Джесика Шатък
Жените в замъка (2)

Първа глава

Замъкът Лингенфелс, юни 1945 г.

По целия път с каруцата от гарата до замъка Лингенфелс Бената лежеше почти в ступор върху балите с мухлясало сено и вече не се интересуваше как изглежда: дали като пачавра, дали като скитница, полегнала на чист въздух, която прекосява страната с толкова достойнство, колкото има чувал с картофи. Болна беше. Стомахът й къркореше, усещаше болка дълбоко в ямките на очите. Сигурно от наденичките, които Мариане й беше донесла — месо с богат вкус, ароматно, каквото вече толкова години не беше и близвала. А сега дори от мисълта за него й се повдигаше.

Цели три дни бяха пътували с влака от Берлин, а една от нощите бяха прекарали в транзитно депо, в което сякаш се бяха събрали всички изнасилени жени, съкрушени майки и ранени войници от земите на запад от Одер. Бената вече не можеше да понася всички тези отчаяни хора, бяха й втръснали до смърт. В Берлин имаше достатъчно ужаси — с вилнеещите навсякъде разюздани руснаци, с изпокритите се по мазета опазени все още момичета, полуживи от глад, с безбройните мъртви (някои от тях още лежаха заринати под планините от отломки) и с вонящите, претъпкани бомбоубежища, превърнати в бежански лагери. А пътят на запад беше дори по-кошмарен: задръстен с всякакви форми на страдание и човешки останки. Като че ли огромният европейски континент се беше свил и беше изпъдил всички да се скитат по света. Бената не хранеше вече никакви илюзии. И тя беше животно като всички тях, също толкова безразлична към тяхната болка и страданията им, колкото и те към нейните.

Каруцата се друсаше по раздрания от коловози склон на хълма, а облаците се носеха в небето над тях, прескочили сякаш всичкото това време и все така обли и дружелюбни, невинни, както винаги са били. Те бяха най-хубавото нещо, което беше виждала през последните седмици. Изтощеното й съзнание ту затъваше в летаргичен сън, ту изплуваше.

В Берлин рядко й се случваше да поспи. Не заради руснака капитан, който се беше натрапил в останките от жилището й след бомбардировките, а заради някакъв друг мръсник, който още не беше проумял, че тя принадлежи на капитана. Така стояха нещата в полусрутената постройка, която някога беше улица „Меерщайн“, номер 27. А след това сутрин руснаците разпалено и гръмогласно играеха карти на масата в кухнята, докато фрау Шилер, подплашената дъртачка, дрънчеше с тигани и тенджери: приготвяше им храната, която нелегално доставяха отнякъде. Бената не беше спала в продължение на цяла нощ, откакто падна Берлин, но така беше може би по-добре. Защото със съня идваха и сънищата, а нейните сънища бяха като дестилат от всички ужаси, случили се през последната година.

Каруцата спря рязко и изтръгна Бената от унеса й. Бяха пристигнали в замъка Лингенфелс. Помъчи се да се изправи до седнало положение и пред очите й заплуваха тъмни петна. Когато се утаиха, го видя: замъка, съвсем същия като в спомените й, но и напълно различен. Груби камъни, дълбоко потънали в стените прозорци с армирани стъкла и огромна, всяваща боязън букова врата на централния вход. Самата постройка беше непокътната… та какво е поредната война за една такава древна крепост. Но от величието, което така я беше поразило на бала на Графинята, не беше останал и помен. Всички онези свещи, музиката, красивите рокли, модерните коли, паркирани безредно по склона на хълма… трудно беше да повярва човек, че това е било едва преди седем години. Все едно че беше в някакъв съвсем друг живот. А сега и аристократите, и артистите, и интелектуалците, пред които бе изпитала такова страхопочитание, бяха или мъртви, или сломени, или непоправимо виновни. И в не много по-добро положение от нея самата.

— Помниш ли го? — попита я Мариане, докато вдигаше Мартин, за да го свали от каросерията.

Миличкият Мартин, любимото й момченце, смисълът на живота й, детето, което мислеше, че никога повече няма да види.

Бената кимна и се опита да слезе от каруцата.

— Нека ти помогна. Изтощена си.

Бената събра цялата си воля, за да прекрачи през страницата и да се спусне до земята. Искаше да върви със сина си. Но Мартин вече беше далеч от нея, тичаше след осемгодишното момченце на Мариане, Фриц.

— Какво здраво дете. Благословена си с него — продължи Мариане и прихвана лакътя на Бената.

И въпреки многото години, откакто беше видяла Мариане за първи път, въпреки че всъщност така и не я опозна, въпреки че тази по-възрастна жена наистина я беше подразнила — ако не с друго, поне със своята категоричност и с острия си език — Бената се остави тя да я води.

 

 

На следващата сутрин Бената се събуди по изгрев, когато слънцето розовееше зад черните контури на кестена и на конюшнята с гарвана, кацнал на покрива. Тази сцена извика спомена за онези картинки с изрезки на силуети, които като малка толкова много обичаше — старинните двуизмерни образи на ликуващи деца, момиченца в баварски сукмани, църкви с островърхи кули, извисени над сънливи градчета. На съботния базар тя винаги се спираше пред сергиите на художниците да се порадва на тези черно-бели изображения на обикновения, простичък живот.

Извъртя се в леглото и огледа помещението. Стаята някога се е ползвала като кухненски килер: по стените, от край до край, се проточваха празни лавици, а в ъгъла се мъдреше стар гюм за масло. Миришеше на влажен камък, но се носеше и лек дъх на оцет за туршии и подправки за коледни ястия. Прастари миризми, просмукани в стените.

До нея, свит на кълбо на тънкия дюшек, лежеше Мартин, русата му косичка се беше разперила като ветрило на възглавницата и в съня си той изглеждаше така крехък с тези негови нежни, вече съвсем оформени черти. Какво хубаво момче… истински красиво. По-красиво дори и от Кони. И сега, когато го гледаше как лежи под завивките (а и одеялата бяха две, не само едно, и два дюшека имаше), изведнъж я обзе силен порив да го прегърне силно, да притисне лице в топлотата на вратлето му и да вдиша дъха на момче, на младост, на сън. Искаше й се едва ли не да го погълне, да си върне тази най-хубава, най-съвършена част от самата нея. Искаше да се превърне в него и така отново да стане себе си. Бената Грубер, красавица на града, невинното деветнайсетгодишно момиче, излязло сякаш от една от онези красиви картини.

Но го остави да спи. Дъхът му разлюляваше опърпаните стърчащи нишки на одеялото. Гледаше го как потръпва в съня си. Какви ли ужаси го преследваха? Дали воят на сирените, или свистенето на самолети над Берлин? Или пък мъртвите тела, по които бяха стъпвали сред останките от разрухата? Или един господ знае какво от „Дома за деца“, в който Гестапо го бяха пратили, след като нея хвърлиха в затвора. Тя никога не видя този „Дом“. Само Мариане го беше виждала, когато — по чудо — намерила Мартин, а Бената вече се беше отказала да се надява, че е жив. „Типично нацистко учреждение — беше казала Мариане, — много маршируване и никакво образование!“ Мариане — както винаги — се беше вторачила в идеологията, а не в елементарните удобства. Дали храната е била достатъчно? Дали възпитателите са се отнасяли добре с тях? Дали са имали достатъчно време за игра? Тези въпроси си останаха без отговор. Но Мариане беше открила Мартин и го беше върнала на Бената — и за това тя й беше безкрайно задължена.

Сигурно отново се беше унесла, защото, когато пак отвори очи, стаята беше празна. Бената рязко се изправи. Къде е Мартин? Кръвта нахлу изведнъж в главата й, а после пристъпът утихна. Той е добре, това е сигурно. Войната свърши. Вече не са в Берлин. В замъка Лингенфелс са, в американската зона, и тук са в безопасност. Под закрилата на Мариане.

И все пак, веднъж вече й го бяха отнели. Не би могла да преживее това отново.

Бената нахлузи някаква пола върху нощницата си и се втурна надолу по тъмния каменен коридор, а после се залута, затаила дъх, към кухнята. Празна беше. Нямаше и следа от Мартин или от когото и да било. И чак тогава зърна през прозореца, че навън нещо се движи. Две дребни фигурки — Фриц, момчето на Мариане, и Мартин, клечаха в двора и бъркаха с пръчки в някаква локва. Заля я вълна на облекчение.

„Благодаря ти, благодаря ти, Господи, че опази сина ми…“ Молитвата — някакъв рефлекс, остатък от католическото й възпитание — съвсем неволно се изплъзна. Тези религиозни вопли от детството се бяха пробудили в нея още в затвора и й бяха като котва сред необятното море от мълчание. Без тях — сигурна беше — щеше да си загуби ума. Не вярваше в тях и все пак тъкмо те я бяха спасили. Не Господ, а само думите.

Бената съзнаваше, че след екзекуцията на Кони за участие в заговора за покушението трябва да се радва, задето я пратиха в затвора, а не в концентрационен лагер. И ето, в крайна сметка, какво й донесе този неин копнеж по аристокрацията и добрия брак: като съпруга на предател с благородна пруска кръв тя получи единична килия вместо смъртна присъда. Вече виждаше мрачния хумор на това обстоятелство, макар все още да не беше в състояние да се надсмива над него. Все още не можеше да се освободи от чернилката, която се беше вселила в нея през онзи период. Твърде много часове се беше взирала в тавана, в опакото на ръцете си, в ъгъла на килията, където боята се беше олющила. И сега само заради Мартин се опитваше да я превъзмогне.

Докато Бената стоеше до прозореца и гледаше децата, Мариане нахълта с трясък в кухнята, повлякла малка градинарска количка със зеле и моркови, дори и малини. Бената от години не бе виждала малини.

— Господ да благослови хер Келерман, загдето поддържа градината! — възкликна Мариане. — Не са много хората, които са садили картофи и моркови през пролетта, а той е засаждал дори и чужда земя. — Бузите на Мариане бяха поруменели, а косата й се беше разрошила и стоеше като чорлав ореол на главата й. — Бената! Как спа, мило момиче? Хапни една купичка овесена каша. — Мариане посочи към гърнето на печката.

— Благодаря — каза Бената.

Мариане вече сваляше купичка от рафта — фин порцелан в бяло и синьо, майсенски.

— Не бих казала, че е много вкусна, но става за ядене. — Мариане й сипа една порция и я сложи на масата. — Седни. Трябва да се храниш и да си почиваш.

И Бената седна.

Седеше и гледаше как Мариане изпразва количката: истинска вихрушка от необуздани, хаотични движения. Войната не я беше променила, поне не толкова, колкото всички останали. Тя все още беше загадка за Бената — жена, способна да издири Мартин до някакво невзрачно нацистко скривалище, но напълно безпомощна по отношение на собствената си коса. В началото, когато Бената се омъжи за Кони, тя не можеше да се начуди на парадоксите на тази жена. Мариане обичаше забавленията, но пет пари не даваше за храна или за мода. Готова беше да се труди неуморно, за да подготви къщата за невероятно празненство, и накрая да се появи облечена в неугледна миналогодишна рокля. Канеше на вечеря най-изтъкнатите членове на Външното министерство и военното разузнаване, а им сервираше домашните манджи на готвача — зауербратен и гулаш с глиганско месо. За децата си беше залисана и неорганизирана майка, но възрастните ръководеше умело и кадърно, като опитен пълководец.

Не беше красавица с това нейно волево, почти мъжко лице с високи скули („… лице като на сокол…“, бе казала веднъж Бената пред Кони и той сериозно я сгълча). Но в нея имаше нещо завладяващо и на моменти чертите на лицето й придобиваха шокираща, изящна симетрия. Лице, което не се забравя лесно.

Когато преди началото на войната Мариане и Албрехт организираха интелектуалски сбирки или съботни тържества, Бената учудено наблюдаваше как онези красиви графове и барони, младите благородници от най-висшите кръгове на германската аристокрация, слушаха прехласнати всяка нейна дума. Те се впускаха в такива игриви словесни двубои, на такъв изтънчен език, че Бената се чувстваше глупава. Сериозно ли говореха, или се шегуваха? Нея ли дразнеха, или се присмиваха един на друг? В компанията на изисканите приятели на Кони за Бената езикът беше не мост към другите, а по-скоро препятствие, докато за Мариане той беше прав и гладък път, по който за нея вятърът винаги беше попътен.

— А! Та ти си още по нощница! — възкликна Мариане и вдигна очи от зеленчуците, които разтоварваше. — Оставих ти дрехи в стаята, видя ли ги?

Бената се изчерви. Толкова беше бързала да слезе, че беше забравила да се облече.

— О, съжалявам… много бързах.

— Да съжаляваш! О, моля те. Няма за какво да съжаляваш. Просто ми се стори нетипично за теб. Но разбира се, вече от никого не може да се очаква да е същият, нали? — Мариане вдигна количката за дръжките и я избута навън през вратата на кухнята. — Важното е да имаш това, което ти е нужно.

В този момент двете дъщери на Мариане се появиха на вратата: мъкнеха кофа.

— Тъкмо навреме — викна Мариане. — И мляко имаме за теб, танте Бената!

Бената не беше сигурна кое я изненада повече — дали това, че имаше мляко, или обръщението „танте“. Неясно как, тя, скромната Бената Грубер, последната издънка на цял род измъчени селяни, беше станала „леля“ на момичетата Фон Лингенфелс.

— Кажете „Добро утро“, момичета, и се представете — нареди Мариане.

Момичетата се приближиха, тъмнокоси и високи, вероятно на дванайсет и на десет години. Елизабет и Катарина. И Бената си спомни малките им главици, които надничаха иззад парапета на площадката към гостите на Есенния бал на Графинята. Толкова силно искаше да има дъщеря като тях, мило момиченце, което да облича в баварски сукманчета, а на кръщенето да я премени в нежна пухкава бяла рокля. Сега тези желания й се струваха така далечни, невинни мечти. А и кой би могъл да иска да даде момиченце на този свят? Слава на бога, че Мартин е момче.

— Заповядай — каза Катарина, по-малката, натопи една чаша, напълни я и изпъна ръчичката си към Бената. — Много е вкусно. — Момичето беше някак срамежливо и мило, с извити гъсти мигли, а краката и ръцете му бяха особено издължени, като на жребче.

— Къде е Мартин? — попита по-голямото момиче, Елизабет. Тя беше по-грубовата и на вид, и като поведение.

— Навън, в двора… не го ли видя? — Бената скочи да погледне през прозореца. Край локвата вече нямаше никого. — Беше с Фриц, играеха си…

Бената се втурна към вратата, но Мариане я спря и твърдо нареди:

— Остави го. За момчетата е добре да имат повече свобода. — Но като се вгледа в лицето на Бената, продължи с по-мек тон: — Тук наистина е напълно безопасно, Бената, повярвай ми.

 

 

Когато се върна в стаята си, Бената си сложи стария съсипан сутиен и комбинезона, които беше прала и носила толкова дълго, че вече бяха съвсем протрити, а от капките кръв при корема бяха останали бледи, невинни кафяви петна. На един от иначе празните рафтове намери кана с вода и леген. Наплиска малко лицето си и прибра оредялата си изпръхнала коса на кок на тила.

На вратата се почука силно.

— Оставям ти чифт ботуши — чу се гласът на Мариане. — Пробвай ги, може да ти станат.

Ботушите, които носеше Бената, бяха ужасно износени, беше ги задигнала от едно бомбардирано жилище, когато отиде със съседките си да тършуват. Никой не се запита какво се беше случило с обитателите му, дали лежаха заринати в руините от бомбардировките, или се бяха спасили някъде в провинцията, или пък вече бяха убити в някой концентрационен лагер. Тези обувки така или иначе бяха от евтините, а сега бяха станали и почти негодни за носене.

Бената изчака да чуе как стъпките на Мариане се отдалечават и чак тогава отвори вратата да вземе новите ботуши. Това със сигурност бяха най-хубавите ботуши, до които се беше докосвала някога: тъмнозелени, почти неносени, с елегантен, изящно извит ток. Бената погали с пръст кожата, така гладка и мека, че нейните пръсти й се сториха страшно напукани. Тези обувки бяха прекалено фини за жена с такива ръце, а някога беше мечтала да има такива. Каква жестока шега, мечтите й да се сбъднат тъкмо в този ден. „Внимавай какво си пожелаваш“, сякаш нашепваха саркастично ботушите. Просто не можеше да ги обуе.

Когато Бената, вече облечена, се появи в кухнята, Мартин седеше на масата между Елизабет и Катарина. Устичката му беше омазана с малинов сок, а очите му — ококорени, несвикнали да виждат толкова много храна.

— А! Това вече е друго — призна Мариане, като видя Бената в чистата бяла риза и вълнената пола. — Обувките не ти ли станаха?

— Не — излъга Бената.

От Мартин се чу шумно бълбукане и личицето му почервеня. Момичетата, седнали от двете му страни, пребледняха.

— О! — възкликна Бената, усетила изведнъж целия му срам. Ами, разбира се, изтерзаният му стомах не беше свикнал с толкова много плодове. Сигурно беше изгълтал един господ знае колко купички каша, а после и малини, и какво ли не още. Разнесе се противната остра миризма на гнилоч от зле работещи черва.

— Милото дете. Не трябваше да те храним така обилно. — Мариане протегна ръка и с присъщите си спокойствие и компетентност пое нещата в свои ръце. — Ела, трябва да ти намерим нови панталони.

Мартин се понадигна бавно, положението му ставаше все по-унизително: панталоните му бяха изцапани, а миризмата се носеше още по-натрапчива.

— Ела. — Мариане кимна към изхода. — Знам къде има точно каквото ни трябва. — Бената — добави тя през рамо, — ще наглеждаш ли онази тенджера?

Бената кимна, без да откъсва поглед от Мариане, която отвеждаше някъде сина й.