Джесика Шатък
Жените в замъка (26)

Двайсет и пета глава

Замъкът Лингенфелс, октомври 1950 г.

Сега, когато Бената и децата ги нямаше, квартирата в Тьолинген беше някак прекалено тиха. Нямаше го Фриц да драска лака на пода във вестибюла с острите си грайфери, нямаше я купчината обувки до вратата, нямаше го и Мартин да лежи на лъщящия на слънцето паркет под прозореца с книга в ръце. Не се усещаше дъхът на кафето на Бената сутрин, нито струйките аромат на парфюм „Гардения“, които се процеждаха през вратата на стаята й вечер. Нямаше ги и сантименталните мелодии, които се носеха чак до вестибюла от драгоценната й „Виктрола“, макар грамофонът още да беше там. Теоретично погледнато, нямаше причина Мариане да не може да си пусне някоя плоча. Самата тя беше отстъпила „Виктролата“ на Бената, но за нея беше неестествено да избере плоча, да я сложи на диска и да я пусне. Имаше някакви вродени задръжки, дори нещо повече — някаква необяснима тревожност, която всеки път я спираше. Една вечер все пак отиде до полицата и колебливо прокара пръст да разгърне плочите: на повечето обложки имаше непознати имена и лица, но най-сетне стигна до Бени Гудман. Него поне го знаеше. Но щом игличката докосна плочата, първите тонове от кларнета писнаха стряскащо силни и още преди да успее да намали звука, музиката вече я беше подразнила… по-точно беше я заловила — нея, натрапницата, която ровичка из чужд живот — и Мариане изгуби желание да слуша повече.

И сега се чуваха само стъпките на собствените й домашни обувки, когато ходеше из квартирата. За вечеря ядеше само хлебче, намазано със сладко или с масло, и тънък резен шунка. Вместо на широката маса в кухнята, тя се хранеше на писалището си — огромно полирано писалище „Бидермайер“, което беше наследила от един от братовчедите Фон Лингенфелс. Беше го преместила в средата на салона, така че да може да гледа навън през еркерния прозорец към градския площад долу, докато пише писма на децата — по едно всяка вечер.

Писалището се беше превърнало в новия й дом. И иззад него тя се хвърли в едно съвсем ново начинание: да документира историята на съпротивителното движение в Германия. Всеки ден съставяше чернови на планове за това какво трябва да включи в текста, правеше описи, водеше записки. Пишеше писма на стари приятели и познати, разпитваше ги за дневници и стари снимки, молеше за копия от писмата им. Зае се да подреди писмата на Албрехт, но я беше обхванало такова трескаво напрежение, че всъщност не ги четеше.

 

 

Бената се беше върнала в родния си град, там, където я беше „открил“ Кони. Но друго Мариане не знаеше за това място. Беше писала на Бената да я пита как се чувства и кога смята да се връща, но не получи отговор. Образът, останал в съзнанието й от последния път, когато я видя, беше отвратителен — леко момиче, седнало в скута на някакъв грубиян от бирария.

И понеже беше останала сама в жилището и нямаше кой да я разсейва, тя можеше спокойно да разсъждава върху заминаването на Бената. Беше преминала границата. Не трябваше да се среща с Франц Мюлер. Чувстваше се лично засегната от предателството и беше позволила това да повлияе на поведението й. А когато се опитваше да се извини, нещо в извиненията й все куцаше.

В писмата си от училище децата питаха защо Бената се е изнесла. Само Мартин мълчеше по този въпрос. Изпълнителен както винаги, той вече й беше написал две кратки писма, в които описваше живота си в училището: параклиса рано сутрин, студената вода, с която трябваше да се къпят, и безкрайната математика. Явно си пишеше и с майка си. Какво ли му беше казала за решението си да се върне във Фрюлингхаузен — мястото, за което толкова рядко говореше, при това винаги с презрение? Мариане се страхуваше да попита.

Започна да пише ново писмо до Бената, този път с намерението да се извини по-пълноценно. Но с какво да започне?

Вкъщи е празно без теб. Цветята на балкона без твоите грижи се бяха спаружили и когато ги забелязах, ги напоих така, че сега освен спаружени, изглеждат и подгизнали, ако това изобщо е възможно. Господин Дреслер пита за теб всеки път, като минавам покрай дома му.

„Дължа ти извинение“, написа Мариане и го задраска.

„Сгреших, като се намесих в плановете ти да се омъжиш, и съжалявам“, написа тя вместо това. „Ако искаш, ще отида отново при хер Мюлер и ще му поднеса извиненията си лично. Направих това, което тогава вярвах, че е правилно, за сметка на твоето щастие. Сега разбирам, че не съм имала право.“ Но и това не звучеше както трябва. Твърде доловим беше скритият укор. Твърде нравствено звучеше.

А истината беше, че Мариане беше разтълкувала отношенията им погрешно. Въобразяваше си, че аферата на Бената с Франц е чисто и просто кривване, бягство, подбудено от увлечение. Не беше осъзнала до каква степен щастието на Бената зависи от тази връзка. Ех, ако беше разбрала… Тогава какво? Да не би да трябваше да аплодира този избор? Та как може? Бивш нацист и вдовицата на участник в съпротивителното движение! За нищо на света не би приветствала такъв съюз. Но и не беше права да се меси. Това искаше да изрази.

А е толкова трудно да кажеш едновременно и истината, и това, което трябва!

Там, на писалището сред самотата на салона, над Мариане беше надвиснало мрачно униние. Усещаше, че това нейно сближаване с Бената я беше замъкнало в тресавището на усложненията. „Избягвай прекомерно да усложняваш нещата — все казваше тя на Албрехт. — При всяка ситуация има и нещо правилно, и нещо грешно. Нашата работа е само да ги извлечем.“

Тя стана рязко и разтърси глава, после сложи капачето на писалката и сгъна писмото. Щеше по-късно да го довърши.

През отворения прозорец духаше лек, топъл ветрец. Беше необичайно топъл есенен ден. Един от онези дни, в които късните полски макове цъфтяха, а пчелите бързаха, трудеха се с френетично усърдие, за да довършат работата си за сезона. По това време преди години Мариане подготвяше Есенния бал на Графинята: поръчваше вина и шампанско, торти и филета. Тази мисъл събуди желанието й да изкачи хълма към замъка Лингенфелс. Отдавна, много отдавна не беше навестявала замъка, още откакто обковаха прозорците.

 

 

Не беше свикнала да изкачва хълма сама, без децата да подтичват наоколо, да берат цветя и да се замерят с пшеничени стръкове, без Бената да се влачи най-последна и все да поспира да си почива. Но слънчевата светлина и новото стадо крави, които хер Келерман беше пуснал на паша нагоре по хълма, се справиха доста добре със задачата да разсейват Мариане от самотата й. „Какво ще правим със замъка?“, питаше тя Албрехт, докато изкачваше хълма. И веднага си представи как й отговаря: „Отстъпи го на държавата“, а гласът му звучеше необичайно ясно в главата й. Но този му отговор лесно можеше да се отгатне: аристократизмът беше така дълбоко вкоренен в самата му същност, че той в никакъв случай не би предложил да го продадат. Тази мисъл успя да я разсмее. Албрехт фон Лингенфелс беше интелектуалец, революционер, герой, всичко това — да, но никога не е можел да си прави сметката.

И… ето го и него: нисък, жълт, непревземаем. Неизменността на замъка в този ден носеше на Мариане само удоволствие. Той беше като добър стар приятел — уравновесен и солиден. Мариане забърза крачка. Ето я старата липа. Ето я и нейната любима част от каменния зид. И мостчето над рова, и онзи огромен отвор, като зинала тъмна паст. Тя продължи покрай зида до по-малкото мостче, което водеше право пред кухнята, и застина на място.

Отвътре се чуваха гласове. Мариане не можеше да различи думите, но единият глас беше женски. Караха се. Тя замръзна и се заслуша. Аня беше.

Нещо противоречиво затрепка в гърдите й: беше и облекчение, че все пак е приятелката й, а не някой натрапник, и неловкото чувство, че се появява точно в разгара на някаква разпра. С кого ли се караше Аня? Никога не я беше чувала дори да повишава тон. А сега гласът й кънтеше от напрежение. Може да е дошла да нагледа замъка и да е заварила някой опасен скитник, който се е намъкнал и се е притаил вътре. Трябваше да заключат по-стабилно всички входове!

Мариане се наведе да вземе някакъв голям камък и натисна дръжката на бравата. Отключено беше. Сърцето й, когато отвори рязко и широко вратата, вече биеше лудо.

Но в сцената, която завари вътре, не личеше да е имало насилие.

На масата с чиния супа пред себе си седеше мъж. Беше мършав, изпит, с празен поглед и видимо тежко болен. Аня стоеше в другия край на стаята, опряна на пресъхналата стара мивка. По лицето на приятелката й се заизрежда цяла върволица от какви ли не чувства. Изумление, смут, а накрая и нещо като примирение.

Мариане стоеше, все още стиснала камъка, зяпнала от недоумение.

— Съжалявам… — поде тя. — Не знаех…

Мъжът погледна нея, после Аня, а след това отново изви глава към нея. Избута супата с немощната си ръка.

— Замъкът е твой — каза той на Мариане.

Тези думи прозвучаха странно. Замъкът Лингенфелс всъщност не беше точно неин.

Може да е някой поземлен инспектор или данъчен, а дали не беше търговец на нещо си? Умът й прескачаше от едно вероятно обяснение на друго.

А Аня все така не продумваше.

— И Аня не ти е казала за мен — продължи мъжът и разпердушини всички логични възможности.

Мариане погледна приятелката си, но тя беше свела лице към пода. На гърдите й бяха избили две тъмни петна кърма.

Мариане усети непреодолима нужда да поседне. Отвън се чуваше песента на лястовичките, а вътре беше тъмно и глухо като в крипта.

— Щях да ти кажа — едва отрони Аня, като вдигна най-сетне очи. — Трябва да ми повярваш.

Мариане втренчи поглед в нея.

Но лицето, което отвърна на погледа й, беше съвсем непознато — издължено, натежало от отчаяние и смразяващ покой.

— Това е съпругът ми — съобщи Аня.

 

 

Когато Мариане си тръгна от замъка, денят навън беше смайващо непроменен. Следобедното слънце лежеше размазано по острите стръкове в ожънатите нивя, а маковете цъфтяха… но Мариане не забелязваше нищо от това. Съзнанието й ту кръжеше отчаяно, ту се стрелкаше без посока като птичка, чието гнездо някой беше разтурил.

В мислите й нейните собствени действия се преплитаха в пълен безпорядък.

„Не може да остане тук“, бе отсякла студено тя за онзи мъж, когото Аня й беше представила току-що като свой съпруг. Аня беше свела глава.

Но макар и толкова тежко болен, от него струеше жестокост. Той присви очи и сви рамене. „И къде предлагаш да ме заведе? В дома на новия си съпруг ли? Или в някоя американска болница?“ Това не бяха точно въпроси, а по-скоро заплахи.

Но може би това заслужаваше Аня, нали? Беше излъгала и Мариане, и Керстен, и всички други в живота си. Беше изградила доста прилично съществуване благодарение на погрешните им впечатления, беше злоупотребила с щедростта на Мариане — възползвала се беше от желанието й да помогне. С лъжи и преструвки си беше уредила и брак. А сега беше довела този непознат да умре в замъка Лингенфелс. Затова заслужаваше да бъде изобличена.

Но Мариане не можеше да не помисли и за Керстен. Ако разбере за измамата на съпругата си, това със сигурност ще го убие. А той не беше заслужил такъв позор, макар наказанието да беше справедливо за Аня. На Керстен му се полагаше да си умре така достойно и спокойно, както беше живял. А и към тези нещастни момчета, Анселм и Волфганг — Мариане така и не беше успяла да ги заобича — и към тях в сърцето й се роди съчувствие. Майка им беше впрегнала и тях в лъжите си.

И затова Мариане събра цялото си достойнство и се махна. Остави мъжа, този Райнер Брант, който и да беше той, да умре в замъка Лингенфелс. Остави и Аня, която не беше всъщност Аня, а някаква лъжкиня… — преструвала се е на приятелка, преструвала се е на такава, каквато не е — да влачи оковите на неговата смърт. Мариане изобщо не искаше да знае коя всъщност е Аня. Нека изгние заедно с този мъж в замъка.

За Мариане нямаше друг избор, освен да им обърне гръб.