови градини с още девет братя и сестри.

Благодарение на него Бената успя да се добере до „Капитана“ на района — единствения човек, който имаше някаква връзка със света извън този уродлив берлински квартал.

Капитанът беше едър суров руснак от Санкт Петербург — истински офицер от Червената армия, а не някакъв опърпан, насила записан нещастник от някоя незнайна държава, превърната в съветска провинция. Когато е бил младо момче, е участвал в Октомврийската революция. Този факт будеше страхопочитанието на подчинените му. Беше истински болшевик. А болшевиките, както разбра Бената, искаха да изтребят германците.

Капитанът си беше устроил нещо като щаб в бившата пекарна на Мулман, в приземния етаж на онази непокътната сграда на ъгъла срещу „Меерщайн“ 27. Когато му представиха Бената, той се изправи иззад набрашнения тезгях като същински генерал иззад голямото си бюро. Лицето му беше проницателно, лице на интелигентен човек. Пред него Бената се почувства разголена и съкрушена.

„Аха…“, каза той и приведе глава, когато тя обясни, че издирва Мартин. „Ще направя запитвания.“ А после огледа Бената и грузинския й ескорт. Не изглеждаше като човек, който би направил услуга от добро сърце. И ето как тя стана „негова“, което беше в известен смисъл проява на милост.

Беше непреклонен мъж, но не и жесток. А „обичта“ му, ако можеше да се нарече така, я пазеше от другите. Грузинецът се принуди да се оттегли с подвита опашка и пак да потъне в бляновете си за ябълковите градини.

Но това нямаше значение. Нищо нямаше значение след новината. Мартин бил мъртъв. Така й каза капитанът. Открили го в списъка със „сираци“ от Дома за деца, които натоварили на последния влак за Бухенвалд. Капитанът й поднесе вестта съвсем безстрастно. Не беше от хората, които биха смилали информацията, за да се приема по-лесно, а дори и да искаше, не говореше немски достатъчно добре.

Бената го гледаше втренчено и виждаше само как светът почернява по краищата. Всичко, което познаваше, се разпадаше и накрая остана тя, кацнала на последния невидим къс твърда земя, сред огромната празна вселена.

А след това, когато капитанът идваше при нея, тя изоставяше тялото си, тялото, което вече не значеше нищо за нея, което скоро щеше да се разложи. Не беше там, отиваше при малкото си момче, при малкия Мартин, сгушваше се до свитото му на кълбо телце, галеше русата му коса и целуваше сладката му главичка. Тананикаше приспивните песнички, които му пееше нощем, когато се плашеше и пропълзяваше в леглото й. А тя го заливаше с всичката обич, която щеше да му е нужна в следващия му живот.

Това беше краят на Бената Грубер. Момичето, израснало на улица „Крензих“, номер 7, което мечтаеше да се омъжи за богат мъж. Това беше краят на Бената Фледерман, жената, с която Кони се държа така ужасно, малката глупава кокошка, заключена в квартирата, която пирува със собственото си разочарование. Мрачните подробности около екзекуцията на Кони, времето, когато лежа в затвора, загубата на дъщеричката й… всички тези неща не можеха да се сравняват със загубата на сина й. За Бената Краят, за който германците започнаха да говорят през следващите години, се свеждаше до това.