Джесика Шатък
Жените в замъка (39)

Трийсет и осма глава

Замъкът Лингенфелс, 1991 г.

Клотилде Мюлер обича да разхожда кучетата си в двора на института „Фалкенберг“. Не само защото е красиво, а и защото там се чувства по-близо до баща си, който вече е покойник. Представя си го как сече оттук-оттам по някое дърво от гъстака на тази някога безредна и дива гора, която сега е красив парк, поддържан с усет и внимание, пресичан от добре оформени, насипани с чакъл алеи. Години наред беше идвала тук, преди да научи за времето, когато баща й е обикалял из горите на замъка да сече дърва.

В интерес на истината трябва да се каже, че Клотилде никога не е задавала на баща си много въпроси. Тя не е от приказливите, пести си думите, а Франц Мюлер в това отношение беше същински скъперник. Единственото, което можеш да получиш, като зададеш въпрос, е отговор. А Клотилде е разбрала от собствения си опит, че понякога отговорите са нежелани. Като градинар тя знае, че надигнеш ли камък, отдолу има или червеи, или бръмбари. Понякога дори змии. А като германка е разбрала, че започнеш ли да ровичкаш из кутиите със стари снимки, непременно намираш нацистки униформи и дечица, вдигнали изпънати ръце за поздрав „Хайл Хитлер“.

И какво? Това помага ли с обич да переш парцалите на съсипания си баща, да му почистваш нощното гърне и ченето? Помага ли да цениш и уважаваш дядото, чиято деменция отдавна вече подлага на изпитание търпението ти? Клотилде знае, че в това отношение е имала късмет. Баща й до самия си край винаги е бил добросърдечен и се е държал мило, лесно беше да се разбира с него. А и мълчанието му е било като благословия.

Дори когато го нарушаваше, той говореше не за да разтовари съвестта си. Само я осведомяваше, предоставяше й фактите. И то тези факти, които тя след толкова години съвместен живот така и не беше научила. Понеже никога не питаше.

И така.

Зачислили го към полицейските части за „поддържане на реда“, Орпо, и го изпратили на изток, когато войната вече била в разгара си; задачата им била да товарят евреи и славяни и други „нежелани елементи“ на камионите към Треблинка.

— Знаеше ли накъде са ги пращали? — попита Клотилде.

Той се поколеба.

— Отначало не, но после… да.

И когато разбрал, помолил да го преместят в друго звено, не толкова „натоварено“, и те уважили молбата му. Направили го вестоносец и просто го карали да разнася запечатани пликове между поделенията.

— Толкова лесно ли е било? — попита Клотилде. — Нима просто така, молиш да те преместят и те местят?

Той известно време мълча, разперил месестите си длани на болничния чаршаф. Накрая отвърна:

— Да… в моя случай поне… да.

Но тогава почувствал, че се е държал егоистично, като е помолил за такова специално отношение. Това означавало, че някой друг от неговото поделение ще трябва да поеме работата му и да изпраща жени и деца на сигурна смърт. Така че тази негова лична съпротива била продиктувана не от непокварена нравственост, а от себичен страх.

— Ама че глупост! — каза тогава Клотилде. — Постъпил си правилно. Въпросът е защо другите не са направили същото? Не го омаловажавай!

Но баща й не прие това обяснение.

Загледа се през прозореца на болницата и след този ден никога повече не отвориха дума за това.

 

 

Имаше време, когато Клотилде си мечтаеше за друг живот, живот, в който има съпруг и деца, и собствен дом, може би на друго място. Но с баща й беше лесно да се съжителства и освен това готвеше изненадващо добре. Сега си има работа, която обича — градинар е в градския парк. А има и кучетата си. И според онова, което е разбрала от историята, и това, което вижда в настоящето, кучетата са превъзхождащият вид.

Клотилде помни замъка Лингенфелс такъв, какъвто беше в ученическите й години: изоставен, нашарен с графити, с изпотрошени прозорци и плевели, прораснали в пукнатините на древните му камъни. Фрау Фон Лингенфелс, собственичката, се преместила в Съединените щати и в нейно отсъствие замъкът се беше превърнал в рай за скитници и местни хлапетии, тръгнали по лош път. Веднъж и нея, Клотилде, един работник пришълец я беше изкушил да отиде там за кратко приключение, което тя дори не си правеше труда да помни, но не беше нещо, което замъкът не бе виждал и преди. След това гледаше да не припарва наблизо.

Но сега замъкът отново беше величествен, обитаваха го интелектуалци от цял свят. Институтът „Фалкенберг“ се беше обявил за „място за изследване на висшите морални ценности“, тук идват стипендианти да търсят отговори. Е, нека търсят, щом искат.

Клотилде идва тук не за да задава въпроси, а просто да изпълни желанието на баща си.

Той я беше помолил да навестява един гроб в гората зад замъка. Той погребал тялото сам, със собствените си ръце. Франц Мюлер не знаеше много за този човек: бил някакъв руснак, военнопленник, освободен от местния Сталаг след края на войната. Пристигнал в замъка Лингенфелс заедно с група други бивши затворници; всички били изгладнели, слаби и поразени от болести. И в тази гора руснакът се натъкнал на баща й. Скарали се. Там имало и жена, жената, която баща й обичал. И тъкмо там идва сложната част, защото Клотилде я помни. Беше красива, с бляскави очи и светла коса. Баща й я беше представил на Клотилде като своя годеница и понеже Клотилде беше на единайсет години, си беше изградила цял свят от прекрасни фантазии край нея: че ще стане нейна майка, ще я научи да шие, да си купува бельо и всякакви други притеснителни момичешки неща, а може би дори ще я дари с малко братче или сестриче и тя вече няма да е сама. Но после… Пуф! И жената изчезна. Нямаше сватба, нямаше ухажване, дори повече не я споменаваха. Това беше едно от най-големите разочарования в детството й.

Както и да е, тази жена — Бената Фледерман, така се казваше — се беше оказала там, в тази гора, с баща й и този руснак. И нещо се беше случило: дали мъжът я е нападнал, дали тя е нападнала него, но мъжът бил убит. „Ти ли го уби?“, беше попитала баща си Клотилде, който само кимна мрачно. Но никога не го е бивало в лъжите. „Или тя го уби?“, притисна го Клотилде. „Няма значение — отвърна баща й. — Ние го убихме.“

Това е било престъпление, което се наказва със смърт — убийство на бивш вражески воин се е считало за нарушение на примирието. И затова Франц го заровил. И понеже такива са били времената, никой не го потърсил. Никой дори не забелязал, че го няма.

Но мъжът тежеше на съвестта на Франц Мюлер не по-малко от всички други жертви там, на изток, за които се чувстваше отговорен. Беше издълбал малък кръст на дървото над гроба и ходеше там всеки месец. Почистваше най-упоритите плевели и носеше цветя, но ходеше най-вече за да постои там, да послуша гората, да засвидетелства уважението си.

След време баща й се беше заел да проучи човека в архивната служба и откри статия в местния вестник приблизително от това време, по-скоро нещо като бюлетин, в който окупаторите американци съобщаваха за някой си Фьодор Иванов, бивш затворник в Сталаг VIIA, изчезнал, забелязан за последно в околностите на Еренхайм заедно с бившите си другари от освободения лагер. Но това беше просто едно от многото имена в дългия списък на изчезнали — цяла страница. И Франц не знаеше как да проследи информацията и да открие още данни. Той едва беше завършил началното училище. Не беше учен. А Иванов е доста често срещано име за руснак.

Преди няколко години беше намерен още един мъртвец в тези гори. Случи се малко преди смъртта на Франц Мюлер, и той следеше историята с особен интерес. Останките му бяха подложени на специална процедура, под ръководството на Германската правителствена служба, която отговаряше за такива находки. Анализираха костите му, опаковаха ги в черна найлонова торба и ги пазеха известно време в градската морга. ДНК анализът показа, че са били на германец, мъж на около трийсет и осем години, с наранявания от битка, а смъртта била причинена от смъртоносна болест. Не успяха точно да го идентифицират. Прехвърлиха костите му в картонена кутия и ги инхумираха отново, този път в гробището на Еренхайм.

Е, костите на този човек — който и да е бил — по-добре ли бяха сега, отколкото преди да ги открият? Този въпрос си задаваше Франц Мюлер. И съвсем честно, не знаеше. Клотилде трябваше, когато той си отиде, да реши какво да прави. И сега тайната на баща й беше нейна отговорност.

Но тя все още не беше решила. Може би някой ден ще се обърне към властите да задвижат официалния процес на ексхумация. Може би щяха да изкопаят костите и да открият достатъчно информация, за да извадят тъкмо този Фьодор Иванов от дългия списък с обявени за мъртви или „в неизвестност“ от онова време. Може би ще издирят семейството му някъде из днешен Беларус и някой неуморен служител от Министерството, който отговаря за този вид посмъртни разследвания, ще се свърже с тях. И може би това ще прати някой роднина в гроба или някого ще вбеси, или ще отвори стари рани. Но няма да върне човека.

И засега Клотилде просто спазва обичая на баща си. Посещава гроба, старае се да не оставя плевелите съвсем да го погълнат. Носи цветя от градината си, а понякога и някой интересен камък, който е открила по време на някое пътуване. Първият кръст, който Франц Мюлер беше издълбал в кората на дървото, вече изобщо не се вижда, затова той беше издялкал с длетото друг преди около петнайсет години, но с израстването на дървото и той скоро щеше да се заличи. Който и минувач да се озове точно на това място, вероятно ще си помисли, че тук е погребано някое домашно куче или котка или че деца са си правели вълшебна къщичка край дървото. Може би ще поспре за момент, ще се зачуди… Но най-вероятно просто ще отмине.

Когато ходи там, Клотилде изпълнява заръката на баща си. Застава в шарената сянка на огромния бор и се опитва да мисли за разнообразните прелести на живота: за това как кучетата бдят над нея, когато просто си седи в мълчание; за това как минзухарите пробиват с пъпките си топящия се сняг; как хората изпитват непреодолима нужда да строят катедрали, да пеят приспивни песнички, да творят; как някои отдават живота си на смътни каузи или на езотеричните сфери на познанието; как населението на света се разраства с осемдесет милиона души всяка година.

Тя свиква всички тези мисли в съзнанието си и се надява те да имат смисъл.

И не казва и дума.