Джесика Шатък
Жените в замъка (35)

Трийсет и четвърта глава

Замъкът Лингенфелс, октомври 1991 г.

В замъка Лингенфелс сега се помещава Институтът за изследване на морално-етичните въпроси. Още от самото начало Мариане е ревностен поддръжник на Института. Основателят е неин далечен братовчед и син на един от членовете на съпротивителното движение. Мариане дари замъка Лингенфелс на Института и това значително подпомогна дейността му. Сега учени и интелектуалци от цял свят кандидатстваха за членство в него заради апетитните стипендии и привилегии — като шестмесечен престой в германски замък, с достъп до внушителната библиотека и майстор готвач на разположение. Та какви по-добри условия могат да се предложат за размисъл върху морално-етичните предизвикателства на цивилизацията?

Клер Вайс, авторката на биографичната книга, е била стипендиант на Института преди няколко години и се оказа, че — както се изрази тя — тъкмо в замъка беше „открила“ Мариане; като че ли Мариане е някаква непозната звезда или рядък минерал. Клер беше същинска стихия, модерна жена, феминистка с червило и високи токове. Особено много я беше впечатлил онзи аспект от живота на Мариане като жена в света на мъжете, макар че самата Мариане никога не се беше чувствала особено притеснена от тези обстоятелства. В крайна сметка, както беше изтъкнала и пред Клер, ако беше мъж, щеше да е мъртва.

През последните пет години замъкът беше „преустроен“ от един виден архитект. Мариане е виждала брошурите и снимките и въпреки това сега, изправена пред него, е доста смутена. На слизане от микробуса, с който ги докараха от летището, коленете й омекват. Старият мост — слава богу! — си е на мястото, а ровът е пълен със забележително чиста на вид вода, но очуканата някога и подсилена с метални профили порта е сменена с лъскава врата от масивна влакнеста дървесина. На Мариане й прилича на огромен къс бекон с много пластове сланина. Там, където преди бяха малките невзрачни отворчета в оронените каменни стени, сега са сложили широки прозорци с излъскани стъкла, а каменните стени на големия салон се осветяват от огромен полилей от модерното цветно стъкло „Чихули“.

— Различно изглежда, безспорно… — казва директорът с нервен смях. — Искате ли да ви оставя да си починете известно време, преди да ви разведа?

Зад нея Алис стиска чантичката до гърдите си. Тя не искаше да идва и се наложи Мариане дълго да я придумва и да й се моли, дори да й обещае тур из църквите. Алис е особено подозрителна към германците, а и е твърде набожна.

— Не, по-добре да тръгваме — решително отвръща Мариане, въпреки че е леко замаяна.

— Сигурна ли си? — пита Мартин. Той летя с тях от Бостън и Мариане за пореден път се изпълва с благодарност, че е с нея. Той трябваше да дойде. Нейните собствени деца са прекалено скептични и сигурно щяха на всяка крачка да я критикуват. А и освен всичко друго Катарина мрази да пътува на дълги разстояния, а Елизабет има някакви неотложни, отдавна уговорени ангажименти. Фриц ще пристигне в неделя, малко преди речта на Мариане.

— Не съм уморена — уверява го Мариане, макар това да не е съвсем вярно.

Големите стаи откъм фасадата са почти същите, но в задната част, където те живяха след войната, няма и следа от предишния вид на замъка. Кухнята изобщо я няма — нито гигантската пещ, нито цистерната. Помещението е разделено като кошер — на малки стъклени кабинки. Килерът и пералното помещение сега са кухня, обзаведена в модерния институционален стил. Стаите, в които те спяха някога, сега са кабинети с плюшени килими и лъскави бели бюра.

Иззад раменете на Мариане надничат призраци, а гласовете им отекват в ушите й: Графинята, Албрехт, Кони… и Бената — какво ли биха казали те за тази метаморфоза? Не след дълго Мариане спира да се усмихва и да кима. Мартин може да поеме лековатите разговори. Тя трябва да възприеме всички тези промени, а това се оказва по-уморително, отколкото си мислеше отначало.

 

 

Стаите на втория етаж откъм фасадата, където преди години Графинята настаняваше най-почетните си посетители, сега са „стаи за гости“. Обиколката на замъка приключва тук и Алис безапелационно нарежда на Мариане да си полегне. Мариане се отпуска на леглото, което са подготвили за нея, и поставя ръце на гърдите си. Да, наистина, изтощена е, но не й се спи, а и въздухът в тази влажна и запечатана отвсякъде стая е твърде задушлив, дюшекът е прекалено мек. Аня Келерман трябва да пристигне вечерта. Изнервя я това тревожно, трепетно очакване.

Мариане става от леглото не без известно усилие. Поглежда през прозореца: навън обслужващият персонал застила малки масички с бели покривки. Лекият ветрец ги надига и подмята, а пред очите на Мариане отново се появяват чаршафите, провесени от прозорците и от островърхите кули на църквите: „Предаваме се, предаваме се, не стреляйте!“. Тези времена напоследък й се струват толкова близки. Не войната, не проваленият опит за преврат, за които е писала и отговаряла на въпроси в безкрайните интервюта, а Краят и периодът след него. Те още не са изсушени, не са хербаризирани в проста и ясна историческа хронология.

В пет без петнайсет Алис се връща.

— Време е да се обличате. — Въздъхва. — Но не сте спали.

Първо Алис й помага да се намъкне в стягащия клин, който трябва да носи под полата си, за да подпомага кръвообращението й, за да не се образуват тромби или съсиреци, или каквото и да е там. Тя се подпира на силния гръб на Алис, докато по-младата жена опъва стегнатите крачоли върху подутите й, нашарени от петна колене. Внезапно прозрение стряска Мариане: Алис вече познава тялото й по-добре от нея самата.

След клина Алис й помага да си облече полата от туид и сивата копринена блуза. Преди да замине, Елизабет й беше изпратила колет за случая: тъмносиня туника и сако без копчета от прекрасна полукашмирена тъкан. Да има какво да облечеш в големия ден, беше написала на картичката, като че Мариане е дете, което се явява на състезание по правопис. Няма стая, в която въздухът да е достатъчно и за Мариане, и за Елизабет. Бяха го разбрали по трудния начин, но след като приеха фактите, животът стана някак по-лек. Сега се виждат два пъти годишно — веднъж за два почивни дни в началото на лятото и веднъж на американския Празник на благодарността. И в двата случая Фриц, Катарина и децата им също пристигат, за да разсейват напрежението. Елизабет така и не се омъжи. Сега е президент на сравнително добър университет — може да се каже, че е знаменитост. Този тъмносин официален тоалет е тъкмо в неин стил: тя така се облича за семейни празници или за обяд в неделя. За речи, церемонии по награждаване или телевизионни изяви винаги носи безупречни строги костюми, като новите политици. Мариане може да си затвори очите за обидата, прикрита зад този жест, но не смята да облича костюма подарък.

— Как изглеждам? — пита тя.

— Красива — отвръща Алис. — Като себе си.

От огледалото я гледа стара жена с твърд, непоколебим поглед.

 

 

Долу вече е започнало първото от тържествата, организирани за тази двудневна среща.

Стипендианти от различни страни — най-вече европейци, няколко африканци и малка група китайски дисиденти — се шляят край маса, отрупана с вина и ордьоври: специални сирена, мариновани зеленчуци и сандвичи с шунка, плата със скариди и пиле сатай — странна смесица от европейска и американска кухня. Графинята би одобрила подобна еклектика. Но самият институт „Фалкенберг“ би бил твърде сериозен за нейния вкус.

Мариане е зашеметена от интернационалността на събитието, от разнообразието на света, представено тук. Толкова много култури, толкова хора с напълно различно потекло в този замък, строен, за да защити някой — вероятно неграмотен и със сигурност тесногръд — феодален владетел. Имаше момент в живота й, и той не беше чак толкова отдавна, когато трансформацията на замъка и многообразието на публиката, събрана тук, щеше да й изглежда като застраховка срещу възможността някой режим, подобен на нацисткия, да набере мощ. Но сега тази асоциация й се струва твърде неясна. Бедрото я боли и лицето й е сковано. Толкова много хора има по света. И това е основното, най-важното, което Мариане вижда тук.

Клер пристига и на мига долита при Мариане, пълна е с въпроси и идеи, води хора, които иска да й представи. Прекрасна е с тази гъста тъмна коса, събрана в безредна купчина високо на тила й, с тази червена блуза с дълбоко деколте. Мариане се замисля за Бената: тя живя във време, когато нямаше как една жена да съчетава интелект и съблазнителност. Сърцето й се свива от тъга. За разлика от Клер, Бената беше затворник на собствената си красота.

— Как мина пътуването? Поръчахте ли си вегетарианско ястие? Какво мислите за реконструкциите по замъка? — Клер хваща Мариане под ръка и я повежда сред гостите, шепне й разни сведения, запознава я с разни хора. Има някаква жена, германка, която изучавала Софи Шол^[1], някакъв швейцарец, „фен“ на Мариане, както и човек, съставител на нова книга от писмата на Албрехт. Мариане стиска ръце, слуша, опитва се да попие всичката информация. Но погледът й току отскача към входа. Колко глупаво постъпи, като не съобрази да уреди някое по-спокойно кътче за първата среща с Аня!

И ето я и нея. Старица, застанала на входа с някаква жена, която би трябвало да е дъщеря й: малката Мери, момиченцето, което носеше името на Мариане. Аня е по-дребна, отколкото я помни, и ходи с бастун, но гърбът й е изненадващо изправен. Косата й се спуска край лицето й, спретната и подредена, подстригана „на черта“. Но лицето й! Лице на старица, прорязано от бръчки във всички посоки и с всякакви размери. Оглежда залата с поглед, пълен с неизмерима тъга, но и с тревога. В мига, щом очите й попадат на Мариане, те сякаш пламват. И ето че тя отново е същата Аня — жената, излъчваща някогашната невъзмутимост и сила. И колко близка и позната й е все още — с източената напред шия, със същия сериозен, напрегнат поглед.

— А, това сигурно е гостенката, която чакате! — възкликва Клер, проследила погледа на Мариане. — Трябва да ме запознаете! — Мариане вече е осъзнала, че е споделила удивително малко с Клер за Аня и Бената, въпреки многочасовите интервюта. Чувства се неудобно, като че тези две жени са тайна, която е пазела за себе си.

По някакъв начин и с помощта на Мартин, който се е шмугнал към нея и е застанал от другата й страна, Мариане си проправя път към приятелката си.

— Фрау Фон Лингенфелс! — възкликва усмихната дъщерята на Аня: привлекателно момиче, лицето й изглежда мило, красиво, макар и малко изтерзано.

Аня не казва нищо, но когато протяга ръка, за да хване ръката на Мариане, очите й греят. Аня сграбчва ръката й в своята трошлива, старческа ръка — като щипци върху щипци — и я стисва.

— Винаги съм знаела, че ще се срещнем отново — казва Аня.

— Разбира се — отвръща Мариане, нищо че това невинаги й се е струвало толкова сигурно.

 

 

Последният път, когато двете се видяха, беше денят преди смъртта на Райнер. Беше късно през ноември, 1950 година. И зимата вече беше започнала. Преди това Мариане няколко седмици не бе виждала приятелката си след онзи ужасен ден, когато реши да се качи до замъка и завари там Райнер.

Волфганг се беше появил на вратата на жилището й, посинял от студ, пристъпваше от крак на крак и се опитваше да стопли с дъх ръцете си. Беше слабо дете с остри кокали като на подрастващо теле и все шаваше напрегнато, като че му е неудобно да стои на собствените си крака. За пръв път може би, откакто го познаваше, Мариане изпита някаква истинска топлота към него.

— Не стой на прага, стаята изстива — нареди му тя, все едно е собственият й син.

Бяха потънали в тревожно мълчание, докато Мариане отваряше и затваряше празните шкафове и търсеше мляко и кафе да го почерпи.

— С какво мога да ти помогна? — попита Мариане, след като го настани на масата в кухнята с чаша горещо кафе, която той стискаше с длани.

Волфганг прочисти гърлото си. Макар на тринайсет години, той все още се държеше като малко момче, нищо че гласът му беше вече басов, а брадичката — странно обрасла.

— Хер Брант… Баща ми… — Очите му се стрелкаха, търсеха погледа й, а после отново се зареяха. — Много е болен. Не може да спи. Майка ми се чудеше дали нямате малко лауданум.

Мариане загледа изпитателно момчето. Лицето му издаваше, че му е страшно неудобно. Срам ли беше това? Или болка? Или тъга? Вероятно и трите.

— Нямам. Но ми се струва, че мога да ви намеря.

— Благодаря — смотолеви той, — майка ми ще е много признателна…

Мариане го прекъсна рязко:

— Паднали са ти се лоши карти. Не си виновен.

Момчето зашава нервно в стола си.

— Не носиш отговорност за грешките на родителите си.

Тези думи неволно изскочиха от устата й, без дори да ги обмисли, предизвика ги злочестата физиономия на момчето. Но имаше ли истина в тях? Не беше ли учила тя своите деца да приемат героизма на баща си като част от наследството си? Е, не би ли трябвало да е така и в обратния случай?

Мариане замръзна на място за миг, без да откъсва поглед от него, докато накрая той не вдигна очи.

— За кога ви трябва?

 

 

Тя сама достави лекарството.

В замъка миришеше на пушек от въглища и на болест. Мъжът лежеше на дюшек до печката. Беше по-блед и още по-кльощав, отколкото в деня, когато Мариане го видя за пръв път. Лицето му лъщеше от пот.

Мариане влезе, но той сякаш изобщо не я забеляза.

Тя протегна ръка и подаде на Аня пакета с лауданум. Доктор Шефер беше проявил завидна щедрост. „Зъбобол“, беше му казала Мариане.

Тя не посмя да влезе много навътре в стаята. Това, което някога беше светилище, сега беше осквернено.

— Благодаря ти, Мариане — поде Аня с непознат тон, изпълнен с разкаяние, но не вдигаше очи. — Много крещеше… — Гласът й излиня и затихна. С всяка нейна дума заплахата, че може да го разкрият, надвисваше и над двете.

— Доктор Шефер каза да му дадете четири капки, разтворени във вода, сутринта — заизрежда инструкциите Мариане. — После още толкова по обед и вечерта. Ако много се налага, и през нощта, но да не се превишава дозата — продължаваше тя. — За това особено настоя.

Аня вдигна очи.

„Да не се превишава дозата…!“ И в този миг Мариане разбра. Изведнъж усети как кръвта й се смразява, но миг след това закипя. Как не беше се досетила за намеренията на Аня от самото начало?

Мъжът на дюшека се загърчи в пристъп на суха, давеща кашлица.

Мариане усещаше погледа на Аня — умоляваше я за нещо… Какво? Позволение ли? Или прошка. Цялото тяло на Мариане изтръпна от тази мисъл.

— Мариане — успя да каже най-сетне Аня, — ти си добра жена.

Мариане не отговори.

Но през целия път надолу по хълма думите на приятелката й кънтяха в главата й, но не като твърдение, а като въпрос.

А на следващия ден Райнер беше мъртъв.

 

 

За Мариане и Аня не е трудно да се измъкнат от тържеството. Клер е прекалено заета да създава контакти. А когато си стар, много неща ти се разминават.

Мартин и Мери, техните влекачи близнаци, ги извеждат от тълпата и ги настаняват в библиотеката, като че са малки деца — с чинии с лакомства и чаши с вода. Мариане ги гледа през стъклените врати — говорят си. Омъжена ли е Мери? Или разведена? Не може да си спомни. Мери отмята глава назад, смее се, обеците с висулки се люлеят и галят врата й. Мартин се опира на каменната стена с ръце в джобовете, с наведена глава, с онази загадъчна усмивка, която винаги е карала жените да си умират да му угодят. Ако не се брои посивялата коса, той изглежда като младото момче в гимназията, точно както го помнеше Мариане. Пред очите й се появява баща му — същата стойка, същата усмивка, същият поглед като Мартин сега, с понадигнати вежди, обезоръжаващо невярващи. Ярък слънчев лъч.

Скоро гостите на тържеството ще се отправят към музикалната зала за предстоящия концерт. Но Мариане и Аня ще останат. Та в крайна сметка тъкмо това е същинската причина Мариане да дойде тук: да има възможност да поговори с Аня, да изяснят миналото.

 

 

— Как е Анселм? — подема разговора Мариане.

— Фармацевт е. Но не е щастлив. — Аня клати глава.

— Защо?

Аня свива рамене. Типичен жест за предишната Аня — не толкова на безразличие, колкото на самокритика.

— Не мисля, че е способен. Никога не съм го учила на това.

— Ти му осигури добър живот.

Но най-същественото все още се носи между тях: всички въпроси, които Мариане никога не зададе.

— Не зная — отвръща Аня. — Правех, каквото смятах за правилно. Но не мисля, че аз съм добър съдник за това.

— Ха! Като цялото ни поколение, нали?

Аня клати глава с това ново трагично изражение, което е придобила в старостта си. Прекалено сериозна е и не може да се засмее.

Те бавно се отправят на пътешествие в миналото.

Волфганг живее в Северна Германия, няма деца, само сурова, недружелюбна жена. Анселм е женен, има две дъщери и работи в аптека, но не е собственик, както е мечтал някога. Фриц живее в Берлин и е все такъв веселяк, с три деца, куче и хубава артистична съпруга, петнайсет години по-млада от него. Катарина живее в Денвър, преподава, Елизабет все си изнася речите… Мариане криволичи бързо и ефикасно като змия към жертвата си.

— Някога казвала ли си на децата си за Райнер? — пита Аня, най-сетне готова да се гмурне в дълбините.

Мариане поглежда приятелката си.

— Никога не съм казвала на когото и да е.

За момент двете замлъкват. През френските прозорци отвън долитат звуците от тържеството.

Аня клати глава, оглежда се, забива поглед в камината… същата камина — внезапно прозрение за пръв път осенява Мариане — пред която беше седяла с Кони след последния Есенен бал на Графинята. В съзнанието й изплува споменът за онази отдавнашна целувка. Все още чувства и изненадата, и трепета от нея.

— Съжалявам — казва Аня. — Съжалявам, че не бях честна с теб от самото начало.

— Ach… — Мариане махва с ръка. Не е дошла тук да търси извинения. — Това отдавна е зад гърба ни. — Тя се навежда напред. — Но сега искам да зная всичко, което не съм искала да зная тогава.

— За Райнер ли? — пита колебливо Аня.

— Не, за теб. За Аня Брант. Не за Аня Келерман, нито за Аня Грабарек.

Аня въздъхва. От другата стая Мариане чува високия, бълбукащ смях на Клер. Огънят току припламва и пуска искри.

— Добре — съгласява се Аня и си поема дълбоко въздух.