Джесика Шатък
Жените в замъка (24)

Двайсет и трета глава

Момсен, август 1950 г.

Когато водите на Аня изтекоха, все още не бяха завършили строежа на католическата болница в Еренхайм. Затова Керстен я закара до болницата на американската армия край Момсен. Там нямаше почти никакви пациенти. Веднага щом я предаде на сестрите, той се обърна и тръгна към дома им.

И тогава вече Аня можеше да стене, да притиска корема си — не се налагаше да търпи болката мълчаливо. Сестрите бяха мили, нищо че доста се притесниха. Всички те бяха млади момичета, американки, обучени да превързват рани и да обличат тела с ампутирани крайници, а не да израждат бебета. Дойде докторът и обяви категорично, че е твърде късно да й бият инжекция, за да потъне в „здрача на съня“^[1], та се наложи сестрите да стискат ръцете й и да галят челото й, уж да облекчават страданията й, но те бяха по-изплашени от нея. А Аня изобщо не се притесни. Тя вече два пъти беше раждала без такива интервенции… Не я интересуваше нищо друго, освен че трябва час по-скоро да се прибере у дома. Тайни имаше да пази.

Колкото и да е невероятно, тя беше успяла да прикрие Райнер. И сега той беше заключен в замъка, също като някоя гротескна Рапунцел, само дето можеше свободно да влиза и излиза, когато реши. Още в мига, когато го видя, Аня разбра какво всъщност иска той. И то не беше нито да я разобличи, нито да й отмъщава. Въпреки гнева и отчаянието си, той не смяташе да съсипва живота, който тя беше създала за синовете им. Искаше само да вижда момчетата. Страдаше от смъртоносна болест и — точно като засрамено пребито животно — просто търсеше безопасно място, където да умре.

Замъкът Лингенфелс беше заключен. Миналата есен Керстен дори обкова прозорците, докато Мариане и Аня покриваха с чаршафи малкото мебели, които им бяха останали. Смятаха да го отворят пак това лято, но не успяха. Мариане беше твърде заета с новия си план — да сложи в ред книжата на Албрехт — и много пътуваше. А и миналата година местните хлапетии често се бяха крили в замъка да правят щуротии. По-добре беше да го оставят заключен. Обитаваха го само мишките, лястовичките, които гнездяха по каменните стени, жабите и водните плъхове, които ровичкаха из дълбините на тесния ров. Никой вече не ходеше там освен Волфганг, и то защото Керстен му беше заръчал от време на време да минава да наглежда имота.

Наложи се Аня да замеси и момчетата в историята със завръщането на баща им. Те двамата — изпълнителни, както винаги, но вътрешно преливащи от негодувание — го отведоха или по-скоро пренесоха от фермата на Келерман нагоре по хълма до замъка. Волфганг му беше спретнал постеля от слама в кухнята и му беше донесъл достатъчно вода. А Анселм всяка вечер му носеше нещо за ядене, но той почти не се хранеше. И се предполагаше, че докато Аня лежи в болницата и ражда новия член на семейството, нейните момчета се грижат за баща си; бяха се оказали в капана на тази непривична размяна на ролите, и то с човека, който никога дори пръста си не беше помръдвал за тях.

 

 

Контракциите на Аня се учестиха и болката, която беше станала като ударите на сърцето й — постоянна, ритмична и всепоглъщаща — избута тревогите й на заден план. Аня беше почти благодарна. Или щяха да открият Райнер, или не. Момчетата й щяха или да се грижат за него, или да го оставят на гарваните. Животът им щеше или да се взриви, или да продължи по онази траектория, в която с толкова усилия го беше насочила. Тя така или иначе нищо не можеше да направи.

Момиченцето излезе бързо. Аня я избута само за някакви си трийсет жестоки минути. И нищо че беше подранила с цели четири седмици — беше пълничка, с гладки бузки, като ескимосче. Тя огледа безстрастно света с кръглите си тъмни очички и после заспа. Явно повече не можеше да се очаква от бебето на Керстен. А може би то просто беше бебе, родено в мирно време: доволно, с пухкави бузи, изпълнено със загадъчност. Така увито с армейските одеяла на американците, тя сякаш принадлежеше на някакво обещаващо международно бъдеще, а не на разгромената Германия.

Аня я подаде на сестрата и се опита да се изправи на крака.

— Не, не… — разтревожена я спря сестрата. — Сега трябва да почивате, да си пазите силите, че като се върнете у дома, ще ви трябват.

Какво ли знаеше тя?

Сестрите час по час пъхаха в ръцете й чаши с хладка вода и я караха да пие приспивателни. Е, в крайна сметка Керстен щеше да дойде да я вземе чак на сутринта.

Аня не искаше да вижда бебето. Затова се съгласи да изпие хапчетата, които й даваха, и започна ту да се унася в лепкав безпаметен сън, ту да се разбужда и да гледа през прозореца навън към двора с тесните отъпкани пътечки, побелели на лунната светлина, кръстосани като кости.

 

 

На сутринта Аня се събуди и видя Бената, седнала на леглото до краката й.

Трябваше й малко време да се съвземе и да си спомни къде се намира.

— Бената… — успя да каже тя. — Нима си дошла да ме видиш? — Невероятно й се струваше. Не беше виждала Бената от много отдавна, сигурно от сватбата.

— Че защо иначе да идвам? Вчера ходих до фермата и ми съобщиха новината.

Бената не изглеждаше добре. Това Аня го виждаше ясно. Нямаше и следа от обичайната руменина по бузите й, нито от внимателно оформената прическа. Беше облякла някаква омърляна кафява жилетка. Под очите й имаше тъмни кръгове.

— Наред ли е всичко…? — поде Аня, но сестрата се появи с бебето на ръце. Нейното бебе. Все още не беше свикнала с тази мисъл. Аня погледна повитото малко създание, но не почувства нищо.

— Ето я и нея! — възкликна Бената. Само за миг възторгът възвърна красотата й. Тя беше от онези жени, които целите грейват само като видят бебе. Любовта, с която даряваше Мартин, винаги караше Аня да съжалява собствените си синове: те, и двамата, никога не са били обграждани толкова щедро с любов. — Може ли да я подържа? Моля те.

Аня кимна.

Сестрата подаде бебето на Бената.

— Ти си щастливка. — Очите на Бената се наляха със сълзи. — Прекрасна е! И можеш да й се радваш. Няма война, няма бомбардировки, от които да трябва да я пазиш, а и всичката тази… — поколеба се, докато намери точната дума: — … безопасност. Знаеш ли, когато Мартин беше бебе, толкова се страхувах да не го смажат стените при някоя бомбардировка, че поразглобих хладилника и го слагах да спи вътре. Въобразявах си, че това ще го спаси, ако таванът падне… като че един хладилник може да го предпази! — Бената прихвана бебето по-стабилно и то тихичко измърка. — Какво дете съм била само!

— Всички бяхме деца — въздъхна Аня.

— Изобщо не съм искала да позоря Кони! — заяви с неочаквана ярост Бената. — Нямаше да накърня паметта му, дори да се бях омъжила за хер Мюлер.

— Дори да се беше… — повтори недоумяващо Аня.

— Бяхме сгодени. — Бената се облегна на таблата. — Мислех, че Мариане ти е казала. — Бената вдигна глава и загледа тавана, а по бузите й се стекоха сълзи. Как неусетно се изляха само! Сякаш тя самата през целия си живот е била съд, препълнен с горест.

Аня поклати глава.

— Мариане не одобрява.

Повече обяснения не бяха нужни. Желанията на Бената никога не са съвпадали с тези на Мариане.

— И затова си решила да не… — пробва да отгатне Аня.

— Решила! — изсъска Бената и стана, все още гушнала бебето. Отиде до прозореца, сетне се обърна към Аня: — Нищо не съм решавала аз. Мариане казала на Франц, че е против, и той… няма значение. Каква глупачка съм била да си въобразявам, че отново мога да бъда щастлива… Но… аз не дойдох за това. — Тя намести бебето на едната си ръка и избърса сълзите си с опакото на другата. — Дойдох да се сбогуваме. След като заведем момчетата в „Залем“, се връщам у дома, във Фрюлингхаузен.

— Във Фрюлингхаузен ли? — учуди се Аня. Това я изненада не по-малко от всичко, което Бената й беше разказала. — Да се грижиш за сестра си ли?

Бената се опита да се усмихне на бебето.

— Там ми е мястото.

Аня я гледаше изумена. Бената винаги е мразела родния си град.

— Какво мисли Мариане за това?

— Тя не знае.

Аня не сваляше очи от тази жена, която уж толкова добре познаваше, а се оказа, че нищо не знае за нея. Пътищата им се бяха сплели в такова странно време… откъснато, изолирано, отделено от миналото и преди бъдещето. Време, в което елементарните нужди диктуваха живота им. Какво всъщност знаеха те една за друга?

— Сигурна ли си? — попита Аня, но усети думите си празни и плоски.

Малката ръчичка на бебето се свиваше и отпускаше, опитваше се да се захване за врата на Бената.

— Нищо не е сигурно, нали? — отвърна Бената, почти като в унес. — Точно това не разбира Мариане.

Бебето се разплака.

— Вземи — каза Бената и остави повитото момиченце в ръцете на Аня.

Сестрата се показа на вратата.

— Искате ли да я накърмите, фрау Келерман? Или да донеса биберона?

— Накърми я — нареди Бената, а гласът й бе така неочаквано властен. — Грижи се за нея. Това е най-важното. Е, сбогом. — Бената се приведе и целуна Аня по бузата.

— Опечи си работата — каза Аня и стисна ръката й. „Опечи си работата…“ Майка й навремето използваше този стар израз, с други думи: „Каквото правиш, направи го както трябва“.

— И ти. — Бената стисна пръстите й и ги вдигна към устните си. И после си замина.

— Бебето има ли си име вече? — попита младата сестра, когато Бената излезе.

Аня се канеше да поклати глава отрицателно. Но точно в този миг името само се появи, отначало като на шега… почти на шега, а после се превърна в реалност: име, което щеше да носи като талисман, името на най-силната, най-упоритата жена, на жената с най-труден характер, но и най-мъдрата, която Аня познаваше.

— Мариане — обяви Аня. — Името й е Мариане.

Сестрата се усмихна.

— Мериан — повтори тя с американския си акцент. — Чудесно!

Тя сведе очи към бебето, което беше впило устичка в гърдата на Аня и лакомо сучеше.

— Бъди добро момиче, малка Мериан.