Джесика Шатък
Жените в замъка (10)

Девета глава

Вартегау^[1], януари 1945 г.

Още щом се унесе, Аня се върна във времето на похода. Но това не бе точно съновидение, а по-скоро спомен. Стаил се бе там и я чакаше да го преживее наново; за нея походът беше нещо като междина, преход от един живот към друг, нейното лично преображение.

По пътя към Бреслау^[2] гъмжи от бежанци. Майки, деца, старци, сестри… всички бягат от напредващата Червена армия. Някои са тръгнали чак от бреговете на Черно море и вече месеци наред са на път. Мъжете сред тях са малко и всички са или сакати, или болни, или стари. Войната не е свършила и повечето мъже все още се сражават: за германците, за руснаците, за местните партизани или за когото смятат, че е най-практично. А най-много са мъртвите. От време на време Аня и синовете й минават покрай групички момчета, които са горе-долу на тяхната възраст, но са сами, не ги придружават никакви роднини. Идват от някои от многобройните лагери на Хитлерюгенд или на програмата КЛВ — „Киндерландфершикунг“ — която провеждаха, за да измъкнат децата от поразените от войната градове, и ги бяха разпратили къде ли не из окупираните източни територии. Навъсени същества са те, дълго са били отделени от майките си, вече са почти претопени да наподобяват образа от фантазиите на Хитлер. Германската младеж трябва да е пъргава като ловна хрътка, жилава като кожа и твърда като стоманата на „Круп“. Аня познава реториката на Хитлер. Искам дръзки, властни, безстрашни и кръвожадни младежи… в очите им отново трябва да затрепка пламъчето на онзи хищен звяр — свободен и величествен. Тези момчета я изнервят. Когато се появят отнякъде, тя се мъчи да се изпари. Аня и нейните синове нямат много багаж — само дрехите, с които са облечени, палтата на гърбовете си и няколко полезни вещи: здрава тенджера, едно метално канче за тримата и кухненско ножче. Аня носи също и малко албумче със снимки и торба плячкосана храна: кървавица, кубче масло и самун изсъхнал хляб, както и едно безценно бурканче миналогодишен мармалад от сливи. Анселм си носи любимата книга, а Волфганг — джобното си ножче. Но за съжаление, документи нямат. Това им създава неприятности. По целия път има някакви есесовци, които удрят печати, разпределят, връщат хора. И връщаните не са само смотаните германски войничета, които би трябвало да опълчват гърди срещу врага на фронта. И цивилните германци трябва да останат: нещо като човешка бариера срещу настъплението на руснаците. И затова есесовците са съсредоточили усилията си в това да ограничават бягащите. Ама че страхливци са тези нацисти от уж висшата раса: крият се от фронта зад бюрократичните си отговорности! Сякаш, като сложиш на пътя на руснаците всички тези бедни души, сковани от ужас, това би променило нещо. Войната е вече изгубена, нищо че крият фактите. На фронта са останали само последните членове на Фолксщурм^[3].

Всеки път, когато се заговори за пропускателен пункт, Аня и момчетата й трябва да се шмугват в гората заедно с всички останали бежанци без документи. Напредват болезнено бавно. И това тревожи не само тях. Горите са изпълнени с гняв и паника. Всички говорят за руснаците: как ще ядат германски деца и ще изнасилват германки, как ще подпалват германски домове. Тези фантазии поне ги разсейват от студа. Та какво е едно измръзване пред опасността да те изяде изгладнял руснак? Повечето хора тук лесно се поддават на манипулация, свикнали са да вярват в това, което им диктуват идеолозите, а не в това, което са научили от реалността пред очите им.

А студът сам по себе си им създава доста проблеми: вкочанени пръсти, рани по ръцете, устните и клепачите, които няма да зараснат. Живите бежанци свалят дрехите от труповете на онези, които не са имали късмета да оцелеят, и се сгушват един до друг в дървени навеси и плевни, притиснати до някой непознат, за да не умрат от студ. На север, където бежанците трябва да пресекат замръзналия Вислински залив, се носят слухове как конете били сковани в леда и каруци с цели семейства изчезнали в ледените води на залива.

Аня не се страхува толкова от измръзването или от руснаците, колкото от това, че могат да я върнат обратно. Руснаците не са отделни хора. Те са цяла армия. А армиите, поне доколкото тя знае от опит, не се интересуват толкова от отделни хора, колкото тези отделни хора си мислят. Потокът от бежанци е като кръвта от отрязана ръка — неприятен страничен ефект, а не основната причина. Руската армия преследва германската армия, а не тези остатъчни човешки продукти от битките помежду им.

Тя и синовете й се движат на юг и на запад и все повече се приближават до фронта. Нощем чуват изхвърлянето на гилзите и тракането на барабаните на огромните автомати. Поизплашените пътници с мъка се изправят на крака в един, два, три часа посред нощ и продължават прехода си сред тъмнината на нощта, стиснали вързопи или повлачили ръчни колички. Каруци никой няма. Конете отдавна са изчезнали. Ако нацистите не са ги иззели за фронта, руснаците са ги откраднали.

От няколко седмици Аня забелязва сред тълпата от спътници бежанци една блага на вид жена. Средна на ръст, със светлокафява коса, затъкната под грубия й шал. Лицето й е мило — не е старческо, а по-скоро състарено… и интелигентно. Има син — момченце, горе-долу на годините на Волфганг, но доста по-дребно и болнаво. Аня ги е виждала вече няколко пъти да нощуват в изоставени обори и гарови сгради по пътя. Успокоява я присъствието на тази жена — прилично изглеждащ човек, с когото би могла… в един друг живот… дори да се сприятели.

Аня не храни особено топли чувства към останалите познати лица. Не са й симпатични нито старицата полякиня с дразнещо излъсканите мъжки жокейски ботуши, нито украинката — майка, повела шест деца и слабоумен младеж, когото от време на време удря по главата и на когото дава най-малките порции храна, нито кльощавата като скелет млада жена с бебето, увито като безжизнен вързоп до гърдите й, не одобрява и стареца, който с последни сили бута ръчната количка с полумъртвата си съпруга с подути нозе. „Краката й изглеждат така, сякаш всеки момент ще гръмнат“, беше казал Волфганг, когато я видяха за пръв път. Аня почти не може да гледа повечето си спътници. Затова е насочила цялото си внимание към синовете си: дали имат нужда да поспрат за почивка, дали не са болни. От две седмици тежка диария мъчи Анселм и вече не могат да продължат. Отговорността е изцяло нейна. Нали тя взе решението да избягат.

В повечето случаи бежанците не проявяват щедрост към спътниците си в този преход. Общото им нещастие не ги подтиква да създават приятелства; провизиите им са съвсем оскъдни, а настроението — ужасно мрачно. Те бягат от, а не към, и са онемели от ужас заради неопределеността на крайната точка на пътуването.

Ала една вечер се оказва, че Източният фронт е паднал и руснаците са на път да превземат селото, където са се укрили Аня и останалите. Земята трепери под тежките човешки стъпки — цял батальон, следван от тътена на танкове. Мощните вълни на паниката се разливат из всички тайни кътчета на селото и разбуждат сгушените хора. Аня ясно си спомня, че тогава за пръв път вижда тези хора наистина да бягат, при това като подплашено стадо. Чуват се изстрели. Пътят, който в границите на селото е доста стеснен, се оказва залят от човешко море.

Аня и нейните момчета остават скрити в плевнята, където са намерили убежище. Почти всички останали са побягнали. „Не трябва ли и ние да бягаме?“, пита Анселм. Поглежда към нея, очите му са ококорени… Той по природа е неспокоен, а сега, по време на похода, му се появи и тремор.

Чуват крясъци откъм улицата долу. „По-добре да постоим“, отвръща Аня с увереност, която всъщност не чувства. Но поне ще се предпазят от човешката лавина долу.

Когато руснаците най-сетне нахлуват в селото, гредите и трегерите на обора се разтрисат. Пред войниците се движат няколко танка от тежката артилерия, които едва се побират в тясната селска улица. Без да продумват, Аня и момчетата се промъкват към капака на шахтата, за да погледнат какво става навън, и чак тогава тя осъзнава, че не са сами. Онази жена, която напоследък е започнала да забелязва, както и синът й, са вече при отвора и надничат навън. Без излишни приказки жената се отдръпва, за да им направи място, и потупва пода до себе си, като че са стари приятелки.

Навън вилнее сцена на абсурден хаос. След артилерията вървят руски пешаци, сякаш решени да набият по-надълбоко настилката с ботушите си. Духът им е приповдигнат, подвикват си на грубия си войнишки език, пеят, подават си манерки. Сред потока войници са се разпръснали последните цивилни бежанци — дребни, сивкави, ужасени, те стискат вързопите си, притискат се към вратите на къщите, клечат на земята, някои дори са покрили безпомощно глави. Но руснаците почти не ги забелязват и тъкмо това Аня смята за някак перверзно смехотворно: ето ги войските, заради които тази човешка маса се е втурнала да бяга и седмици наред вече е на път, а войниците просто маршируват покрай тях. След цялата тази паника тяхното пренебрежение изглежда почти обидно.

— Изобщо не им е до нас — обажда се другата жена, като че е прочела мислите на Аня.

— Вижте го онзи! — Волфганг сочи към дребен набит войник с брада, който пее и танцува нещо като руска жига.

— Като дресирана мечка е — смее се жената.

Край тях цари чудноват уют, всички са се струпали край прозорчето и остават там часове наред, докато се извървят и последните руснаци. От време на време в обора долу нахлуват руски войници — понякога е един, друг път са двама — търсят изостанал добитък, тряскат вратите на празните клетки и стрелят нахалост. Горе, в плевнята, те затаяват дъх. Някакъв особено старателен мъж се закатерва по стълбата, но отвън друг му подвиква и той се отказва. Горе сред сламата облекчението ги главозамайва.

Аня е името и на другата жена, макар че винаги са се обръщали към нея с второто й име: Герда. „Знаех си аз, че неслучайно те харесвам“, казва Аня, когато научава. Това е първият й опит да каже нещо, което поне малко наподобява шега от незнайно колко време вече. Момченцето й се казва Олгар. Мило дете, със светли очи и пакостливо чувство за хумор. Кашлицата му е притеснителна, звучи като свистенето на крилата ракета. Той обаче не се оплаква, дори в страничния си джоб носи тесте карти за игра. Докато чакат, учи Анселм и Волфганг да играят покер.

Когато и последните войници от батальона вече са преминали, Аня, нейните момчета и новите им приятели слизат по стълбата.

След набезите на руснаците в селото е настъпило всеобщо объркване. Един фермер, който допреди малко охраняваше с пушка свинете си, е прострелян, свинете — взети, а съпругата му вие на улицата. Друга жена твърди, че е била бита, а дъщерите й — изнасилени. В целия този хаос няколко човека са премазани. Трима украинци лежат, проснати в основата на тухлена стена — явно жертви на сформиран на място наказателен отряд. Руснаците, изглежда, не проявяват никаква милост дори и към собствените си войници, пленени и принудени да се бият на страната на германците.

Но положителната страна на всичко това е, че не са набивали жени на байонетите си през срамните им части, нито са яли трупове на германци, нито са клали и пекли на шиш деца, както предричаше Гьобелс. Аня се надяваше, че поне са набучили на байонетите си няколко есесовци по пропускателните пунктове. Тя оставя синовете си на грижите на новата си приятелка и помага да извлекат труповете на украинците от улицата. Ще ги погребат в местното гробище, освен ако някой не дойде да ги потърси. Което — в най-добрия случай — е малко вероятно.

Когато пада нощта, Аня, Герда и момчетата се прибират в плевнята. Герда изважда крайшника черен хляб и раздава на всички, а Аня реже от кървавицата, която дълго е пазела. Навън покривите на къщите са сковани в мраз и блещукат на лунната светлина. Димът от горяща къща се извива към небето и децата се редуват да казват какви фигури образува: „русалка“, „подскачащ елен“, „кучешка глава“. Завладяло ги е усещането, че нещо празнуват, но какво точно, не знаят. Знаят със сигурност, че нищо още не е свършило, а и все още ги чака дълъг път. Значи, празнуват новото приятелство. Аня не е изпитвала подобно нещо от години.

Долу едно семейство бежанци от далечна Галисия палят огън със слама и събрани оттук-оттам дъски и съчки в малката печка на дърва. Момчетата са наобиколили комина, в който се надига топлината на огъня, стоплили са се и са заспали, а жените си говорят. Най-вече за пътя на запад, разказват си основно баналните подробности: за противната жена с ябълковидното лице, която крещеше на всеки, който минаваше по моста, за семейството със скарлатина, за това как всички се бяха струпали около варела с гнили кестени край пътя като ято мухи. „Не, като есесовци на пропускателен пункт“, поправя я Аня и двете се разсмиват. Кога ли се беше смяла за последно? Анселм се стряска в съня си от непознатия звук.

На сутринта тръгват заедно. Стигат до Бреслау, но не се и опитват да продължат с влака. Чули са, че Карл Хенке, гаулайтерът на Силезия, е наредил евакуация на града, за да го превърнат в „крепост“ за войската. Тълпата чакащи да се качат е толкова многобройна, че се е разляла много извън перона, и те не могат дори да видят релсите.

Щом тръгват в срещуположната посока, към гарата запълзява влак — наниз от открити товарни вагони, пълни с нещо, което на пръв поглед прилича на чували с храна.

— О, света Богородице! — възкликва Герда, обърната назад към влака. — Та това са затворници от лагерите.

Чувалите с храна се оказват човешки същества в раирани униформи, почти покрити от тънък слой сняг.

Но Аня не поглежда назад.

 

 

— Какво предпочиташ: да седиш в кресло и да шиеш или да коленичиш в градината да вадиш картофи? — Новата приятелка на Аня я е научила на тази нова игра и вече често я играят.

— А ти какво предпочиташ: зауербратен^[4] или прясна сметана?

Играта ги разсейва и те забравят за разкървавените си нозе и къркорещите стомаси.

През идните седмици те си създават нещо като режим. Събуждат се, поделят оскъдната храна, която имат, и играят някаква такава игра, за да успокоят умовете си. Следобед се предават на простата необходимост да продължават да вървят, да вървят поне докато се натъкнат на следващия изпаднал комат хляб или мухлясал картоф от миналогодишната реколта, който Анселм или Волфганг успеят да изровят. От време на време стигат до някой пункт на Нацистката благотворителна организация, НСНБ^[5], където наперени доброволци раздават супа и пропаганда: германците само чакат нова пратка с оръжия и ще преобърнат хода на битката; руснаците са толкова отчаяни, че мобилизират и жените; уж добронамерените американци, които настъпват откъм запад, са по-малката заплаха: след тях ще дойдат еврейски айнзацгрупи^[6], жадни за мъст, затова е наложително борбата да продължи. Германците трябва да триумфират като победители или да умрат. Никой не вярва. Германците губят. Това ясно се вижда по потока хора, които крачат на запад.

Малко по малко двете жени започват да научават по-деликатни подробности една за друга. Герда е етническа германка, родена в покрайнините на Варшава, и двамата й родители са били аптекари. Учила е музика в Консерваторията, там срещнала съпруга си — талантлив тромпетист. Сега е мъртъв. Убит от нацистите.

Тя разказва смешни, романтични истории за съпруга си, как й правел серенада под прозореца на общежитието, та събудил възпитателката, пък тя изскочила навън и го погнала с някаква пръчка. Как ходили на сватбено пътешествие в чужбина с кораб по Дунава. Как й подарил котенце на първата им среща. А когато децата заспиват, двете жени си разказват и по-мрачни и болезнени истории за загубените си домове и семейства. Така се приспиват.

Герда е тръгнала със сина си към Дрезден, надява се там да може да отседне при свои братовчеди. „Хайде, елате с нас! — кани я настойчиво Герда. — Сигурна съм, че ще намерят място и за вас.“ Дрезден изглежда доста обещаваща цел на пътуването им. „Флоренция на Елба“, така го наричат, прекрасен град, все още почти незасегнат от военните действия. Всички разправят, че няма опасност Съюзниците да го бомбардират, защото няма тежка индустрия, освен това там е управлението на Международния червен кръст, а и градът е с особено културно значение. Дори се носят слухове, че там живеела и някаква любима леля на Уинстън Чърчил и че Съюзниците се опитват да го опазят, за да стане новата столица, когато войната свърши. Аня с радост се съгласява.

 

 

Януари е, 1945 година.

Пътуването им до Дрезден отнема още три седмици. А тези три седмици са доста безрадостни: всички се чувстват нещастни през повечето време. Но в съзнанието на Аня по някакъв начин тези седмици са по-леки и от предишните години, и от тези след тях. Те са като последния прилив на енергия у смъртника. Времето постепенно става по-благоприятно — студено е, но от време на време се показва слънце. Гладни са, но все още имат общата храна, макар и оскъдна, а и малкото останала мазнина край костите си… но най-вече все още имат синовете си, скъпите си момчета, а толкова много жени не могат да се похвалят с това.

Всяка нощ всички заспиват, сгушени един в друг, в оптималната човешка редица: Аня е в единия край, приятелката й — в другия, момчетата са помежду им. Понякога Аня заспива, преди да е завършила изречението. Непонятно е, но успява. Не се бори с обичайните въпроси „Ами ако…?“, „А как…?“, „А после какво…?“, които най-често занимават мислите й нощем.

И така, въпреки всичко, което ще се случи след това, в сънищата си Аня още се връща тъкмо към този — колкото и невероятно да звучи — оазис.