Джесика Шатък
Жените в замъка (19)

Осемнайсета глава

Еренхайм, юни 1950 г.

На снимката във вестника Аня изглеждаше изплашена, а Керстен — като надут от гордост глупак.

— Права беше — призна Керстен, огорчен. — По-добре щеше да е да не каним оня фотограф.

— Не, не… — излъга Аня. — Тези снимки така или иначе никой не ги гледа.

Беше минал вече месец и до момента като че ли наистина беше така.

Но Аня всяка нощ сънуваше кошмари. В тях тя не прекосяваше страната с бежанците, а беше малкото момиче в бащиния си дом. „Аня — казваше баща й със строгия си носов глас, — не смятай, че можеш да промениш съдбата, това е суета.“ Тя се събуждаше, плувнала в пот, чак пухените й завивки прогизваха. Веднъж видя собственото си мътно отражение в огледалото и се уплаши, че вижда призрак.

 

 

Брачният й живот не се отличаваше много от този на наемателка. Тя отрано се досети какви са намеренията на Керстен, още докато плащаше наем. Не че Керстен флиртуваше… Пази боже! Плашещо е дори да си го представи човек, но беше грижовен. А и задълженията й така или иначе бяха като на съпруга — да готви, да чисти, да му глади ризите… Затова, когато — без каквито и да е церемониалности — Керстен й предложи брак, Аня изобщо не се изненада. И след като се беше съгласила, нямаше абсолютно никакъв смисъл да се съобразяват със старомодните традиционни представи за благоприличие. И двамата не бяха религиозни. Нито пък девствени. И за двамата този брачен съюз беше споразумение с чисто практически ползи. Керстен предпочиташе бързите, безмълвни схватки, лишени от каквато и да е романтика. Спяха в отделни стаи, но още от първите дни на годежа им той спазваше неизменен график за посещенията си: вторник и петък. Нито веднъж не кривна от него.

И това обясняваше факта, че още в началото на брака им тя установи, че несъмнено е бременна. Вече пет месеца, както потвърди и селският лекар, с не особено тактично удивление. „Хер Келерман със сигурност ще е доволен!“, ухили се той.

Но Аня изобщо не беше удивена. Отричането й помагаше да си затваря очите достатъчно дълго, докато беше възможно, в края на краищата цикълът й беше станал нередовен още в началото на войната, а й беше убедена, че е прекалено стара да има деца. Междувременно коремът й видимо се заобляше и постоянно усещаше глад. Бузите й също бързо се наляха и поиздуха. Бременността й вече беше доста напреднала и нямаше как да се отърве от нея.

Но тя все пак се опитваше. Караше каруцата по неравни поля с дълбоки коловози, катереше се по стълбата и скачаше от разни странни места, където кокошките се криеха да снасят яйца, започна редовно да пие горчиви чайове и си правеше горещи бани. Не съобщи новината на Керстен. Но бебето беше упорито. Беше се лепнало за нея като бодилче; представяше си го как стиска с малките си юмручета меката стена на утробата й. Беше твърдо решило да оцелее. И когато най-сетне съобщи на Керстен, той беше много доволен, но и леко се засрами. Като се случеше да говори за това, избягваше да споменава думата „бременност“ и не промени с нищо ежедневния им живот, освен съпружеските „свиждания“, които веднага прекрати. Аня не каза на никого, остави тази работа на старите клюкари — Керстен и доктор Шренке.

Вечер Керстен обичаше да седи с нея в салона — неудобна, малка тъмна стая, в която нямаше нищо привлекателно, освен огъня в камината. Слушаха новините по радиото, а Керстен усърдно четеше Библията — нещо като наказание, което този мъж, който никога не беше влизал в църква, си беше наложил сам. Той четеше, а устните му се кривяха според формата на думите. Аня седеше до него в люлеещия се стол — сватбения му подарък — кърпеше чорапи и от време на време се заслушваше в новините.

Понякога Волфганг нахълтваше в малкия им пашкул да пита нещо за домашните си. За разлика от брат си, той беше много лош ученик. Превиваше се над учебниците като човек, който се пази от удари. По-абстрактните предмети му бяха особено трудни — онези мъглявите, но поучителни притчи от историята и ярките метафорични формулировки в литературата. Нямаше търпение да започне работа в стопанството и наистина обичаше обиколките с пастрока си; доставяше му удоволствие да се учи как да подрежда балите със сеното, кога да мие прасетата с маркуча и къде оградата трябва да се постегне. Дори не се дразнеше от придирчивостта на Керстен и взискателните му наставления. От идната есен щеше официално да стане чирак. И все пак Аня винаги се натъжаваше, като го видеше приведен над домашните.

Той беше нейната грешка — горкото дете, беше се родил по време, когато в света имаше място само за напиращата лошотия. Той беше плод на гладната й утроба, изтормозена от дажбите; израсна с рядка и оскъдна кърма. Когато беше млада майка, тя нямаше време да се грижи за него. Малко след като проходи, той се разболя от скарлатина и за да го задържи в леглото, Аня го завърза с каишка за един от стълбците. Животът в стопанството на Керстен беше нейният опит да му се реваншира.

— Дойде нещо за теб — съобщи една вечер Керстен, докато седеше в креслото си; протегна ръка към нея: подаваше й плик с надпис За Аня Келерман. Бебето в корема й се разхълца.

— Благодаря — каза Аня, а сърцето й заблъска неудържимо. Адресът на подателя й беше непознат, някаква улица в Момсен, но името… Р. Брант… от него дъхът й спря.

Аня седеше неподвижна, скована от страх, че Керстен ще я разпитва от кого е писмото. Развилнелите се химични вещества в утробата й потушиха хълцането.

За щастие, Керстен съсредоточено четеше каталога със семената.

Аня продължи с кърпенето. Минутите се точеха. Страниците на списанието на Керстен шумоляха, а навън кравите, които наскоро се бяха отелили, мучаха жално за малките си. Оттатък пасбището, от обора, телетата им отвръщаха.

Най-после Аня реши, че е минало достатъчно време, извини се и излезе.

Затвори се в стаята си и чак тогава скъса плика. Вътре намери един тъничък лист за въздушна поща, на който с треперлив, но познат почерк пишеше:

Аня? Мисля, че те познах, греша ли?

Винаги твой,

Райнер

Думите заплуваха пред очите й. Опита се да се съсредоточи върху неравно нанесеното мастило, върху суетната елегантност на буквите „А“ и „М“ — някакъв уж древногермански шрифт, който се беше опитал да усвои. Явно след всичко това не се беше отказал от претенциозността си.

Откъде се беше появил? Изчезнал. Смята се за мъртъв. Това успя да намери за него в документацията на Червения кръст. „Мъртъв“, беше си помислила тогава. В края на краищата тя познаваше нравите във Вартегау. Познаваше и Райнер, или поне го беше познавала преди време.

Но ето го пак. Беше тук, на това листче, промъкваше се в живота й.

„Истината винаги излиза наяве“, все повтаряше баща й. Но поне досега, ако се съди по нейния опит, не беше точно така. Истината беше в Божиите ръце. Или по-скоро в ръцете на дявола. Самата дума истина й се струваше някак отживяла. Къде се беше крила, когато властваха подчинението, гордостта и дългът?

Аня лежеше в леглото си и броеше редовете ситни цветенца по пердетата, за да потуши хаоса в съзнанието си. Но той не спираше да кипи. В главата й хлопаха врати — отваряха се, затваряха се с трясък. Нахлуваше вонята на кал, която напролет се разтапя, стелеше се безкрайният празен хоризонт на изток. Въздухът трепереше от жестокостта на момчешките игри навън в студа. Бебешка ръчичка разсеяно подръпваше ухото й. Но отвъд тези спомени изникваха други, по-нежни. Райнер — не като мъжа, когото за последно видя, а като момче, седнало на дивана с конска кожа в чакалнята в дома й, да чака отрано застарелия му баща да излезе от кабинета, стиснал поредната торба с лекарства. Невръстният Райнер беше главата на семейството. Имаше тъмна коса и тъмни очи, краката му висяха от дивана, но беше отговорен син.

Тя рязко се изправи и отиде до бюрото. Трябваше да отговори. Ако на нещо се беше научила, то беше, че трябва да се действа. Налага се да се възправиш срещу трудностите, които се изпречат на пътя ти. Да седиш и да чакаш означаваше смърт.

Извади от чекмеджето на бюрото си лист за въздушната поща и написа:

Опасявам се, че грешите. Не познавам хора с имена Аня или Райнер Брант. Всичко добро.

Аня поседя един дълъг миг на бюрото, загледана в думите и в някога така милото и близко име Брант. После запечата плика и тръгна на пръсти по коридора към стаята, която момчетата деляха. Застана до вратата и се заслуша. Чуваше гласовете им отвътре — ниското мърморене на Анселм и по-забързания, по-разпален глас на Волфганг. Как ли ще приемат новината? Милите й момчета, толкова малко беше направила за тях, а толкова много беше изисквала: безусловно доверие, безостатъчна амнезия, безрезервно опрощение.

Но изведнъж се разколеба. Както си стоеше в тъмното, в съзнанието й се зароди друго намерение. Тя сама трябваше да понесе тази несигурност. Само нейна беше. Послуша ги още малко: искаше да даде възможност на красивата обвивка на този обикновен живот, който им беше създала — домашно, вечеря, домакински задължения, лягане — да подхрани смелостта й.

А после с тихи бързи стъпки тръгна обратно по коридора.