Джесика Шатък
Жените в замъка (21)

Двайсета глава

Еренхайм, юни 1950 г.

Следващата събота Аня получи още едно писмо. Този път обаче не дойде по пощата, а го донесе фрау Мецгер, жената, която им носеше сиренето.

— От… мъж е… — съобщи фрау Мецгер с кокетна усмивка, докато вадеше смачкания плик от чантата си. — Миналата седмица дойде на пазара.

Аня зяпна.

— Е? — ухили се Мецгер. — Няма ли да го отвориш? А може би вече знаеш от кого е, а? — Намигна й.

— Ами! Не. Откъде да знам…

— Аха! — Фрау Мецгер въздъхна, видимо разочарована. — Не изглеждаше добре. Наскоро се е завърнал от Изток.

— Хм… — Аня се намръщи, почти правдиво имитираше объркване. — Много благодаря.

Този път нямаше обратен адрес.

Прощавам ти. Направила си това, което си сметнала, че е най-добро. Но с мен още не си приключила.

Писмото, ако можеше да се нарече така, беше увито около снимка: млад мъж и млада жена, облечени официално, един до друг, в подножието на помпозно стълбище. Вятърът раздухваше косите на жената и издуваше полата й. Мъжът гледаше настрани, а жената се усмихваше храбро — усмивка, колкото несигурна, толкова и пряма.

И Аня се пренесе там: вятърът вееше покрай ушите й, обувките — най-хубавите й — ужасно стискаха при пръстите, а от чувството, че се случва нещо много важно, колкото и да е необяснимо, й се гадеше. Беше като човек, който скача от самолет и очаква да усети лекотата от това, че се движи по неизменна траектория. Все едно си спомняше героиня от книга, която беше чела в младостта си.

Аня остави снимката. Навън се жълтееше следобедното слънце, а по вятъра се носеха изсъхнали семенца от липи. Беше време да приготви кафе за Керстен и да изпрати Волфганг на полето да му го занесе. Край пасището кравите родилки още блееха от жалост за отнетите си теленца. Още не можеха да ги прежалят.

 

 

На следващия ден Аня се приготви за път, беше решила да отиде да намери адреса от плика на първото писмо. Трябваше да пътува с автобус, с влак и дълго да върви пеша. Тя заръча на Инге, домашната помощница, да приготви вечерята, следобедното кафе, да измие съдовете, да обере краставиците и да оплеви градината… и потегли.

Пътуването беше тежко за бременна жена в шестия месец. От жегата, подутите й крака и острата болка, която от време на време плъзваше по гръбнака й, Аня нямаше много време за мислене по пътя. Затова, когато пристигна на улица „Мауер“ 19, едва не изпадна в шок. Мястото беше реално, с истински прозорци, с истинска врата. Имаше звънец отвън и списък с имена до него: в къщата живееха много наематели. Намираше се в мърляв квартал, вмирисан на урина и зелева супа.

Както си стоеше пред входа, вратата се отвори и отвътре изскочи възрастен мъж. Не беше Райнер, но определено беше човек, преживял доста тежки времена. Огледа я със свъсен поглед, изпълнен със сляпо презрение.

— Ха! Не ти харесва май? Иска ти се нещо по-така…

Трябваше й време да осъзнае, че я е взел за бъдещ наемател. Аня поизправи рамене и се качи на стълбището. Отвътре се показа възгрубичка жена.

— Тук не се допускат деца — тросна се тя, загледана право в корема на Аня.

— Не, не… аз не търся квартира — заобяснява Аня. — Търся един човек…

Жената още повече се намръщи. Имаше дребни, пронизителни очички.

— Аз да не съм „Бюро справки“! — излая тя.

— Търся един мъж… — Аня измъкна плика с адреса и й го показа.

— Нещо лично, а?

Аня се изчерви.

— Не, не е… — започна тя, но се отказа. Какво значение имаше? — Да, лично е. Райнер Брант.

Жената се загледа за миг в плика, но не можеше да се разбере дали разпознава името. Райнер винаги е умеел да се промъква незабелязано: нито в лицето му, нито в маниерите имаше нещо отличително.

— Тук вече не живее човек с такова име.

— Остави ли ви адрес, където могат да го намерят? — попита Аня.

Жената кимна накриво.

— Че за какво да ми оставя? Хайде, омитайте се оттук. — Жената поклати глава, после продължи, но вече с по-мек тон: — И да го намерите, няма голяма полза.

 

 

И така, Аня беше принудена да чака Райнер да се появи. Върна се към ежедневния си живот, но мислите й все бяха другаде и изпълняваше задълженията си небрежно. Поряза се, докато вадеше костилките от черешите, изгори картофите, които вареше, забрави едно от ведрата мляко и то се вкисна в обора.

— Добре ли си? — попита Инге.

— Като забременееш и се докараш до шестия месец, ще видиш — отвърна Аня малко по-остро, отколкото й се искаше.

Удобно извинение беше това. Времето минаваше и с всяка седмица тя ставаше все по-раздразнителна. Почти всеки ден се изкушаваше да сподели с Волфганг и Анселм, но успяваше да се сдържи. Анселм беше напълно погълнат от ученето, а Волфганг по цял ден беше с Керстен, подготвяха жътвата и хранеха добитъка.

А Керстен нищо не забелязваше. Беше внимателен с нея, но все се срамуваше — никога не гледаше право към нея, хвърляше й крадешком коси погледи. Вечер, в техния половин час, демонстративно й пускаше радиото, помагаше й да седне в креслото. Ако не беше толкова разсеяна, това сигурно би я влудявало. Но в състоянието, в което се намираше, тя почти не забелязваше усърдните му грижи.

А Райнер й се привиждаше навсякъде: как стои пред пекарната, как кара новия бляскав комбайн на хер Дармлер, как идва по пътя откъм града. Всеки път, когато кучето се разлайваше, Аня беше сигурна, че е той. Какво би му казала, когато пристигне? В главата й се въртяха хиляди мисли, но същевременно нямаше и представа как да реагира. Представяше си жилавата му кльощава фигура, нервността в очите му, когато я поглеждаше през рамо, стиснатата му челюст, когато се захващаше с някаква неприятна задача. Но за нея той беше просто тяло, обезобразено, с отмити контури, което — оплетено сред погрешните й решения — се люшка из съзнанието й като сред гъсти валма от водорасли.

 

 

Един ден Мариане дойде на гости, носеше цяла кошница кифлички от пекарната на Белерман. Аня все още се притесняваше да я посреща като госпожа Келерман, да е стопанката на дома, а не наемател. Засрами се от безпорядъка в кухнята и от омачканата си рокля. Аня гледаше познатото лице на приятелката си и се чувстваше потисната от собствените си тайни. Ех, тази мила, трудна Мариане, тя от самото начало беше така щедра. Прибра Аня и момчетата без колебания, без въпроси, и нито веднъж не погледна назад. Тази благословия се беше превърнала в бреме. И всеки миг щеше да се взриви в лицето й.

Опасната ситуация караше Аня да се държи с Мариане като с официален гост. Извади драгоценните запаси на Керстен — курабийките в метална кутия — и ги подреди красиво в чиния.

— О, моля те, не ме карай да се чувствам като височайша гостенка. — Самата Мариане изглеждаше доста разсеяна. — Трябва да те питам нещо — изломоти тя, а сърцето на Аня заби лудо. — Случвало ли се е да смяташ, че съм жестока?

Аня едва не се разсмя.

— Никога.

Мариане въздъхна.

— Защо питаш?

Мариане извърна лице от прозореца, през който дълго се беше взирала.

— Знаеше ли, че Бената е поддържала връзка с хер Мюлер? Онзи затворник. Помниш ли го?

Хер Мюлер. Образът му изплува в съзнанието на Аня. Онзи висок мъж с четвъртита челюст и бледи очи. Видя го такъв, какъвто беше в онази сутрин с руснаците в двора, когато донесе Бената: мъж със заключено лице, което не издава нищо, освен несигурност. И той като нея беше страж пред бездна от тайни.

Мариане чакаше.

— Помня го. Защо? — попита тя и погледна през прозореца. Нямаше никого на двора. Тези постоянни проверки се бяха превърнали в нервен тик.

— Явно се е срещала с него през всичкото това време… Писали са си, виждали са се… Той живее наблизо… в Момсен! И тя си е въобразила, че го обича! — Мариане млъкна. — А аз никога не чух и дума за това. През всичкото това време.

Аня сипа чаша кафе и го сложи пред Мариане. За нея новината беше изненадваща, но не чак толкова възмутителна. По онова време се случваше да се чуди дали няма нещо помежду им. Но не беше предполагала, че тайната им авантюра може да премине от онзи живот в този. Бената, за разлика от затворника, не беше страж на тайни.

— Кога ти каза за това?

— Едва миналата седмица. И то така, сякаш трябваше да се зарадвам! — Мариане сведе поглед към кафето си, а после вдигна очи към Аня: — И на теб ли не е казвала?

Аня поклати глава.

— Значи е лъгала през цялото време!

Аня се поколеба за миг.

— Е, не е лъгала… просто не е споделила истината с нас.

Мариане се намръщи.

— Прикривала е действията си. Нима това е различно?

Аня се засуети да мие съдовете, все едно й беше безразлично.

— Същото е като снимка, на която лицата са заличени. Това, което виждаш, е истина, просто не е цялата истина.

— Но кои са хората без лица? — Мариане губеше търпение. — Как можеш да познаваш един човек, ако не виждаш лицето му?

 

 

Когато Райнер най-сетне дойде, беше вече средата на юли и времето беше горещо. Аня седеше на сянка под кестена и белеше грах. Потта се стичаше по нея, бедрата й бяха станали лепкави. Жегата се разливаше от варосаните стени на обора като пулсиращи, безредни, хлъзгави вълни.

Когато Аня го забеляза, той вече беше насред двора. Толкова пъти си беше представяла този момент, че когато се случи в действителност, й се стори странно вял. Една-единствена приливна вълна от адреналин се разля по вените й, а след нея я завладя странно облекчение.

Ясно се виждаше, че той не е добре. Беше много по-слаб от когато и да било и накуцваше. Лицето му беше като восъчно, под очите му зееха тъмни бездни. Трудно му беше дори да диша.

Като стигна на около три-четири метра от нея, той спря.

Аня се вгледа в него и видя един непознат. Не някого, когото е обичала, не някого, когото е мразела. Просто човек, когото вече не познава. Да, това беше малко плашещо, но беше съвсем просто.

Мина доста време и никой от тях не обелваше и дума. Дишането му се чуваше ясно, чуваше се дори жуженето на пчелите в клоните и нежният шепот на листата.

Райнер се загледа в издутия й корем. Аня го покри с ръка.

— Какво искаш? — попита тя.

Райнер извади мърляв парцал от джоба на още по-мръсното си сетре — доста дебело за това време — забърса потта от челото си и стисна очи. Изглеждаше като човек, който веднага трябва да легне. Изглеждаше като смъртник.

И някак ненадейно, след като толкова дълги часове беше тръпнала от ужаса, че този момент ще дойде, Аня усети, че знае как да постъпи.

Той отново отвори очи и я погледна.

— С Аня Келерман ли разговарям, или с Аня Брант?