Джесика Шатък
Жените в замъка (20)

Деветнайсета глава

Тьолинген, юни 1950 г.

Когато се звънна на вратата, Мариане беше засънувала сън. Приятен сън отпреди много, много време, от предишния й живот: намира се в градината във Вайслау, под стария кестен, правят си пикник с децата, с кучетата, с Албрехт. И изведнъж цялата радост на тази сцена се изпари. Не беше във Вайслау, а в квартирата в Тьолинген. Планът им се беше провалил. Вайслау вече го нямаше. Албрехт беше мъртъв.

Мариане се изправи в леглото си. През прозорците струяха лъчите на късното следобедно слънце и осветяваха праха и неравностите от наслоения лак по паркета. Все още беше ден. Сега, когато не ходеше да помага в лагера, Мариане се хващаше, че задрямва по необичайно време, а после чете до късно вечер. Срамуваше се от това. Пусна крака на пода. Сигурно е Бената, ами да, разбира се, забравила си е ключа.

— Добре дошла у дома — поздрави Мариане, като отвори вратата; надяваше се да няма някоя издайническа следа от гънките на възглавницата по бузите й. — Къде са ключовете ти?

— Съжалявам — изчерви се Бената. — Сигурно съм ги оставила на масата… или като бях у…

— Влизай, влизай — нареди Мариане. — Много е студено на площадката. Как е сестра ти?

— Сестра ми… — Бената сякаш се изненада. — А… да, добре е. Благодаря.

— Добре е, казваш… Мислех, че е болна.

— Е, колкото може да е добре един болен човек.

Мариане се вгледа внимателно в Бената. Тя беше — както доста често се случваше в последно време — в приповдигнато настроение. Всъщност този път изглеждаше дори превъзбудена. Нещо се беше случило. Та тя, дори когато се наложеше да прескочи умряла котка на тротоара, ужасът часове наред оставаше изписан по лицето й.

— Хайде, сигурно си уморена от пътуването. Ела да пием кафе и да хапнеш сладкиш със стафиди — каза Мариане и тръгна към кухнята. — Децата го изядоха почти всичкия, но ги помолих да ти оставят малко.

Бената тръгна след нея.

— Иди да се измиеш, аз ще направя кафето — нареди Мариане, като че ли Бената беше едно от децата. И точно като послушна дъщеря Бената изпълни наставленията. — Мислех си… — започна Мариане веднага щом Бената се върна в кухнята, — че трябва да направим едно пътешествие, да заведем децата някъде, да им покажем Германия. Може първо да отидем в Берлин, да посетим Георг Бухер… Кони запознавал ли те е с него? Те двамата винаги са били добри приятели… А може би в Мюнхен, да видят „Мариенплац“ и „Асамкирхе“? Момчетата вече пораснаха доста, а какво знаят за страната си? Нищо, само лошо са видели.

— Добре — кимна Бената, докато бодеше с вилицата парчето сладкиш.

— Или… — продължаваше Мариане — може да посетим Хелмут Кресинг… Но… какво има? — Мариане беше видяла как се промени физиономията на Бената. — Наистина ли чак толкова не го харесваш?

— Не! Не, не… — Бената нервно шаваше в стола си. — Само дето… Виж, трябва да ти кажа нещо…

— Да, разбира се. — Мариане се облегна назад. — Толкова сериозна изглеждаш… Въпрос на живот и смърт е, нали? — разсмя се Мариане.

За нейна изненада обаче, Бената дори не се усмихна.

 

 

Тази нощ Мариане не можа да мигне. Опита се да си внуши, че е заради следобедната дрямка. Но разбира се, не това беше причината. Вестта на Бената пълзеше като мишка из съзнанието й, нагризваше кабелите, препикаваше спомените й, мърсеше ги с изпражненията си, предизвикваше гърмежи и искри. Бената Фледерман, съпругата на Мартин Константин Фледерман, смяташе да се омъжва повторно, и то за бивш нацист, за обикновен дърводелец, зачислен в Орпо — един господ знае с колко кръв са изцапани ръцете му.

В представите на Мариане той беше същият човек, който донесе на ръце Бената от гората в онази сутрин: огромен мъж, понесъл на ръце крехко дете, целият в кръв. Като чудовището от приказките. Тя така и не разбра какво се беше случило в онази сутрин. Бената се измъкнала от замъка, за да предупреди хер Мюлер, че руснаците лагеруват пред обора, и някой я нападнал. Тя пробола нападателя си с нож. Той побягнал. Хер Мюлер я намерил и я донесъл в замъка. Това беше смотолевената версия, която Бената изрецитира. Но Мариане така и не повярва. На следващия ден руснаците бяха дошли да търсят своя човек, изчезнал бил. Мариане нищо не казваше, но — разбира се — се чудеше какво точно е станало. Не можеше да си представи как Бената — това крехко същество с пилешки мозък — би могла да прободе когото и да било. Не, Мариане беше сигурна, че хер Мюлер го е убил. Може би за да защити Бената, а може би не. Та какво значение има поредното убийство за човек, който е участвал в акциите в Люблин? С право беше накарала Питърман да го премести. Само дето беше закъсняла.

И ето, той ненадейно се завърна. Но този път не беше на безопасно разстояние, а направо скочи в малката лодка, която тя се опитваше да направлява из бурното море и която наричаше свое семейство. Явно през всичките тези години беше плувал край тях, под повърхността. Отвратителна постъпка… коварство.

„Предадох те, Кони“, мислеше си Мариане. Да, мелодраматично звучеше. Но беше истина. „Грижи се за съпругата ми“, беше й заръчал Кони. „Наглеждай сина ми.“ А другото — „Не й позволявай да се омъжи за нацистка свиня. Не допускай убиец да заеме мястото ми…“ — то се подразбираше.

Мариане се извъртя и опря крака на пода, пресегна се за халата си, наметна го и се запъти към кухнята. Но там я чакаше нова изненада: изпод вратата на кухнята се процеждаше светлина — бледите зеленикави отблясъци на луминесцентната лампа. За миг се поколеба… Ами ако Бената е там? Мисълта, че това може да й попречи да влезе в собствената си кухня, я зареди с подобаваща доза адреналин.

Влетя през вратата, сбърчила мрачно вежди, готова за битка, но се сблъска с неочаквана гледка: Мартин седеше на масата и четеше.

— Танте Мариане! — възкликна детето виновно.

Като видя изражението й, лицето му се преобрази. Милият Мартин, горкият Мартин, това добро дете… Мариане се опита да се усмихне и да изличи от лицето си онзи гняв, който сигурно беше видял.

— Какво правиш тук по това време? Утре си на училище.

— Не можах да заспя — отвърна простодушно детето и Мариане осъзна, че не му се случваше за пръв път.

— Пи ли мляко? Топло мляко? — Мариане отиде до малкия хладилник и извади бутилката. — Винаги помага.

Той поклати глава.

Мариане сипа повечко — да има и за двамата — в една тенджера и я сложи на котлона.

— Какво четеш?

— Карл Май. — Мартин вдигна книгата: беше нейното старо издание на „Винету“ — напуканата кожена подвързия и поизтритите златни инкрустации й бяха така мили и познати, като стар приятел. — Фриц ми я даде.

— Харесва ли ти?

— Страшно много.

Мариане изведнъж усети колко много обича това дете. Та той приличаше на нея повече от собствения й син, който беше обявил книгата за нереалистична и глуповата.

— Беше ми любима и на мен.

Умълчаха се. Млякото вреше на печката, а лампата цъкаше над главите им.

— Щастлив си тук, нали, Мартин? — попита след малко Мариане. — Искам да кажа… харесва ти да живееш с нас тук, нали? Всички заедно, ти, майка ти и моето семейство…

— Да, разбира се. — Този въпрос явно го изненада.

— И не ти се иска… — Мариане свали млякото от котлона, сложи две чаши с чинийки на кухненския плот. — … Не ти се иска майка ти да се омъжи повторно и да живееш някъде другаде с пастрок, нали?

По детското му личице започнаха да се струпват тъмните облаци на недоумението. Мариане веднага съжали, че го пита такива неща.

— Не. Защо… Ти искаш ли ние с мама да живеем отделно?

— О, не! Не, не! — възкликна Мариане и за малко не се опари с млякото. — Ни най-малко. Просто се чудех какво мислиш за тази възможност.

Мариане се вгледа в лицето му, вече поразително красиво. Мартин обаче извърна очи — искаше да се освободи от настойчивия й поглед.

— Мартин… — продължи сериозно Мариане. — Нали знаеш, че баща ти би искал да сте с нас…?

 

 

Когато се събуди няколко часа по-късно, Мариане беше и гладна, и изпълнена с решителност. Беше почти осем сутринта, Фриц и Мартин вече бяха отишли на училище. Бената седеше като вцепенена на кухненската маса и шиеше една от онези противни парцалени кукли — последното й хоби. Когато Мариане влезе, тя вдигна очи от ръкоделието си: беше бледа, а очите й — надути от плач.

— Мариане… — започна тя. — Съжалявам, че не ти казах по-рано… не можах да спя… Виж, аз…

— Остави — прекъсна я Мариане. — Не мога да ти дам благословията си да се омъжиш за хер Мюлер. Много мислих и… не е редно.

Бената я загледа жално.

— Защо? Защото е бил нацист ли? Та всеки е бил нацист. Той е добър човек…

— Защото не е редно да се омъжиш за човек, който е работил за всичко онова, срещу което се бореше съпругът ти, при това с цената на живота си! — Мариане и сама усещаше остротата на гласа си.

Бената заплака. Толкова разстроена беше, че изглеждаше като малко, крехко момиченце. Мариане се почувства остаряла. И какво сега? Тя беше непоклатимата, безчувствена стена, която разделя тази ранима приказна принцеса от щастието й, така ли?

— Знаеш ли изобщо какво е правил през войната? — попита Мариане. — Говорили ли сте за това?

Бената изтри очи.

— Не зная. И не ме интересува.

— Бил е в Орпо. Поне това знаеш, нали? — настояваше Мариане. — Но знаеш ли какво са правили там, на Изток?

Бената стана припряно и отиде до прозореца. Когато отново се обърна, лицето й беше озарено от непознато безразсъдство.

— Никога ли не ти се е искало да приключиш с това, Мариане? Да го оставиш зад гърба си? Нямам никакво желание да зная какво са правили. Нямам никакво желание вечно да гледам назад. Това време беше ужасно. Но сега е минало!

Мариане я загледа втренчено. Та това беше толкова егоистично, толкова жалко! Кръвта на Мариане кипна. Бената винаги се грижеше само за своите интереси, стремеше се да осигури само собственото си благоденствие.

— Ти какво? Да не мислиш, че миналото е като някоя от твоите кукли? Че можеш просто ей така… да я разпориш и да я съшиеш наново. Та ти си съпруга на герой! На човек, който умря, за да не е чак толкова ужасно това минало! Не мислиш ли, че му дължиш поне малко уважение?

Бената заплака вече съвсем без задръжки. Раменете й се тресяха, от гърлото й се изтръгваха грозни, задавени стонове.

— Прави каквото искаш — въздъхна накрая Мариане. — Но няма да ти позволя да въвлечеш и Мартин в това.

Като чу тези думи, Бената вдигна глава. Бръкна в джоба си, извади кърпа и издуха носа си.

— Обмисли го — продължи Мариане вече с по-мек глас. — Лесно е да се подведеш…

Но Бената я прекъсна:

— Жестока си, Мариане. Кони все така казваше, но аз не разбирах защо. — Бената я погледна право в очите. — Сега разбирам.

 

 

Болката от тези думи пулсираше цял ден и не й даваше мира. Кога би могъл Кони да каже такова нещо? Та това беше предателство. Строга — да, можеше да си го представи да я определя така. Праволинейна, дори корава. Но не и жестока. Тази дума пробождаше сърцето й като отровна стрела.

Вечерта, когато дъщеря й дойде да й пожелае лека нощ, Мариане я попита:

— Катарина, мислиш ли, че съм жестока?

Тъмните очи на детето запремигаха от изненада. Майка й нямаше навика да задава такива въпроси.

— „Жестока“ ли? — повтори момичето. Думата я беше стъписала. Да, тя беше истинска Фон Лингенфелс. — Не, разбира се? Защо питаш?

Мариане въздъхна.

— Е, сигурно всички сме жестоки понякога, въпреки че не го искаме.

— Но не и ти. — Отговорът на Катарина прозвуча така искрено, че Мариане се усмихна.

— Дори и аз. — Мариане прегърна дъщеря си и опря лице в бузата й. Въпреки всичко, тя все още беше просто дете. Мариане жадуваше да чуе успокоителни думи от някой възрастен. Реши да попита Аня следващия път, като се видят.