Джесика Шатък
Жените в замъка (12)

Единайсета глава

Замъкът Лингенфелс, август 1945 г.

Когато Бената се събуди и видя стените на мазето, помисли, че това са стените на затворническата й килия. Как се беше оказала отново тук? По вените й се разля ужас и обхвана всяка клетка от тялото й — от корените на косата до върха на пръстите. Ако се е върнала в затвора, значи е загубила Мартин.

Но не, той беше тук, до нея, топлото му телце лежеше свито на кълбо на дюшека им.

Окопити се, разбра къде се намира: беше на запад, далеч от големия град, в замъка Лингенфелс, с Мариане.

Вчера при тях се беше изсипала някаква сбирщина руски войници. Но не бяха толкова ужасяващи, колкото сънят й. Тя притисна в прегръдките си спящото си момченце и занарежда тихо, почти неволно, благодарствена молитва за неговия млад живот.

Бената беше забременяла, носеше второ дете, когато я пратиха в затвора, но тогава още не знаеше. Когато обаче разбра, животът, който назряваше в нея, й даваше утеха: Кони беше мъртъв, бяха й отнели Мартин, но тя не беше сама. Прекарваше дните си в приглушени молитви и заклинания за живота на бебето, в тихо тананикане на детски песнички на малката сестричка на Мартин. Беше напълно сигурна, че е момиченце.

А после бебето умря. Безжизненото му телце се беше заклещило в нея и тежеше като камък. Знаеше, че е мъртво, много преди тялото й да го изхвърли. Израждането беше чудовищно, утробата й се инфектира и тя остана в лазарета на затвора до идването на руските войници.

И докато лежеше там и ту се унасяше в безпаметността на треската, ту се събуждаше, тя се предаде на мощната и учудващо упорита, яростна ненавист към Кони. Той беше виновен за това, че тя е тук. И за това, че взеха Мартин. И за това, че бебето умря. Ако тя не беше в затвора, бебето със сигурност щеше да е още живо. Беше я изоставил заради възвишените си идеали и тайните си заговори… и заради връзките си с други жени. Джиджи Флагстаф, наперената американка, която най-нахално се опитваше да се сприятели с Бената; Маргарите Федерландер, фамозната берлинска кокетка… и бог знае колко още. А в същото време Бената помяташе бебе след бебе.

Бената и Мартин бяха прекарали безброй дълги самотни нощи в задушливия и неугледен апартамент в Берлин (така различен от дома, който си представяше, когато се омъжваше), загледани в пустите градски улици. Кони не ги беше изпратил в провинцията като жените и децата на другите аристократи. Овдовялата му майка не ги покани в огромното, брулено от ветровете старо имение на Фледерман, а Бената беше прекалено горда и не поиска да отиде там. Пък и то беше ужасно, прекалено помпозно, и в крайна сметка руснаците го превзеха, съсипаха го и разстреляха всички — и майка му, и слугите, които бяха останали при нея. В Берлин Кони все беше зает, все пътуваше нанякъде. А Бената и Мартин стояха изоставени сред тътена на бомбардировачите, постоянно се местеха в бомбоубежището и се връщаха, докато режимът в града все повече се затягаше.

И както лежеше в болничното си легло и жалеше бебето, Бената трупаше омраза срещу всичко това. И освен това се ядосваше на собственото си невежество. Защо Кони я беше оставил в неведение за работата си, след като другите вдовици знаеха толкова много? Дали е смятал, че е прекалено глупава и няма да разбере? И това беше последното доказателство, че са безкрайно отчуждени един от друг. Та тя на двайсети юли 1944 година беше изслушала новините по радиото с едва доловим намек за тревога.

Доста след това Бената започна да се срамува от собствената си непросветеност. Както и от пашкула от гняв и самосъжаление, в който се беше затворила през тези трескави месеци. Но в онзи момент тъкмо този пашкул беше опазил живота й.

Както лежеше на сламения дюшек в мазето за провизии в замъка Лингенфелс, Бената изведнъж започна да чува глух тътен — ритмичен и безспирен. Беше тих, но отчетлив. През високите приземни прозорци се процеждаше сивкава светлина. Започваше нов ден. По-точно четвъртък.

Четвъртък! Внезапно осъзна, че звукът идваше от брадвата на хер Мюлер. Това беше последният ден, в който трябваше да сече дърва в гората. През следващата седмица щяха да го местят в друг лагер във френската окупационна зона. А Мариане и без това не искаше помощта му. Тази сутрин вероятно беше дошъл откъм задния склон на планината, през гората, и не беше видял затворниците. Ако беше ги видял, със сигурност щеше да се върне. Или пък, ако те го бяха видели, те щяха да го върнат. Или да му направят нещо по-лошо. Нямаше да приемат добре внезапното появяване на бивш немски войник, на бивш нацист. На Бената не й трябваха слуховете, за да се досети и сама.

Тя внимателно се изправи на крака. Много беше важно да не събуди Мартин или момичетата Фон Лингенфелс — те спяха на дюшека, който бяха примъкнали долу. Само щяха да й се пречкат. Тя знаеше с кристална яснота — така, както рядко й се случваше — какво точно трябва да направи: да предупреди хер Мюлер, преди да го видят затворниците. Взе си обувките и кухненското ножче, което винаги носеше със себе си, и запристъпва на пръсти към вратата.

Кухнята горе беше празна. Мариане и фрау Грабарек явно се бяха качили в стаите си. А навън, през прозореца, в сивкавата светлина Бената виждаше изтляващия огън и почернелия труп над него — противна гледка. Мъжете се бяха проснали по земята край огъня като трупове на бойно поле и спяха.

Когато Бената излезе от подземието, брадвата на хер Мюлер зазвуча по-отчетливо. Тя се загърна в жилетката си и изскочи припряно от кухнята във вътрешния двор. В другия край беше старата пекарна, в която имаше отвор за изриване на отпадъците в рова. Често беше виждала Фриц и Мартин да се катерят там и да слизат през него чак до тъмното дъно, оттам прецапваха през плитките води и се добираха до другия край, изкатерваха се по стълбата от дъски, набити в стената на рова, и после тичаха по ливадата между замъка и гората.

Бената тръгна бързо към пекарната, така се беше затичала, че не си остави време да обмисли решението си. Беше свежо и хладно утро и дивите грамофончета, обрасли по стените, още не се бяха разтворили. Лястовичките под стряхата се бяха размърдали и прехвърчаха насам-натам като ракети, финтираха и пикираха. Напомняха й на нещо от детството й: на онези лястовички, свили гнезда край улуците на приюта за душевноболни; малките им от време на време падаха от гнездата и тупваха на земята. В едно далечно лято тя се беше опитала да се грижи за тях — даваше им мляко с една пипета, изравяше червейчета и ги хранеше. Вземаше ги в шепи, толкова бяха мекички и пухкави, толкова й беше жал за тях… Те трепкаха в дланите й, примигваха трескаво с ококорените си, блеснали очички. Но не се получи. Измираха едно по едно.

В пекарната беше мрачно и всичко се разпадаше. От години не я бяха използвали. Не беше трудно да намери отвора — дори не беше покрит. Бената коленичи, опря ръце на земята, сниши се и пропълзя през отвора. Дъното се оказа по̀ на дълбоко, отколкото си мислеше, но тя затвори очи и се спусна долу. Падна в лепкавата кал на дъното, но успя, макар й с мъка, да се изправи на крака. Оттам лесно стигна до стъпенките на отсрещната стена. За миг се изкатери и се измъкна от рова. Вече беше на свобода, извън замъка, и трябваше само да прибяга през полето, за да стигне до гората.

Бената отново чу тътена на брадвата.

Не спря, не погледна назад към обора, не огледа огъня и заспалите руснаци. Притича през опърпаните треви, бързаше да се скрие на сигурно в гората. В края на ливадата, преди да навлезе в гората, трябваше да мине през ивицата ниски храсти и трънаци — имаха остри дерящи бодили, но тя дори не ги забелязваше. Щеше да спаси хер Мюлер. Имаше силите да го стори. Тази мисъл — освен че от нея ръцете й се потяха и сърцето й забиваше лудо — я изпълваше с могъща увереност. Толкова пъти я бяха спасявали — Мариане, съседката й, фрау Кеслер в Берлин, пазачът в затвора, който я държеше в лазарета, вместо да я прати в концентрационен лагер… дори веднъж и Кони — нейният рицар в бляскави доспехи, я беше спасил от живота й. Но кого беше спасила тя? Никого. Нито дори собствения си син.

Трябваше й малко време, за да могат очите й да свикнат с мрака в гората. Знаеше къде е сечището, на което работеше хер Мюлер, и си запроправя път нататък, шмугваше се между дърветата, почти на бегом, без да обръща внимание на тръните, които дращеха краката й и раздираха полата.

Но чак когато стигна до сечището, Бената осъзна, че тътенът на брадвата беше затихнал. Сега чуваше гласове. Спря, напрегна слух и се опита да овладее накъсаното си дишане, за да чуе какво си говорят. Двама бяха: хер Мюлер и някакъв друг мъж. Руснак. И разговорът им никак не звучеше като дружелюбна раздумка.

Закъсня! Тази мисъл й подейства като удар с юмрук. Невъзможно. Няма да позволи. Впусна се сред дърветата към сечището. В средата стояха двамата мъже: хер Мюлер и руснакът — нисък, набит, с груби черти, облечен в одрипавялата си червеноармейска униформа. Говореше с дрезгав гърлен глас.

— Хер Мюлер! — провикна се Бената и двамата мъже извърнаха глави към нея. — Дойдох да ви кажа… — продължи задъхана тя — … да се връщате.

По лицето на хер Мюлер се изписа недоумение.

Руснакът се ухили и изруга:

— Шлюха.

Курва. Тази дума Бената я знаеше.

Онзи продължаваше да бръщолеви на руски. Бената не разбираше думите, но схващаше общия смисъл по похотливия му поглед. Руснакът, изглежда, беше забравил за миг пререканията с хер Мюлер, защото го заряза и тръгна към нея.

Бената гледаше този мъж, който сега напредваше към нея, противното му сипаничаво лице, обрасло с проскубана брада, и нещо в нея изригна: той вече не беше просто военнопленникът руснак, който беше успял да се добере до хер Мюлер преди нея, той беше един от всички онези мъже, които я бяха наричали „курва“. Той беше като всеки друг мъж, който се беше бъхтил, борил, пълзял, за да се добере до нея с вонящия си дъх и смрадта на вкиснала пот, обладан от ярост за неща, за които нейното тяло не можеше да има вина. Разбира се, че той беше успял да стигне пръв до хер Мюлер. Как изобщо си беше въобразила, че е достатъчно силна да се меси? Та тя не беше нищо повече от вързоп плът, който разярените кучета си подхвърлят. Бездруго вече беше полумъртва, разкъсана, надъвкана и изплюта. Така я виждаше той. По очите му познаваше.

Но не беше така! Тя беше майка, имаше син, беше жена, която веднъж вече се беше измъкнала. Тя беше съпруга на виден член на съпротивителното движение, беше приятелка на Мариане фон Лингенфелс. Тя вече не беше малката Бената Грубер — хубавичката беззащитна селска девойка, безсилна, бедна, без баща. Тя се стегна и плю с все сила в краката на мъжа.

Развеселеното изражение на лицето му изведнъж изчезна и на негово място се изписа раздразнение. Той не разбираше. Виждаше само нейната предишна същност. Подтиквана от яростната буря, която вилнееше във вените й, Бената бръкна в джоба и извади острото кухненско ножче.