Джесика Шатък
Жените в замъка (28)

Двайсет и седма глава

Дортмунд, 1934 г.

До момента на следващото й бягство Ото Шмелц е избледнял в съзнанието й и вече е едва доловим шепот в спомените й от детството. Този път е решила да напусне дома си и да отиде в манастир, в обителта на женския орден „Свето причастие“. Вече е на двайсет и три — млада жена, но под бащиния си покрив все още е малко момиченце. Завършила е гимназия с високи оценки, дори с отличие, но няма да учи в университет. Възгледите на хер доктор Форцман изключват възможността момиче да завърши висше образование. Той вярва, че дългът на Аня сега, когато майка й вече е починала, е да поеме грижите за къщата вместо него. Някой ден тя ще се омъжи и ще народи бебета, така че за какво й е на нея висше образование?

Аня, от друга страна, изобщо не се чувства поблазнена от въртенето на домакинството, нито от женитбата, а следователно и от раждането на бебета. Тя е добра атлетка, има остър ум, но й липсва въображение, свикнала е повечето време да е сама. Когато е сред приятелки, нищо в нея не я отличава от другите. Тя е средна на ръст; косата й е русолява, нито твърде светла, нито много тъмноруса; чертите на лицето й са съвсем обикновени. Очите й са може би леко раздалечени, устните — малко по-тънки, а краката — слаби и кокалести. Но на нея й е все едно. Важното е, че тялото й е силно и здраво, в отбора по атлетика бяга най-бързо и скача най-високо от всички момичета. Уравновесена е по характер, а и е съвестна гражданка, така че всички я харесват. Винаги я канят на танцовите забави в голямата зала на кметството. Тя обаче приема поканите само от учтивост. Че какъв е смисълът от любовните връзки? Струва й се, че те само отклоняват вниманието от важните неща в живота.

Които са, в този ред: широкият свят (не просто Германия, а цялата планета, населена с толкова много различни видове човешки същества — Аня е изчела от кора до кора всяка книга от колекцията на хер доктор Форцман от книги за различните цивилизации и антроположки изследвания), науката и добрата физическа форма (или по-точно — нейното членство в Девическия спортен отбор).

И по тези причини Аня смята да напусне дома си и да отиде в манастир — не защото иска да стане монахиня, а защото иска да отиде в Африка. Орденът има мисия там, в бившата хабсбургска колония Намибия. Представя си се как учи малки, пухкави туземски деца да четат и да варят зеленчуците и как заспива под мрежа против комари и слуша крясъците на маймуните. Тя жадува за възможността да види широкия свят. Както и да се махне от Дортмунд.

Аня не пита баща си какво мисли за тази идея. Прекрасно знае какъв ще е отговорът. При всичкото му негодувание срещу настоящото управление — както срещу нацистите, така и срещу комунистите — хер доктор Форцман не е стъпвал извън страната. Това е неговият дом, неговият Хаймат, и според него германците са единствената нация в света, която е наистина цивилизована.

Откакто майка й почина, Аня и баща й още повече се отчуждиха един от друг. Хранят се в мълчание, слушат само тракането на приборите. Домъчнява й понякога за времето, когато й изнасяше дълги лекции за многобройните грехове на комунистите, за славния кайзер и за любимите си германски герои: Херман, Карл Велики и генерал Бисмарк. Дори и пациентите му започнаха да го изоставят. Нацистите откриха нова болница в другия край на града, където лекуват безплатно работниците във фабриките. Следобедите хер доктор Форцман се заключва в кабинета си и седи там сам часове наред, чете и се мръщи над вестниците.

А междувременно светът навън — отвъд пределите на задушаващия роден дом на Аня — процъфтява. Във въздуха се носи оживление: настъпил е нов ден за Германия. Младият Хитлер — така красив, така жизнен, така различен от всичките уморени стари интелектуалци, които през последните петнайсет години бяха оставили нацията да се влачи в калта, да страда от постоянните бунтове, безработицата, политическите дрязги — е провъзгласен за канцлер. Вестниците преливат от неговите дръзки планове и идеи. Той е прозорлив и има необходимата енергия, за да превърне Германия във велика държава. Той тикна комунистите зад решетките заради подпалването на Райхстага и предотврати революцията, от която толкова много германци години наред се страхуваха. Дори и хер доктор Форцман му признава тези успехи. А фрау Рихтер е най-пламенен поддръжник. „Да се благодарим на Бога, че ни прати хер Хитлер — казва тя. — Той ще ни спаси от болшевиките.“

Под негово ръководство Германия ще стане единна нация, а не сборище от враждуващи фракции, които се хапят и боричкат помежду си, като че поражението не е надвиснало над главите на всички. Заедно те могат да създадат най-качествената, най-силната, най-великата цивилизация на света! А Хитлер казва, че тъкмо младите ще завоюват този връх.

Да остане заключена в семейния дом на Форцман за Аня би било смърт.

 

 

В деня, когато Аня заминава, Райнер Брант я чака на ъгъла. Той е… какъв? Приятел? Ухажор? Вероятно не е и довереник, нали? Изобщо трудно може да се намери подходящ етикет за техните отношения. Познава го, откакто бяха деца. Учеха в едно училище, посещаваха една и съща църква. Чакаха на едни същи опашки за хляб, ходеха на едни и същи погребения, играеха едни и същи игри по карнавалите. Баща му, зидар в болницата, беше пациент на доктор Форцман. Когато бяха малки, по време на ежеседмичните прегледи на стария хер Брант Аня и Райнер играеха на табла в чакалнята на баща й.

— Последна възможност… — заявява Райнер и отскача от ниската ограда, на която досега е седял. — Защо не зарежеш тези религиозни маниаци и не избягаш с мен?

— И да отида… къде? — пита Аня. Старае се гласът й да звучи шеговито, но всъщност се чувства така, сякаш всеки миг ще припадне. Не се е сбогувала с никого — нито с баща си, който щеше да й забрани да излиза от къщата, нито с фрау Рихтер, която пък щеше да заплаче и да закърши ръце. Аня вече не е дете, но при все това тя на практика бяга от дома си.

Райнер взема куфара от ръката й.

— Защо искаш да ходиш в Африка, когато има толкова много германци, на които никак няма да им е излишна твоята помощ? Сериозно питам.

Често бяха спорили по този въпрос. Райнер е от „новопокръстените“ — наскоро се записа в Нацистката партия. Възнамерява да се нареди сред авангарда на новата прекрасна империя на Хитлер. Вече се е записал да става комендант в лагер от новата програма за служба на нацията, „Ландяр“^[1]: младежи прекарват една година в някое земеделско стопанство, учат се да обработват земята, за да могат — ако под ръководството на Хитлер Германия отново стане велика земеделска нация — те да бъдат добри стопани. Скоро тази програма ще стане задължителна за всички младежи в страната. Райнер ще заеме такава служба, че да може да се изкачва по йерархичната стълбица на програмата.

Аня вижда красотата на неговата мечта, но все пак тя иска да пътува в чужбина. Иска да стигне по-далеч от някакво германско село. Африка я зове с обещания за гъсти джунгли и примитивни туземски племена.

— Само си помисли какво изпускаш тук! Та това е изгревът на една съвсем нова Германия!

— О, Райнер… — въздъхва Аня. Не може да измисли как да го обори, защото пред очите й е все баща й, състарен, заспал на тясното си легло. Тя беше надникнала в стаята му, като излизаше, и остана доста изненадана, защото той изглеждаше съвсем грохнал: спеше с отворена уста, похъркваше, яката на ризата му беше разгърдена, а краката му с чорапите, изопнати върху кувертюрата на леглото. — Аз вече съм избрала своя път.

Райнер вдига вежди. Той винаги е бил скромно момче, потиснато от бедността на семейството си, от вечните болести на баща си и от грубия швабски немски на майка си. Но сега, когато вече е нацист, той сияе от тази наскоро открита увереност и е започнал да хваща окото. Момичетата го забелязват. Не че е красавец — лицето му е твърде ъгловато, твърде издължено, а и брадичката му — създава впечатление, че е някак заядлив — но затова пък е завладяващо енергичен. А освен това няма очи за никоя друга девойка — само за Аня, неговата приятелка от детството.

— Давам ти три седмици в този манастир — казва той и подритва камък по улицата. — После сама ще ме потърсиш.

 

 

Оказва се обаче, че Аня успява да издържи само две. Монахините в клоатъра са реалистки.

— През повечето време ще боледуваш — казва й сестра Катрин. — Хората там не говорят немски, затова ще трябва да научиш френски. Картофи няма. Всички ще искат да ти пипат косата.

Тези сведения обаче изобщо не притесняват Аня. За нея и лишенията, и болестите не са нещо ново. Тя се интересува живо само от местните. Истинският проблем за нея всъщност е Господ.

— Господ трябва да е близо до сърцето ти, всеки час, всяка минута — казва сестра Ан Мари. — В противен случай Той ще те изостави.

Но когато Аня се опитва да държи Господ близо до сърцето си, то не се изпълва с топлота, напротив — усеща пустота. Тя всяка вечер си казва молитвите и всяка сутрин ходи в параклиса. Усеща този навик като нещо твърдо под лактите си или като студа и ръбовете на молитвения подиум под коленете си, но не може да почувства Господ. В това място тя изпитва само ужас и страх от смъртта. И това я притеснява. Тя е добросъвестно момиче. Приема сериозно предупрежденията на монахините. Е, тя е дъщеря на хер доктор Форцман все пак.

На втората събота, откакто е в манастира, Райнер я кани на мероприятието, на което момчетата от местния лагер на селскостопанската програма ще изнесат представление. Денят извън манастира е слънчев и прекрасен и въздухът сякаш пращи от енергия. Пред кметството се е събрало огромно множество, но за разлика от раздразнителните, готови за битка тълпи, които Аня помни от младежките си години, тези хора тук не са се събрали да протестират. Събрали са се да празнуват. Искат да вземат за себе си частица от този нов дух, от усещането, че всичко е възможно, че всички са заедно.

А и представлението е чудесно! Четиринайсет- и петнайсетгодишните на импровизираната сцена изглеждат щастливи, здрави и невинни в парадните си униформи — късите панталонки и тъмните черни вратовръзки, с прическите си — перчемите, пригладени на една страна. Те маршируват в удивителен синхрон и пеят вдъхновени песни и народни балади, химни за красотата на природата и радостта от излетите. Разиграват кратка сценка, която сами са написали за великия германски герой Херман, който надвил римляните. Костюмите са непретенциозни, репликите не са особено поетични, но пък изпълнението е така всеотдайно — доста са се постарали, дори са включили няколко хубави шеги. Накрая актьорите се изправят и се строяват високи и горди до отговорника си — хубавец, млад мъж, едва ли е много по-възрастен от Райнер, а той говори за гордостта, самоконтрола и дисциплината, но най-вече за духа на единение: за това как синове на работници от стоманолеярните и собственици на големи магазини, на рибари и благородници са станали единни само благодарение на тази календарна година, която са прекарали в лагера, стъпили здраво на плодородната земя. Зад тях пет момчета развяват знамена на Хитлерюгенд с тази фина единична светкавица. И това е може би най-красивото нещо, което Аня някога е виждала.

Закриват представянето с песен, посветена на Майка Германия:

Обединени крачим всички ний под флага на Единството,

защото сме разбрали, че всички сме народ един.

Вече никой не е сам: всекиго зове дългът

към Господ, Фюрера ни и кръвта.

Вярата ни прави силни, радостни работим всички,

всички искаме единство!

Германийо, вдигни очи, ще видиш: ние сме със теб,

и искаме съюзът ни свещен да блесне с цялата си слава!

Аня с изненада забелязва, че очите й са се напълнили с радостни сълзи. До този момент не е осъзнавала колко изолирана е била. Във всеки един момент от живота си е била сама. Тя заспива сама и се събужда сама — няма братя и сестри, откакто братчето й почина, не е усещала майчина ласка, ако не се брои цъкането с език на фрау Рихтер, когато трябваше да преглъща рибеното масло. И си е въобразявала, че е доволна от живота в самота!

Преди днешния ден тя винаги е смятала, че сплотеността е някаква фантазия, както при онези тълпи по бунтовете и стачките от детството й след войната — тогава хората ги обединяваше това, против което се бунтуваха, каквото и да беше то. Но тя не е против нищо. Тези млади хора тук също. Те изглеждат така искрено развълнувани от това, че са заедно. Всички те са за нещо: за Единение и за Германия.

Сигурно това има предвид Хитлер с лозунга Kraft durch Freude^[2] — силата се постига чрез радост, чрез общност, чрез песни и щастие. Пълната противоположност на всичко, в което от малка я учат да вярва. Има само една дума, която може точно да опише чувството, което Аня изпитва в този момент: „религиозно“.

— Е? — пита Райнер, когато младежите напускат в строй сцената. А Аня е сякаш на хиляди километри от монахините, от влажния мирис на плесенясалия клоатър, от всичко, свързано с това грохнало, проскърцващо мисионерство.

— Да — останала без дъх, отвръща Аня. — Прав си.

И така, водена не от конформизъм, а напротив — от бунтарския си дух, Аня става член на Нацистката партия.