Джесика Шатък
Жените в замъка (16)

Петнайсета глава

Еренхайм, май 1950 г.

Аня следеше празненството от централното си място на масата, която Волфганг беше измайсторил с дъски от старата плевня. Имаше толкова много братовчеди, съседи и стари приятели на Керстен, които чакаха реда си да й поднесат поздравленията си официално, макар и недодялано. Освен Мариане, Бената и децата, не беше дошъл никой от нейна страна. „Не може да нямаш някакви роднини — беше настоял преди сватбата Керстен. — Поне някоя леля или чичо? Или приятели от детството?“ Но Аня не се поддаде. „От семейството всички са мъртви. Приятелите се изгубиха. Но това е просто тържество — убеждаваше го тя. — Нали момчетата ми са с мен.“ Това, последното, не си го измисляше. То беше най-важното, първопричината за всичко останало. Тя сключваше този брак заради тях, макар че не беше виждала нито един от двамата, откакто започна тържеството. Волфганг сигурно е някъде навън, изул е твърдите си нови обувки и играе футбол с приятелите си от училище. А Анселм, срамежливият Анселм, вероятно се е скрил в стаята си и учи. Някой ден Волфганг щеше да поеме фермата. По старите германски закони тя се полагаше на първородния, Анселм, но той искаше да влезе в университет и да стане учен.

— Хер и фрау Келерман! — поздрави бодро възрастен мъж. Той свали кепето си, а лицето му грееше от радост. Беше престарелият баща на шивачката в града, известен коцкар. — Женените са по-близо до рая — продължи той, а в ъгълчето на устата му проблясваше струйка слюнка.

И това не беше малко от устата на хер Бец. Всички в града се преструваха. Никой тук не търсеше истината. И Аня беше доволна от това. За тях тя беше просто бежанка от Изток, една от онези отчаяни души, които те бяха принудени да приютят в домовете си, да пуснат децата им в училище и да им помагат със спечелените си с честен труд германски марки. А сега беше съпругата на хер Келерман. Не искаха да се ровят надълбоко.

— Бог да ви благослови…

— Бог да ви пази…

Гостите се изреждаха да й поднасят благословиите и подаръците си. Сега, когато Хитлер го нямаше, те отново бяха станали благочестиви католици. Но коя беше Аня да ги съди? Тя стискаше ръцете им, привеждаше глава, благодареше.

— Какво прекрасно тържество — каза Мариане, която изведнъж се беше озовала до нея.

Аня се усмихна, зарадва се, че вижда приятелката си. Мариане беше доста по-висока и кокалеста от останалите съпруги и домакини в Еренхайм и значително се отличаваше от тях в тази изискана рокля. А освен това не беше и в стихията си: тук беше гостенка. Тази жена можеше да се чувства добре само ако тя командва, както когато крачи насам-натам из бежанския лагер и разнася дарени одеяла или провежда анкети и диктува писма, а Аня печата.

— Не ставайте, вие сте царят и царицата на това тържество. Трябва да си седите на троновете — каза Мариане, а после се обърна към Керстен: — Хер Келерман, надминали сте себе си.

Керстен не беше свикнал да му се говори така.

— Gnädige Frau^[1] — запелтечи той, — за нас е чест да ни гостувате.

— За нас също е чест да бъдем ваши гости — отвърна Мариане, като мина незабелязано в учтивия тон, който използваше за общуване с представители на различни прослойки.

— Мариане, нали ще вземете част от храната за вкъщи… — поде Аня, но се сепна, като видя един кръглолик мъж, който се приближаваше към тях с фотоапарата си. Хер Бремер. А тя си мислеше, че по това време на вечерта вече е в безопасност.

— Фрау Грабарек! — провикна се хер Бремер, но се поправи: — О, не! Фрау и хер Келерман! — Той свали шапката си и направи дълбок театрален поклон. — Извинявам се за закъснението. Но имам извинение… — Бремер изви ръка зад гърба си и извади нещо от чантата. — Новата ми светкавица! Във вестника ще изглеждате така красиви и озарени, като че сте снимани посред бял ден, дори и да направим кадъра нощес.

Аня пребледня. Керстен беше предложил да се снимат и към съобщението за сватбата във вестника да отпечатат и снимка. Аня се противеше. Но вече беше решено. Той толкова искаше да отразят венчавката си във вестника, че Аня осъзна как дълбоко в себе си той всъщност е суетен човек: направо гореше от желание да покаже пред света новия си живот.

— Тук мястото е чудесно за нашата работа — обяви хер Бремер с блеснал поглед, докато нагласяше фотоапарата и прикрепяше светкавицата. Дребен, коварен човечец беше той. Преди бил фоторедактор в бившия нацистки вестник и се беше прочул с богатия си каталог от „Снимки на расите“, но разбира се, за това никой не говореше. Аня взе да се върти неспокойно в стола си. — Първо няколко непринудени кадъра — каза хер Бремер и вдигна черната кутия към окото си.

Аня примигна и светкавицата блесна. Тя усети как Керстен до нея се дръпна назад. Гостите започнаха да се събират край тях, а цигуларят спря да свири.

Светкавицата блесна отново и Аня се хвана за стола си, като че имаше опасност да падне.

— А сега една изправени… ето тук — нареди хер Бремер, насочи обектива към групичката гости и направи няколко импровизирани кадъра. Някои от мъжете се изтеглиха назад.

— Като на разпит — възнегодува някой.

Аня се опита да се усмихне.

— Готови ли сте? — попита Бремер.

— Jawohl!^[2] — отвърна Керстен с изненадващо силен глас.

И всички застинаха изправени до стената, като че им предстоеше разстрел — жертви на светкавицата.