Джесика Шатък
Жените в замъка (37)

Трийсет и шеста глава

Замъкът Лингенфелс, октомври 1991 г.

Мариане седи на леглото си в странната стая за почетни гости, която са й дали, и се опитва да се подготви за речта си. „Не точно «реч», по-скоро «бележки»“, беше я поправила Клер. „Нищо твърде сложно.“ Тя се чуди дали Клер е толкова нервна, защото се притеснява какво смята да каже. В крайна сметка в книгата Клер може и да е автор на повествованието, но животът все още си е неин.

Преди да напусне дома си, Мариане подготви няколко забавни случки от времето на съпротивителното движение, няколко притчи, които да послужат като предупреждение и признание към тези, които и в съвремието се съпротивляват на злото. Но сега всичките й записки изглеждат грандиозни и препълнени с надута реторика.

Предната нощ тя и Аня часове наред си говориха в библиотеката. Сега вече животът на Аня има три измерения… не, не просто три измерения, а три лица. Аня Форцман, Аня Брант, Аня Грабарек… защо Мариане никога не е знаела за тях? В съзнанието й те вече не могат да се разделят просто на добри и лоши, на истински и фалшиви. Разкриха й се напълно и вече представляваха поредица от избори и обстоятелства.

„Защо не се опита да ми кажеш всичко това след смъртта на Райнер? — попита Мариане приятелката си. — Защо не обясни?“

„Защото нямаше да искаш да ме изслушаш — отвърна Аня. — И щеше да си права.“

Мариане не възрази. В съзнанието й изплува собственият й образ от онзи ден в замъка, когато стоеше на прага в кухнята и гледаше ту Аня, ту умиращия човек. Тогава не искаше да научава факти. Твърде скоро беше след войната, след смъртта на Албрехт, след смъртта на толкова много хора. Не би могла да поеме толкова много истини.

По време на това пътуване животът на Бената също добива повече пълнота. Времето, което прекарва с Мартин, връща майка му. И той е така завладяващ като Бената — не само с красотата си, но и с нещо по-неосезаемо. Аурата му — за тази думичка от Новото време се сеща Мариане. Винаги е гледала с насмешка на тези ексцентрични приумици, но сега, на фона на този древен замък, в тази последна глава от живота й, идеята за „аурата“ или „енергията“ й се струва достоверна, дори и важна, като някакво реално действие, като „златен стандарт“, според който беше градила живота си. Заради това Бената така неудържимо привличаше всички, заради това Кони се беше влюбил в нея.

На вратата се чука и още преди да успее да се извърне, вътре нахлува дете, а след него — синът й, Фриц.

— Оми! — виква малкото момиченце, втурва се към нея, а разрошените му къдрици се веят след него. Никол, най-малкото дете на сина й Фриц, също така буйна и невнимателна, какъвто беше той като малък. От всичките си внуци Мариане най-много обича нея.

— Никол! — възкликва Мариане. — Каква приятна изненада!

— Доведох я със себе си, Ангела е болна — обяснява Фриц, докато пристъпва към майка си и се навежда да я целуне. — И тя обеща да е много тиха, нали? — обръща се към дъщеря си: — Тиха като мишленце, докато оми изнася речта си.

— Като мишленце! — заявява Никол, свива устни, сбръчква личицето си уж като мишка и доволно закрачва на пръсти из стаята.

— О, бъди си като каквато си искаш — въздъхва Мариане, иска й се да нямаше да изнася реч и изобщо да няма никакво тържество, на което да трябва да присъстват.

— Аха! Ето я и нея! — възкликва Фриц, когато погледът му попада на изданието с твърди корици на бюрото до Мариане. — Ще получа ли най-сетне и аз едно копие от книгата за моята известна майка? — Той взема томчето и се зачита в задната корица, пълна с високопарни цитати от известни учени и журналисти.

И за миг в него, така съсредоточен в четенето, Мариане вижда Албрехт. Висок, леко прегърбен в раменете, държи книгата с изпъната ръка.

— О, Фрицл! — възкликва Мариане, както се обръщаше към него, когато беше дете. — Та нали майка ти съм аз, не ти е нужна тази книга.

 

 

Мариане слиза долу на рецепцията, обхваната от нещо средно между паника и замъглено съзнание. След като пристигнаха Фриц и Никол, Мариане не можа да се съсредоточи върху нещата, които би искала да каже. Но тя подозираше, че така или иначе няма да проличи.

Въпреки че Алис много настояваше, Мариане отказа да се преоблече. Избрала е бежова жилетка, светлокафяви широки панталони и е обула ужасните си удобни обувки. Но това не е важно. За това поне е сигурна.

Когато влиза в залата, с изненада установява колко много хора са се събрали. Публиката наброява поне двеста души: стипендианти, учени от Хумболт и от Свободния университет. Познати на Клер и на директора и… О, боже! За малко да забрави — тези, които самата тя беше поканила: старият Еберхарт фон Щрален и дъщеря му — жена вече на средна възраст, Ирмгард Тайтерман, Мами Калтенбрунер, Петер Вебер — те са дошли чак от Хамбург! — стари, отдавна изгубени приятели. А мъжът на средна възраст не е ли един от синовете на Фон Оберст? Да, тя разпознава типичната за рода им брадичка — остра и издадена напред.

— А, ето те и теб! — Това е Мартин, ненадейно се е появил до нея, прихваща я под ръка и я повежда към мястото й. Не изглежда стъписан от вида й. Макар аурата му да напомня за майка му, маниерите и чарът му са изцяло като на баща му: същински Кони Фледерман. Мариане потупва ръката му.

Когато вече е настанена, директорът се изправя и се насочва към подиума.

— За мен е чест да присъствам тук днес, за да отпразнуваме издаването на книгата на една бивша стипендиантка на института „Фалкенберг“. Книга, която изследва самата същност на Съпротивата и на нравствената яснота. Колко ли е трудно човек да провижда злото, когато то се разгръща пред очите му? Колко прозорливост, колко изострена сетивност е нужна…

Мариане слуша смутена.

Когато директорът приключва, Клер заема мястото си на подиума. Днес изглежда по-сериозна — облечена е в черна рокля и носи особени очила с дебели черни рамки. На врата й има огърлица от яркочервени китайски мъниста.

— Съдбата ме погали, като ми позволи да запиша историята на тази прекрасна жена, на тази истинска героиня, жена, преминала — благодарение на здравия гръбнак на смелостта и морала си — с гордо вдигната глава през онзи период от историята, когато мнозина са превивали врат. Жена, живяла в свят, в който политическите и интелектуалните среди са били изцяло под контрола на мъжете…

При тези думи Мариане се сгърчва в себе си. Замисля се за всички онези хора в публиката, които са били с нея в толкова различни ситуации, с които се е срещала на какви ли не кръстопътища в живота си. Със сигурност невинаги се е държала чак толкова безупречно.

— Бих искала да поканя Мариане да каже няколко думи — обявява Клер.

За един много дълъг миг Мариане не помръдва от мястото си, прикована от надигащата се паника.

Но ето че Мартин тутакси се озовава до нея и й подава ръка. Дошъл е в замъка Лингенфелс чак от Америка по нейна молба. Тя му позволява да я отведе до подиума.

Публиката я гледа, застинала в очакване.

Мариане също оглежда множеството. Ето че още лица се избистрят в съзнанието й; там е един от братовчедите Фон Крайсберг, не си спомня името му, но майка му ги беше приютила нея и децата — когато бягаха на запад от Вайслау, а там, до него, седи онзи мил библиотекар от Архива; ето и две от приятелките от детските години на Елизабет — стоят, облегнати на стената.

— Кога ще проговори? — чува се гласът на четиригодишната Никол откъм дъното на залата, където Фриц я държи на ръце. Няколко души от публиката се разсмиват.

Мариане си поема дълбоко въздух. Трябва да каже нещо. Но само извинения й идват наум. Не е сигурна обаче за какво.

— Сигурно си мислите… — казва тя накрая, а гласът й звучи като чужд дори и в собствените й уши. — Това въведение сигурно ви кара да си мислите, че аз съм много прекрасен човек. — Още хора се разсмиват. След като най-сетне си отвори устата, публиката се успокои. — И че имам всички отговори, че зная всички тайни, че мога да дам указания как човек може да бъде добър и… и да вижда злото… и да му се опълчва и всички други неща, за които говори Клер.

Отвън на парапета програква врана.

— Но всъщност — продължава Мариане — сега ви гледам и виждам толкова познати лица, толкова хора, които съм познавала, но и не съм познавала, толкова хора, които съм изгубила… и виждам най-вече… колко съм била сляпа.

Публиката съвсем е притихнала. На първия ред седи Клер и видимо е доста изнервена.

Докато се поизправя и стиска катедрата, Мариане намира с поглед Аня. Тя седи на първия ред между дъщеря си и Мартин. Толкова е дребничка, толкова мъничка. Как така Мариане никога не е забелязвала през всичките тези години? А и лицето й, милото й лице, така прорязано е от бръчки и бразди, като корито на безмилостно буйна река.

Аня отвръща на погледа й. Тишината все повече набъбва, а Аня й кимва съвсем лекичко, като че казва: „Хайде, продължавай. Тук съм, каквото и да кажеш, аз съм тук“.

В този миг в съзнанието на Мариане изниква един спомен: онази нощ преди толкова много години, когато двете с Аня чакаха заедно в замъка, докато навън руснаците пируваха. Тъмната тревожна тишина на замъка, трепкащите отблясъци на огъня, а там, навън, виси трупът на Гилда. И сега сякаш чува пукота на пламъците и странните гласове на мъжете, които се сливаха в ниските тонове на неземна песен. Колко благодарна беше, че Аня е до нея: друг възрастен, друго човешко същество, с което е свързана — и то не заради принадлежността към някоя група или партия, нито дори от единомислие по някакъв въпрос, а само от реалността в този момент, от общото им желание да преживеят идните часове, идния ден и този след него, от това, че и двете бяха еднакво решени да опазят децата си.

Именно за това най-много се разкайва в живота си, че е загубила това усещане… не, по-скоро, че го е загърбила. И за това, че загуби и Бената — нейната мила приятелка с многото недостатъци, но тя, също като нея, беше вдовица, беше и човешко същество, което Мариане вече разбира — по свой начин е предала.

— Искам да кажа… — започна отново Мариане — … искам да кажа, че невинаги съм полагала достатъчно усилия да зная… Че този „морален компас“, за който говори Клер, може да се окаже, че не ми е бил много полезен, поне не в личния ми живот, колкото може би е бил в един по-широк, политически контекст. Понякога отдалеч се вижда по-ясно. А това, което е пред очите ти… това, което е пред очите ти… — Гласът на Мариане започва да трепери. — … е по-трудно да го проумееш.

Някой в публиката се прокашля.

— Толкова много сиво има между черното и бялото… и повечето от нас живеем тъкмо там, опитваме се…

Мариане губи мисълта си. Опитваме се… какво? Объркването я притиска. Не просто объркването на този момент, не просто липсващите думи, а общата неразгадаемост на самия живот, цялата тази мътна, импулсивна страна на човешките взаимоотношения, тези стегнати възли от влияния и емоции. Безбрежната първичност, която тя цял живот се е мъчила да отрича.

— Опитваме се, но така често не успяваме да се отместим към светлата част на спектъра.

Мариане усеща как езикът изсъхва в устата й. Целият свят изведнъж притъмнява, появява се странно жужене. Среща погледа на китайския учен, с когото я запознаха снощи. Какво знае тя за него? За преживяванията му? Светът е прекалено голям, не може да знаеш всичко, да познаваш всяко ъгълче.

И в този момент коленете й изведнъж се подкосяват. Първо изчезва зрението й, а после изгубва свяст.

Но усеща изведнъж как две силни ръце я прихващат и я повдигат.

— Съжалявам… — казва тя, или поне се опитва.

— Шшш!… — разпознава гласа на Мартин. — Нашите герои са ни нужни. Без повече извинения.

А после всичко утихва.