Джесика Шатък
Жените в замъка (25)

Двайсет и четвърта глава

Замъкът Залем, септември 1950 г.

Денят, в който децата трябваше да започнат училище в пансиона „Залем“, беше доста хладен, небето беше ясно и чисто, а въздухът хапещо студен, така неестествен за тази област, пословична с мекия си влажен климат и — на моменти — толкова ниско налягане, че всички се оплакваха от главоболие, всякакви болести и най-вече отчаяние. От Алпите подухваше есенен вятър, разпръскваше слънчевите лъчи по разпенените води на Боденското езеро^[1] и то изглеждаше така оживяло, сякаш в него имаше не вода, а хиляди хора, които бурно аплодират нещо.

Мариане беше наела кола с шофьор за пътуването дотам. Тя седна на предната седалка, изпънала гръб, с източена шия, и току се обръщаше назад, за да просвети децата с някое историческо сведение или да им покаже някоя забележителност. Бената, седнала на задната седалка, притисната между Мартин и вратата, в този момент наистина я мразеше.

„Въобразяваш си, че знаеш толкова много! — й се искаше да каже. — Но нищо не знаеш! Та ти никога не си се влюбвала!“ Бената, след като беше живяла с Мариане толкова години, най-после осъзна това: Мариане, която някога вдъхваше такова страхопочитание с мъдростта си, всъщност беше невежа. Тя самата беше — по свой начин — мечтателка; тя беше сляп математик, който се плъзга по тънкия лед на живота, водена от безусловна вяра в спасителната сила на логиката, разсъдливостта и знанията, но нямаше очи за тъмната бездна на чувствата, на животинските инстинкти, а в действителност тъкмо те определяха човешкото поведение, те създаваха историята.

От онзи ужасен ден, когато Бената се прибра в квартирата им след срещата с Мюлер в кафенето на Бемелман, Мариане се беше опитала, при това няколко пъти, да изрече нещо като извинение. „Виж, ако искаш, аз мога да посетя отново хер Мюлер и да му кажа, че не съм имала право да говоря така“, предложи веднъж Мариане, когато — чак на вечеря, за първи път през този ден — Бената излезе от стаята си и тръгна към кухнята с уморени, несигурни стъпки: едва се държеше на крака и очите й бяха зачервени от плач. Бената я загледа втренчено. Нима тази жена наистина мислеше, че е толкова просто? Че няколко добре подбрани думи могат да оправят всичко? Или това беше хитър ход, с който искаше да си осигури прошка, без да губи вече завоюваните територии?

„Не“, беше й отговорила Бената. За разлика от Мариане, Бената разбираше, че случилото се не е причинено от намесата на Мариане, че тя само го беше извадила на показ. Дълбока, тъмна, зловеща пещера зееше там, където би трябвало да е сърцето на Франц Мюлер, или дори не сърцето му, а самата му човешка същност. Беше я загубил през войната и нямаше как да си я върне. И Бената не бе способна да му помогне, тя можеше само с леки, предпазливи стъпки — танцът на невежеството, който тя бе овладяла до съвършенство, без дори да съзнава това — да обикаля около празната пещера. А сега вече и тази възможност й беше отнета завинаги.

 

 

Мариане беше в особено приповдигнато настроение, защото децата им — всички, включително и Мартин, най-сетне бяха записани в онова добро германско училище, което и Албрехт, и Кони, и бащите им преди тях бяха завършили. „Залем“ беше сред малкото училища със забележително неопетнена репутация, благодарение на това че беше успяло да остане достатъчно дистанцирано от нацистите — там учеха децата на аристокрацията, а основателят е бил евреин. Мариане вярваше, че доброто образование е решението на всички проблеми. „Като помислиш само какво потресаващо невежество цари сред нацистите!“, обичаше да възкликва Мариане. Ех, ако разбираха поне малко от музика и изкуство, ако бяха чели Кант и Гьоте, ако бяха слушали музиката на Моцарт, вместо да горят книги, светът можеше да бъде пощаден. Бената разбираше, но не беше съгласна. Като помислиш само, този всяващ омраза дребен търгаш Гьобелс беше доктор по философия!

На задната седалка Фриц и Катарина се караха жестоко. Елизабет беше опряла глава на прозореца и се правеше на негодуваща изискана дама. Мартин, попил отчаянието на майка си, се беше умълчал. Заради него Бената опита да се посъвземе.

— Дали ще ви сготвят нещо вкусно за вечеря днес, как мислиш?

— Никога не готвят за първата вечер — осведоми ги Елизабет, която поспря да се цупи поне колкото да се намеси. — Сушена риба, пушена шунка, черен хляб — сбърчи нос тя. — Дано не сте много гладни.

Когато взеха и последния завой по пътя, замъкът Залем се изправи пред тях със заострените си червени покриви и белите стени, които се издигаха над полята като малко кокетно градче.

Фриц изкряска възторжено, а Елизабет изпусна театрална въздишка на облекчение.

— Ето го! — Мариане се обърна назад, цялата сияеше. — Виждаш ли, Мартин, не е ли прекрасно?

Мартин кимна, но лицето му остана все така сериозно.

— Добре дошли… — каза високопарно Мариане — в новия ви дом.

Бената сложи длан на крака на сина си и го стисна леко, но той — нали беше вече млад мъж — отмести ръката й.

При входа на замъка се беше струпала многобройна тълпа: ученици, възпитатели, префекти и всякакви чиновници — чийто вид не вещаеше нищо добро — които даваха нареждания. Тук-там се издигаха струпани малки хълмове от красиви куфари, калъфи на музикални инструменти и пътнически сандъци. Семейство Фон Лингенфелс на мига се вписаха в сцената: Елизабет и Катарина подвикваха на приятелите си, Мариане поздравяваше учителите, дори и Фриц сякаш се чувстваше като у дома си, защото тутакси си запроправя път към някое от пожеланите места.

Само Мартин и Бената стояха до колата.

— Хайде, хайде, елате! — Мариане беше забелязала, че стоят като заковани, и закрачи към тях. — Пиколата ще разтоварят багажа.

Бената и Мартин тръгнаха след нея сред морето от умни млади хора — същинско ново поколение млади германци, изпълнени с надежди за бъдещето. Те няма да изкупуват греховете на родителите си, както беше обещал Аденауер. Никой и дума не издумваше за войната, за концентрационните лагери, за убийствата на милиони. Дори самите родители изглеждаха облекчени, въпреки неизбежния скептицизъм. Те вече прехвърляха отговорността за децата си на институция, дълбоко почитана, възвеличавана и щателно проверена, но все пак те разбираха и рисковете на индоктринацията. Известна боязън проникваше дори в душата на Мариане, въпреки стената от превъзбудено бъбрене, зад която тя се опитваше да се скрие. Бената долавяше напрежението, замаскирано с тази привидна веселост. И трите й деца вече нямаше да са у дома. Тази мисъл беше като жило и нито една майка не беше имунизирана срещу отровата му.

Бената пък се чувстваше странно опразнена от всякакви чувства и дори сълзите й се бяха свършили. Тя отдавна се беше предала пред тази странна аристократична орис. Сега този строг и аскетичен на вид замък, векове наред обитаван от класата, на която целият й скромен селски род беше превивал гръб да слугува, щеше да погълне безвъзвратно сина й, нейното малко момче. Висшето общество щеше да го приеме, да го присвои. Това все пак беше напредък, нали? Нищо че ги отдалечаваше един от друг.

— Ето го и него… — викна Мариане към един надут млад отговорник, като сочеше Мартин. — Мартин Константин Фледерман.

Това име, пълното, звучеше дразнещо за Бената, тя никога не го използваше.

— Аха… — отвърна отговорникът и се представи така, както се представяха бивши членове на Хитлерюгенд: кратко и насечено. А после добави: — Елате с мен, ще ви заведа до стаята ви.

Нима това щеше да е сбогуването им?

Но след миг Мартин се обърна и прегърна майка си така пламенно, сякаш беше малко момче.

— Довиждане, мамо — каза той, щом и Бената го прегърна. И тази думичка я изпълни с щастие. Мама. Тя все пак го беше родила.

 

 

Когато се връщаха с колата в хотела, и Бената, и Мариане мълчаха. Мариане плетеше, куките тракаха. През последните няколко години Аня я беше научила и Мариане подхождаше към това занимание, като че беше вид старинно изкуство, приятно занимание, а не уморително задължение, което изпълняваш по необходимост, както го приемаха в семейство Грубер.

Хотелът беше мърляв — грозна къща с разкривен покрив, с дървена ламперия на горния етаж и високи тесни прозорци с пожълтяло стъкло на долния.

— Ще поръчам да ми донесат вечерята в стаята — съобщи Мариане. — Ако искаш, можеш да ми правиш компания.

Но Бената сдържано отказа. Радваше се, че ще остане сама, а и така или иначе не беше гладна.

Разделиха се в подножието на стълбището.

Но щом Бената затвори леко килнатата врата на таванската си стая и видя дървеното разпятие на стената, лампата с кафяв абажур и износената кувертюра, тя осъзна, че дори за миг да седне тук, ще умре.

Затова тя слезе по стълбите, прекоси запуснатото фоайе и излезе на улицата. Хотелът се намираше на тясна пешеходна улица и край нея минаваха хора — някои водеха децата си вкъщи за вечеря, други се прибираха с покупките. Бената се почувства разсъблечена, изложена на показ. Нямаше ги вече слоевете любов — наметалото, което я пазеше. Нямаше го Франц. Нямаше го и Мартин. Изведнъж всичко й се разкри в напълно разголения си, суров вид. Усети пулса на живота зад стените на малките лицемерни къщички наоколо: себичен или щедър, нежен или жесток, противен или търпим, но в повечето случаи тъжен. Виждаше и миналото на минувачите, изписано на лицата им като на рентгенова снимка — грозни, неподвластни на волята отпечатъци, мозайка от сенки и светлини: жена, докладвала съседа си; мъж, застрелвал деца; войник, държал в ръце издъхващия си приятел. Но ето че сега те вървяха край нея, носеха пазарски чанти, водеха деца за ръчичките, вдигаха яките на палтата си, за да се предпазят от студения вятър. Като че техните моменти на истина, решенията, за които щяха да бъдат съдени и за които сами щяха да съдят себе си, все още не бяха преживени и отминати. Значи това ново настояще за германците беше същинска фалшификация! Просто период от време, несвързан с реалността, време на налудничаво боричкане за правото на последна дума, след като присъдата вече е определена.

Още не беше подминала двора на хотела, когато чу тътен от наздравици с халби бира, врява и кавгаджийски провиквания. Краката на Бената тръгнаха към мястото, откъдето се чуваше шумът, и я отведоха до каменна стена, зад която се виждаше неугледна бирария с дълги маси от груби дъски, наредени върху гол чакъл. Беше почти празна. В ъгъла седяха група по-възрастни мъже, още няколко души стояха изправени до бара. Въздухът беше тежък, над главите се стелеше пелена от застоял цигарен дим. Бената седна в крайчеца на една дълга маса и си поръча шнапс.

Спомни си майка си, горката отрудена Илзе Грубер, която толкова обичаше да пийва шнапс, преди да си легне. А сега беше мъртва. Бената дори не беше се сбогувала с нея. „За теб, мамо!“, каза си тя и изгълта силната остра течност така набързо, че потръпна от изгарящата струя в гърлото си. Налегна я тъга за собствената й загуба и за напълно лишения от какъвто и да е блясък живот на майка й — на тази жена, в чието съществуване никога не беше прониквал дори и лъч любов. А сега тя, Бената Грубер, щеше да стане точно като нея. Щеше да се върне във Фрюлингхаузен с подвита опашка и корените й щяха да я погълнат.

След като допи първата чаша шнапс си поръча втора. Светът вече не изглеждаше така пуст и жесток. Забеляза, че барманът я стрелва от време на време с любопитен поглед: жена на средна възраст, прилично облечена, пие сама. Дали виждаше някоя издайническа следа от онова момиче, което беше някога тя? Прозираше ли онази Бената, с която Кони се фукаше и която можеше да накара и слепец да се обърне? Или пък жената, която щом се усмихне, Франц Мюлер се изчервява? Коленете й започваха да омекват. Болезнено острите контури на световната трагедия се размиваха, обвити от нежната мъгла на опрощението.

Бирарията започваше да се пълни. Малка групичка момичета и момчета на не повече от двайсет години седнаха в другия край на нейната маса. Бяха шумни и наперени, горките, деца на работници. Момичетата се бяха пременили с модерните дълги поли по американска кройка, но прическите им бяха все още непретенциозни, като на бедни селски девойки.

До Бената седна някакъв мъж. Млад беше, всъщност момче, хубавец, но хубостта му, едва разцъфнала, нямаше да трае дълго, дори вече беше започнала да излинява — чертите му загрубяваха.

— Още един шнапс за дамата, а за мен бира — провикна се той.

Излъчването му беше дръзко и надуто, но недорасло. Удивително… Нима още съществуваше тази импулсивност? Нима един младок можеше все още да има желание да се прави на такъв, какъвто не е? Ами момичетата… и те… Бената изведнъж забеляза как тези млади жени пийват предпазливо от чашите бира с лимонада и се правят на отракани. И грозно изглеждаше това, но и чудесно. Бената се почувства стара, много стара.

— Как така една красива жена като вас пие сама? — попита момчето. Изпод шапката му се подаваха дребни къдрици, потни и сплъстени. А под масата Бената усети топлината на крака му, беше опрян о нейния.

— Как така един млад мъж седи до красива жена, която пие сама? — чу се да отвръща тя: явно острият й език от онези отминали времена се беше появил отново.

Само след миг дойдоха още две момчета, явно направо от работа, от някой строеж, защото и по палтата, и под ноктите им имаше гипс. И ето че започна истинската веселба! Носеха им още чаши бира и шнапс, сервираха им вурстчета с лют сос и топли хлебчета с хрупкава коричка. Кога за последно храната й се беше услаждала толкова?

Вечерта напредваше и стана доста хладно, Бената затрепери, а момчето — всъщност вече можеше да се каже „мъжът“, нали се беше съгласила да играе по неговите правила — й даде жакета си. Топъл беше, от него се носеше дъх на боя и дървени стърготини, а изпод тези миризми се процеждаше и неговата. Колко ли време беше минало, откакто за последно се беше чувствала така опиянена? Франц никога не пиеше повече от една, най-много две бири, което си беше като напръстник с вода за вол, а на нея и през ум не й минаваше да го надпива. А преди това, през войната, с руснаците и смрадта на водка, с която бяха пропити? Тогава не искаше и да близне от това нещо. Но сега се върна в спомените си към онези ранни, умопомрачителни, романтични дни с Кони, когато той я наливаше с шампанско, което гарнираше с плодове или със сект и прасковен нектар, или с бренди „Александър“… все екзотични, вкусни питиета. Тогава я завладяваше същото прекрасно чувство на непохватност, на нещо като вцепенение: лицето си усещаше като каменно, а очите я лъжеха, че всичко наоколо се тресе. Милият Кони. И ето че в гърдите й се надигна вълна от топли чувства към него: отначало наистина я бе дарил с чудесни преживявания. Веднъж й подари яка от лисица, която се увиваше около шията й с бляскава, копринено нежна мекота и я караше да се чувства като кинозвезда. Жена, на която всички завиждаха. А Кони — с онзи уверен поглед в сънливите очи — я притискаше с едната си ръка към себе си и се наслаждаваше на всеобщото внимание не по-малко от нея.

И тъкмо в разгара на този приятен унес се появи Мариане.

Беше застанала на вратата на мърлявата бирария, наметнала на раменете си топъл домашен шал, а очите й шареха навсякъде и търсеха Бената. За миг погледите им се срещнаха и в очите на Мариане така видимо лъсна изненада, дори стъписване, че остър спазъм разтърси Бената. Никой мост не би могъл да свърже тези два свята: подреденото съществуване на Мариане и жизнерадостната, пиянска безотговорност на тези момчета. И Бената извърна очи. Но това не беше съзнателно взето решение, а по-скоро инстинкт. Тя отметна глава назад и изопна шия — много добре знаеше, че този жест е проява на разпуснатост, подканваща при това. Разсмя се силно, без задръжки. А с ъгълчето на окото си видя как Мариане се поколеба за момент, сякаш се канеше да нахълта вътре.

Но не го направи. В следващия миг вече я нямаше.

Бената усети леко разочарование, но и облекчение.

Момчето сложи ръка на коляното й и я плъзна нагоре към хълбока. От допира на роклята усети колко е загрубяла кожата й. Но какво пък? Бената сложи ръка на рамото му. Ето че вече беше малоумната курва, за каквато Мариане винаги я е смятала. Просто едно глупаво момиче. Вратата на бирарията, където беше застанала Мариане, нейната приятелка, с която бяха делили и дома, и родителството дори, сега зееше празна, като черна дупка.

 

 

Това, което се случи горе в нейната таванска стая, беше бързо и мъгляво. Бената сякаш се рееше над себе си и наблюдаваше отгоре: потните ръце на гърдите й, дъхът на вурстчета, който се носеше от момчето, топлата, изненадващо гладка кожа на корема му, твърдостта и силата на бедрата му. Не го биваше много. А най-много я изненада това, че под дясното му коляно имаше протеза — твърда, обла дървена сопа, която усети да се търка в крака й дори през панталоните му: не беше ги свалил нацяло, само до коленете. Дали само си беше въобразила? Посегна да я попипа, но той избута ръката й. И тя го остави да довърши, без да знае със сигурност.

Чак когато той заспа, изпълнен с благодарност, отпуснал ръка върху гърдите й, и вече леко похъркваше, Бената избута внимателно крачола на панталона му нагоре и с ходилото си усети допира на гладка дървена повърхност, а после плъзна ръка чак до коляното му, където фалшивият крайник беше прикрепен с най-обикновени кожени каишки. Около костта се беше оформил крехък чукан, покрит с нащърбена, неравна кожа, но пък беше толкова гладка и нежна, като главичката на пенис. Бената потръпна и момчето се разшава, без да се събужда. Тя поседя за малко до него в бледата светлина на уличната лампа, която се процеждаше през прозореца, опряна до непохватното му, осакатено тяло. Сигурно е бил ранен през войната, въпреки младостта си. Може да е бил едно от онези злощастни момчета, пратени на фронта, когато вече нямаше кого да мобилизират, и тутакси да са го простреляли — най-вероятно по невнимание. А може и да е бил от онези жестоки деца войници и да е изпълнявал някоя смразяваща кръвта, безмилостна мисия.

После тя тихо и внимателно събра нещата си: малката пътна чанта, обувките, изритани нощес, и полата, която беше оставила да се свлече на пода. С леки стъпки тя се измъкна в коридора и слезе по стълбите, но този път без да се измъчва с въпроси като къде по-точно е тръгнала… напротив, беше я завладяло облекчението, което идва със съзнанието за ясна цел. И щом затвори зад себе си вратата на хотела и чу бравата да щраква с удовлетворяваща категоричност, Бената осъзна, че всички нишки, които я бяха оплели в този междинен живот, вече са прерязани.