Джесика Шатък
Жените в замъка (4)

Трета глава

Фрюлингхаузен, 12 март 1958 г.

Денят, в който Бената срещна Мартин Константин Фледерман, беше необикновено топъл за март. Като че се намираха в Италия или в Гърция, не спираше да повтаря Бената, надяваше се, че така звучи като космополитна личност, като човек, който наистина е пътувал по такива места, усещал е такава жега, макар — разбира се — всички да знаеха, че не е, а и те самите със сигурност не са били на никакви екзотични места, понеже Фрюлингхаузен си е Фрюлингхаузен.

Беше денят на Аншлуса. Петстотин километра на юг Хитлер беше отишъл лично в родното си място — малкия граничен град Браунау на Ин, в Австрия, за да обяви „завръщането на Австрия в Райха“. По радиото непрекъснато излъчваха репортажи за ликуващи тълпи, които развяват знамена, хвърлят цветя и танцуват по улиците.^[1] Управниците на Фрюлингхаузен, които изгаряха от желание да внесат в града си малко от тази радост, бяха спретнали импровизирано тържество, демонстрация, водена от самия кмет и духовия оркестър. Та кой не би искал да отпразнува обединението на два народа, говорещи немски език? Стремежът към обединение на всички етнически германци, по целия континент, под едно общо знаме беше фиксидея за Хитлер и следователно за Фрюлингхаузен, който напълно подкрепяше този човек, а и партията му.

Бената Грубер беше на деветнайсет години и беше облякла най-хубавата си униформа на Съюза на девойките, БДМ: тъмносиня вълнена пола и бяла блуза, купена с нейни спестени пари; не се налагаше вече да носи онова скалъпено синьо-бяло костюмче, както през първите години, когато се записа — вече имаше истинска униформа с щампата монограм на БДМ. Беше сплела гъстата си коса на две майсторски плитки и знаеше, че изглежда красива и здрава — въплъщение на идеала за германската девойка — онази така почитана „Юнгфрау“^[2]. Тъкмо такива млади жени като нея бяха вдъхновили Хитлеровата концепция за Висшата раса. Нейната роля беше да надува корема, да ражда едно след друго здрави бебета, да насели родината с арийчета, които ще растат здрави и щастливи и ще станат добри германци — трудолюбиви и верни на Отечеството. Или поне това беше идеята, която фройлайн Бребел, тяхната свирепа ръководителка, пламенно пропагандираше; нищо че тя самата нямаше деца.

И така, след кафето Бената пристигна на градския площад заедно със своя ескадрон от ококорени девици. Кметът на Фрюлингхаузен беше изгряваща звезда в местната организация на Нацистката партия и минаваше за желан бъдещ съпруг. И тъкмо през този следобед, поне сред девойките от БДМ, които заемаха местата си пред подиума, цареше оживеното очакване, че ще се повтори сценарият „Пепеляшка на бала“.

Но макар че беше доста обещаващ, кметът не беше нито красив, нито кой знае колко чаровен. Лицето му беше тлъсто и кръгло, а като говореше, по челото му избиваха вадички пот и се лееха по страните му, препречвани тук-там от някоя брадавица. Но пък пращеше от увереност.

— Днес ние отваряме вратите за една нова и важна ера… — Той почти докарваше стакатото на самия Хитлер, но думите му се губеха: или вятърът ги отнасяше, или каменните стени на седемвековната църква зад него ги попиваха. — Днес ние поемаме по пътя на една възродена в цялата си мощ обединена германска нация…

Бената умираше от скука. Не се съмняваше, че може да привлече вниманието на тоя тъпан. Но за какво й е? Дори самата мисъл да застане до него, нежели да го целуне, я отвращаваше. Предусещаше миризмата му: на пот и мухлясала вълна, а изотдолу — на кочина. И той, както толкова много други младежи в града, живееше със семейството си в стопанство, което почти безуспешно се бяха мъчили да управляват през последните незнайно колко века. Когато дойде жътва, и той ще излезе на полето заедно с всички останали, ще събира сено и ще се поти като прасе.

Бената се заизмъква сред тълпата, като много внимаваше да не привлече вниманието на фройлайн Бребел. Когато най-сетне се отдели на свобода, тя свърна по онази малка пешеходна алея, която излизаше до воденицата и аптеката на Байдерман, откъдето беше решила да си купи мехлем, с който се надяваше да се отличи от другите, с техните напукани от праха за пране ръце, или по-точно — от всички във Фрюлингхаузен. Но за какво ли? Кой би забелязал? За кого? И тези въпроси бяха съвсем на място. Но дори и само въпросите я караха да се вълнува. Да, тя беше предопределена да получи нещо по-добро от живота във Фрюлингхаузен.

И не щеш ли, точно в този момент, както завиваше край ъгъла, Бената се оказа пред най-красивия, най-изискания мъж, когото някога бе виждала. Той се беше облегнал на стената на воденицата и палеше цигара, при това облечен в чудесен костюм. Бената на мига го прецени: нещо като английска вълна. А обувките!… Лъскава, червена волска кожа. Мъжът беше висок и слаб, и — несъмнено — с аристократична кръв.

— Извинявайте — започна той, поизправи се и погледна през рамо дали не й пречи да мине. — Не исках да…

Бената пламна.

— Не, не, просто не очаквах да видя тук когото и да било.

— Защото всички са така завладени от ораторското майсторство на кмета ли?

Бената се разсмя, изненадана. И говорът му беше префинен, езикът — изискан, а сарказмът му беше също тъй неприсъщ за Фрюлингхаузен, както и видът му.

— Слушахте ли го?

Мъжът сви рамене и дръпна замислен от цигарата, която най-сетне беше успял да запали.

— Присъствах.

За миг и двамата замълчаха. Бената усети много силен порив да пооглади полата си и да изправи възела на връзката си — сигурно беше се закривила — но се въздържа и остана съвсем неподвижна, впила поглед в него.

— Скука — промълви накрая тя и така се изненада на собствената си дързост, че сърцето й заби учестено.

Мъжът се усмихна:

— Речта или Аншлусът?

— И двете. — Бената сви рамене в опит да се престори на отегчена изискана дама. Мъжът се разсмя. Тя изтръпна от страх: дали не беше казала нещо глупаво?

— Аншлусът… — поде мъжът и се оттласна от стената — не е никак скучен. — Той протегна ръка. — Кони Фледерман. Какво ще кажете да ви почерпя кафе някъде наблизо и да го обсъдим?

Ръката му беше топла и суха и щом я докосна, по вените й рукна болезнена възбуда, като поток от стружки. А и очите му бяха почти зловещ нюанс на синьото — не бледо като нейните, а наситената синева на озареното от ярко слънце Северно море, или синьото на онези малки цветчета, които всяка пролет завземаха за няколко дни Фрюлингхаузен.

Но как би могла да каже „да“? Оказа се парализирана от липсата си на въображение. Фройлайн Бребел и другите момичета щяха да я търсят. Бяха си организирали традиционна германска вечеринка и след речта на кмета смятаха да отидат направо в гостната на Олга Майснер и да си направят концерт на пиано.

— Няма да мога — отвърна учтиво Бената, при това с неподправена тъга, — но благодаря за поканата.

— Но защо? — настоя той. — Нима се налага да се върнете при онзи досадник?

— Не, трябва да се върна при отряда си.

— Аха, при отряда, ясно! — Той присви очи и я премери с поглед. — Не сте ли твърде пораснала за съюза на малките хитлеристки?

— Не, не, не тази организация. Аз съм в девическото крило — обясни Бената, изненадана от грешката му.

Той сви рамене.

— Добре де, който и да е от тези… отряди. — Той изрече последната дума с явно презрение и Бената се изчерви още по-силно, почувствала колко дълбока е бездната между тях. Успя да каже само:

— Довиждане.

— Момент… Нима ви разстроих? Не исках да ви обидя, това си е мое… както и да е… — Той се поклони театрално и свали несъществуващата си шапка. — Неописуема е радостта ми, че се срещнахме, прекрасна девойко.

Същата нощ Бената се въртеше и мяташе в постелята си в неугледната таванска стаичка, под прогнилите улуци на малката селска къща на семейство Грубер, която делеше с двамата си братя, и безброй пъти преповтаряше в съзнанието си пропуснатия си шанс и омайващите възможности, които й беше предложил онзи мъж. Как така се беше оставила вечеринката на фройлайн Бребел да я спре. Това беше нейният миг, възможност, която самата съдба й беше поднесла, а тя отказа! След като стигна до това ужасно прозрение, семейният дом й се стори още по-мухлясал и влажен, започна да вижда много повече следи от износване по одеялата, а хъркането на братята й зазвуча още по-грубо и тъпашко, като че грухтяха заспали нерези.

 

 

През следващите няколко дни Бената постоянно се мусеше и часове наред седеше сред избуялите плевели зад къщата им, загледана в небето, вместо да помага на майка си с прането на чужди дрехи.

Семейство Грубер бяха бедни дори по стандартите на Фрюлингхаузен. Бащата на Бената, който отдавна си беше отишъл, беше зидар — както и баща му, и дядо му преди него — нает основно в градската лудница: една от онези потънали в мухъл и хаос институции, поместена в сграда, която някога е била манастир и постоянно трябваше да се ремонтира и достроява. Техният дом беше една от седемте постройки, лепнати до северната стена на поземления имот като мръсни полипи. В топлите летни нощи семейство Грубер заспиваха под крясъците и стенанията на разстроените въдворени.

Само Бената от трите деца, които бяха останали в родния дом, нямаше доходоносно занятие. Двамата й братя бяха намерили работа в строителството на пътища по Четиригодишния план на Хитлер и скоро започнаха да изтъкват факта, че и Бената би могла да се възползва. Работа за жени също имало. Но Бената предпочете да помага на майка си с прането и кърпенето. Не искаше да се захваща задълго с нищо, което би могло да я задържи във Фрюлингхаузен. Имаше си причина: в истинския й живот, в истинското нейно бъдеще, тя смяташе да замине за Берлин и да си намери работа като машинописка или нещо такова, макар че никога не беше се докосвала дори до пишеща машина.

А и фрау Грубер се радваше на мечтите на Бената и това доста дразнеше другите й деца. Бената й беше любимка, петото от шестте й деца, а и далеч надминаваше по хубост другите момичета. Не беше тайна за никого, че в сравнение с братята и сестрите си тя беше най-неспособната и най-мързеливата. Фаулпелц^[3] — така я наричаше най-голямата й сестра Лоте, „мързеланка“, но това прозвище съвсем не беше обичливо.

Бяха накарали всички по-големи деца да започнат работа още на четиринайсет и ги бяха изхранвали със загнили картофи и супа от корени на глухарчета. Така беше през онези тежки времена, през войната и след това. Те завиждаха на Бената за привилегиите, които имаше като част от Хитлеровото поколение, онези млади, горди идеалисти, изпълнени с възторг за бъдещето.

Бената не се интересуваше особено много от политика, но въпреки това беше се заразила от тази жажда за възможностите, които новият режим предлагаше. А фрау Грубер, която години наред беше живяла сред лишен от емоции реализъм, най-сетне сякаш беше открила в бляновете на Бената потъпканата си способност да копнее. Тя се отнасяше с неприсъща толерантност към всички онези непрактични измишльотини в главата на най-малката си дъщеря, които у другите си деца би избила още преди да им хрумнат.

Поради това в известен смисъл беше съвсем естествено фрау Грубер да изиграе определена роля за втората среща на Бената с Кони Фледерман. Беше събота, пазарен ден, и когато се събуди, Бената с неохотно мърморене обеща на майка си да й помогне с пазаруването за седмицата и с пренасянето на покупките. Все още намусена, тя нахлузи стара сива пола и някаква невзрачна блуза и среса надве-натри косата си. Та кого ли можеше да срещне? Улрих Хешел ли? Или Манфред Бекер? Но срещна Кони Фледерман и след това гласчето в главата й зазвуча със звънлив сарказъм. Тя се тътреше след майка си, чието стоическо мълчание на германска селянка за Бената беше олицетворение на цялата празнота и студенина в живота й.

Докато бяха на пазара, Бената се разтакаваше — заплесна се по цветята на фрау Мюлерман, после по сергията на художника, докато накрая фрау Грубер се върна при нея, дръпна я за ръкава и й напомни, че е дошла, за да носи вурстчетата, брашното и осоления бут.

А когато завиха покрай сергията на мандраджията и Бената видя пред себе си самия Кони Фледерман, този път в пълната прекрасна военна униформа, никак не се зарадва, по-скоро щеше да умре от срам. Какъв ужас! Да я види в този вид, при това натоварена с торба с пушени меса, а след нея да се мъкне прегърбената й подсмърчаща майка, която придирчиво рови из плодовете.

Но на лицето му, въпреки всичко, цъфна широка усмивка.

— О, красивата фройлайн от Аншлуса! — каза на висок глас той и няколко минувачи на мига се обърнаха и се вторачиха в тях. Ако до този момент лицето на Бената беше бледо и безизразно, сега стана наситеномораво. — Чудех се дали ще ви видя пак.

После той се обърна към фрау Грубер и с особено официален и уважителен тон каза:

— Позволете да се представя? Щабен офицер Мартин Константин Фледерман. С дъщеря ви се срещнахме тук онзи ден и си поговорихме за току-що обявения Аншлус.

Фрау Грубер закима с глава като глухоняма.

Бената, която още не можеше да се концентрира, защото се притесняваше от издутите торби в ръцете си и от ужасно грозната кройка на блузата, макар и със закъснение забеляза, че с него имаше още двама мъже, които в сравнение с щабен офицер Мартин Константин Фледерман изглеждаха дребни и невзрачни. И изобщо в насочената ярка светлина на неговото внимание всичко друго й се струваше потулено в тъмна сянка. Но й се стори, че ги видя да правят отегчени физиономии.

— А какво ще кажете за тази вечер? Мога ли да ви поканя на вечеря?

Бената впери ококорен поглед в него.

— Не ли? — Очите му замигаха трескаво.

— Да — отвърна Бената.

— Може ли? — Този път той се обърна към фрау Грубер.

— Ja, sicher!^[4] — успя да каже само фрау Грубер, когато гласът й най-сетне се върна и отговорът й беше така безрезервно доверчив, така лишен от родителска строгост, че нещо в Бената трепна тревожно.

От този момент нататък във взаимоотношенията й с този мъж, който по-късно щеше да стане неин съпруг, настъпи едва забележима, но дълбока промяна. При това безмълвно момичешко страхопочитание, което майка й демонстрираше, Бената осъзна, че тя сама ще трябва да играе ролята на родител — да създава бариерите и клопките, които да направят играта на ухажването още по-примамлива. Тя дори не се беше замисляла за това по отношение на момчетата от Фрюлингхаузен, които бяха проявили интерес към нея: с тях игра нямаше, нямаше нужда от игра, тя не приемаше на сериозно нито един от тях, те изобщо не я вълнуваха, нищо че интересът им към нея повдигаше самочувствието й.

— В такъв случай ще ви взема в осем и половина от… къде?

— Улица „Крензих“, седем — отвърна Бената и потръпна при мисълта, че той ще види къщурката на семейство Грубер. След това, тъй като вече беше поела ролята на създател на пречки, добави: — Но по-добре ще е в осем.

— Аха! — възкликна той, приятно изненадан.

Бената поизправи рамене и намести торбата на рамото си, да не виси така извинително на една страна.

— Нека тогава бъде в осем часа — потвърди той с лек поклон.

 

 

Същата вечер, при приготовленията за вечерята, Бената си позволи лукса да се изкъпе във вана с гореща вода. Семейство Грубер все още се къпеха в едно старо корито, като се поливаха с вода, подгряна на печката в кухнята, и я мъкнеха зад нещо като параван. Фрау Грубер, която се вълнуваше не по-малко от Бената, й беше предложила да си вземе вана и дори остави работата си, за да я приготви. Но всъщност това нервно напрежение, което беше обзело майката, успокои Бената.

Бената среса косата си и когато майка й понечи да я сплете на плитка и да я увие около главата й, както обикновено в неделя, тя поклати отрицателно глава и прибра косата си в по-модерна прическа, по американски, с три ролки в основата на тила. По-малкият брат на Бената тропаше по вратата на спалнята и пееше на фалцет стари любовни балади.

Когато най-сетне стана осем часът, Бената седеше, облечена в най-хубавата си рокля — традиционен баварски сукман в синьо и червено на цветчета, който преди беше на голямата й сестра — и беше обула нейните официални обувки, които доста й стискаха. Седеше и се правеше, че е много залисана в бродерията си, а майка й нареди сладки в чиния и отвори една бутилка от сливовия шнапс; раболепието, което демонстрираше, беше наистина срамно. До осем и петнайсет, когато щабен офицер Мартин Константин Фледерман най-сетне почука на вратата, Бената вече не само се беше изнервила, но и не й беше минало, та го посрещна съвсем хладно, при това с поглед, насочен към часовника:

— Щабен офицер Фледерман. Вече се чудех дали не ви е спипало някое от кучетата на хер Шулте. — Тази нахална реплика накара фрау Грубер да зяпне от учудване.

— Опитаха се — отвърна Кони с усмивка. — Но аз бях много бърз. Моля ви, наричайте ме Кони.

И без повече да си разменят любезности и най-вече без да се черпят със сладки или шнапс, Кони и Бената тръгнаха. Щом излязоха от къщата, луната светеше ярко и спортният хорх на Кони лъщеше с неземен блясък. Бената усети острия мирис на зимната гнилоч: на сено, покривало вече цял сезон зеленчуковата градина, сплъстено от влагата и сланата, а се долавяше и вонята на труп на някакво животно. Но все пак над всичко това се усещаше чистият, свеж лъх на пролетта, на подранилите цветове на цвеклото и кукуряка. Кони й отвори вратата и докато минаваше през прага, Бената не можеше да се начуди на късмета си.

— Какво ще кажете за „Златният лук“? — попита Кони с тон, в който се долавяше подигравка към мястото и провинциалната му превзетост, въпреки че самият той го предлагаше.

— Разбира се — усмихна се Бената, влязла в тона му, като че не бяха двама непознати, впуснали се в простичкия ритуал на ухажването в някакво затънтено кътче на Райха, а изискани светски любовници, които вече се познават доста отблизо и разиграват роли: преструват се на селяндури, които се срещат за пръв път, сред някое от блатата в периферията на империята. Преструват се, че изобщо не знаят кои са и накъде са се запътили. Преструват се, че завършекът на тази тяхна случайна среща не е вече предрешен.

Защо нещата за тях започнаха с тази фалшива фамилиарност? Този въпрос много смущаваше и объркваше Бената; и все пак, това начало сякаш беше съществено, дори неизбежно, за поддържане на въодушевлението. След време, когато отново щеше да има време за мислене, много щеше да се чуди. Дотогава и Кони, и старата фрау Грубер вече щяха да са мъртви, а братята й — убити на фронта. Тогава вече нямаше да е останал нито един от тези, които знаеха.

В „Златният лук“ Бената и Кони седнаха до камината, където пламъците блещукаха приятно, а Кони поръча от местния сайдер и шницели. Бената се изненада, това си беше направо комично — лъскав щабен офицер от Берлин да поръчва такива неща.

— Е, кажете ми — поде той, когато сайдерът вече беше пред тях, а мазният йегершницел^[5] вдигаше пара от платото, — какво мислите всъщност за всичкото това маршируване и козируване и за репатрирането на всички етнически германци от цяла Европа?

Този въпрос шокира Бената с подтекста си и с наглия си тон. „Това сигурно е някакъв номер — помисли си тя. — Не беше ли казал самият той, че е тук по някаква работа?“

— Мисля, че Фюрерът проявява благосклонност, като ги връща в Хаймата. А освен това германският народ има нужда от повече жизнено пространство — изрецитира набързо и объркано Бената онова, което фройлайн Бребел все им повтаряше.

— Кой ви наговори всички тези неща? — попита Кони през смях.

— Никой, така мисля — отвърна Бената и се поизправи в стола си.

— А за всички онези арестувани: опонентите на режима, комунистите, евреите…?

Бената впи в него невярващ поглед. Та така разпитваха само предателите. А и основанието за този въпрос й беше доста неясно: във Фрюлингхаузен със сигурност нямаше много арестувани. Тя наведе поглед към ръцете си и усети как кръвта й се надига към бузите.

— О, не! Разстроих ви! Горката невинна девойка — каза Кони отново с онзи театрално приповдигнат тон. — Не бих искал да ви обърквам с приказките си. Добре тогава, да си говорим за известния сайдер на Фрюлингхаузен. Наистина ли е толкова хубав, колкото твърдят арогантните ви пивовари? — Той отпи голяма глътка и направи комична гримаса, уж като на дегустатор. — Наистина ли слагат чорап във всяка бъчва?

— Само в бъчвите, които пазят за посетители… като вас! — Бената се беше съвзела и се зарадва, като чу, че се смее на шегата й.

— Не отричам, вкусен е. — Той остави чашата си на масата и намръщен, добави: — В Берлин имаме само бира.

— И шампанско. Не съм ли права? В Берлин има барове, където сервират само шампанско, нали?

— Точно така. — Кони се наведе напред и хвана ръката й. Побиха я тръпки. — Ще дойдете ли с мен в един такъв, мадмоазел Грубер?

— Странна птица сте! — възкликна Бената, не можа да се сдържи и за момент се уплаши, че е развалила театъра, който играеха.

Кони отметна глава назад и се разсмя от сърце.

— Не се съмнявам, че сте права, фройлайн. И трябва да ми обещаете да ми го напомняте всеки път, когато се държа като дръвник.

 

 

След това вечерта мина приятно. Повече не си говориха за политика, а Кони сякаш проявяваше неподправено любопитство да научи всичко за нея. Никой никога не беше задавал на Бената толкова много въпроси — за семейството й, за детството й, за града й, а за отряда към БДМ на фройлайн Бребел Кони прояви особено любопитство. Сайдерът помогна на Бената да се отпусне и да усети някаква особена свобода и лекота. През очите на Кони тя виждаше себе си в съвсем нова светлина. Тя беше не просто красива и млада, не само щеше да ражда здрави и безстрашни арийски деца, а и жена, която умее да разказва интересни истории. Ами животът й? Монотонното, скучно ежедневие на провинциалното градче се оказа тема, достойна за вниманието на този мъж: карнавалът, на който миналата година я бяха коронясали за кралица, смотаният месар, който вечно бъркаше поръчките на всички, прасетата на фрау Мелцер, които веднъж бяха избягали и нахлули в двора на лудницата. Кони сякаш не можеше да се насити на разказите й. И всеки път, когато коляното му се отъркаше о нейното, във вените й сякаш протичаше електричество.

Когато отново стигнаха до „Крензих“ номер 7, всички прозорци бяха тъмни. Фрау Грубер не би останала будна след десет, дори и при такива извънредни обстоятелства. Кони изскочи от колата и притича да отвори нейната врата. Бената също излезе и щом се облегна на все още топлите ламарини, Кони се наведе към нея и я целуна леко и умело, като с една ръка надигаше брадичката й. Това беше нещо съвсем различно, нямаше нищо общо с грубите аванси на Херберт Шмит или с непохватните целувки на Торстен Финкерберг, и тя почувства как цялото й тяло потръпва от допира на гладко избръснатата му брадичка, а как само се навеждаше към нея…! Тя се отпусна сред омайващата миризма на детелини от афтършейва му и на пресована вълна от костюма.

— Ще мога ли да те видя пак? — попита той. — Утре заминавам, но ако кажеш „да“, ще се върна след две седмици.

— Да — отвърна тя, изоставила и стратегиите и свяна.

— Значи е решено. Ще изчакам, докато влезеш, за да съм сигурен, че си в безопасност.

И после Бената тръгна по тясната пътечка и се вмъкна в грозния, но уютен дом на детството си, който сега й се струваше променен завинаги. Тя беше девицата, срещнала своя принц.