Джесика Шатък
Жените в замъка (38)

Трийсет и седма глава

Замъкът Лингенфелс, октомври 1991 г.

Мартин се събужда до Мери. Не може да я възприеме като Мариане, както тя предпочита да я наричат. Оказва се, че никога не е харесвала умалителното „Мери“.

Снощи, след като Мариане се свести, целият замък се изпълни с радостно облекчение. Слава богу! Ами ако беше умряла — там, в замъка Лингенфелс, на пода — покосена от усилието да прекрачи отвъд онази яснота, която винаги е чертаела пътя й? Когато очите й се отвориха, дори Аня — това въплъщение на стоицизма — плака със сълзи на благодарност. А тържеството след това беше същински фурор. Изследователката на Софи Шол посвири на цигулка, а някакъв руски философ учеше група гости да танцуват бариня. А и храната беше отлична: крехка бяла пъстърва, пресни картофи и „домашни“ моркови от зеленчуковата градина на замъка, която вече се беше превърнала в огромна оранжерия за екологично земеделие. За десерт — любимите на Мартин — пухкави бъркани палачинки, кайзершмарн, местен специалитет. И разбира се, много шампанско. Мери и Мартин останаха до самия край на тържеството, когато повечето гости се бяха разотишли.

Мери не е от жените, които обикновено събуждат у Мартин ловджийските инстинкти. Тя е малко хаотична и честно казано, твърде модерна. За да го привлече някоя жена, в общия случай тя трябва да умее да се владее, да не е лабилна и да не се накокошинва току-така. Но някъде зад привидната й очарователна дезорганизираност се крие определена емоционална стабилност. Освен това има приятно чувство за хумор, което си е истинска изненада, като се има предвид, че това все пак е дъщерята на Аня и Керстен Келерман, които за Мартин са нещо като германската версия на „Американска готика“^[1].

Но пък, както се разбра, какво ли знае той?

Мери му беше разказала снощи за разкритията на майка си. Тайното минало, съпругът нацист, който е бил още жив, когато се е омъжила за Керстен. Чест прави на Мариане — така поне смята Мартин — че никога не му е казвала нищо за това. А може би поради присъщата си уклончивост той самият никога не я е питал защо с Аня така окончателно бяха прекъснали всякакви контакти. Както голяма част от своето поколение, Мартин беше същински виртуоз в избягването на болезнените теми.

— Можеш ли да си представиш?! — беше го попитала Мери, докато лежаха един до друг. — Майка ми е обгрижвала един съпруг през деня, а вечер си е лягала при друг.

„Не“, беше се съгласил Мартин, наистина не можеше. Но това беше едва последната точка в списъка с неща, които не можеше да си представи: Аушвиц, Треблинка, вярата в Хитлер, как майка на дете без баща извършва самоубийство. И всъщност нещата, които не може да повярва, са безкрайни дълбоки бразди в собствените му преживявания. Като живота в сиропиталище за деца на предатели, безкрайните нощи в бомбоубежищата, измъкването на майка му от гнусната бърлога на руснаците…

Но въпреки всичко той харесва Мери, усеща, че това място ги свързва. И двамата са покълнали тъкмо в тази кал.

Той прокарва пръст по челото й, после по носа, накрая спира на устните й.

Клепачите й рязко се разтварят, а погледът й е толкова изненадан, че го разсмива.

— О, боже! — сепва се Мери и се изправя до седнало положение с изопнат като струна гръб. — Дано майка ми да не се е събудила още.

— Ех, как ме подмладяваш — смее се Мартин. — От седемнайсетгодишен не съм се притеснявал за ничия майка.

— Ха! — Мери ровичка нещо из чаршафа, после го увива по някакъв необичаен начин около себе си и като става, го издърпва и отвива Мартин. Изчервява се: — О, извинявай!

Но Мартин е вече твърде стар да се притеснява от голото си тяло.

— Ето. — Взема от нощното шкафче обеците й, чифт златни халки, и й ги подава.

— Изглеждаш така, като че правиш това всеки ден — констатира Мери. — Като че всеки ден спиш с почти непознати, с които те свързва нещо парадоксално, при това в старинен замък, в който си прекарал травмиращото си детство — пояснява тя.

— Е, не чак всеки ден…

— През ден — съгласява се Мери с усмивка.

Мартин я гледа — тази американка на средна възраст, дъщеря на Керстен и Аня — как стои гола на каменния под на замъка Лингенфелс и го обзема непознато, неистово щастие.

 

 

Тази сутрин в голямата зала има прощална закуска и след нея всички ще се разотидат: Мери ще откара Аня до старческия дом край Боденското езеро, на два часа път от замъка („Ти поне не можеш ли да убедиш майка ми да се премести по-близо до мен?“, беше помолила тя Мартин снощи), а Мариане ще се отправи към болницата в Мюнхен за изследвания. Тази жена е здрава като вол, но припадъкът трябва да се изследва обстойно, както в един глас настояха Фриц и Мартин.

Самият Мартин ще тръгне на север. Първо до Фрюлингхаузен, за да посети гроба на майка си, както и леля си Гертруд, единствената роднина от семейството на Бената, с която все още поддържа връзка. След Фрюлингхаузен трябва да се отбие на още едно място: трябва да се види с Лизл „Фалкман“, неговата отдавна изгубена приятелка от сиропиталището. Години наред като момче я сънуваше, макар никога да не беше споменавал за това. А преди да пристигне тук, я издири и й писа, а тя отговори на писмото му. Помнела го, разбира се, макар да се опитвала да не мисли много за онова време. Прекарала остатъка от детството си, ако изобщо може да се нарече така, в Берлин, при леля си, където я бяха оставили той и Мариане — в онази част, която се оказала зад Стената, в Източна Германия. И сега, когато страната отново станала едно цяло, тя се преместила в Хамбург. Счетоводителка е, има две деца, пораснали, отдавна е разведена.

Отначало подробностите бяха смаяли Мартин. Та какво общо можеше да има този така обикновен живот с онази буйна и умна Лизл от детството му? Но успя да преодолее склонността си да отбягва възможните разочарования и резервира полета обратно към щатите от Хамбург. Направи и резервация за обяд в хотел „Атлантик“ — там щяха да се видят.

Когато слиза за закуска, Мартин се спира на площадката на стълбището. Долу изследователката на Софи Шол и философът руснак слушат Клер, която развива някакви безкрайни теории и ръкомаха разпалено. А Мери — успяла е да го изпревари и вече е долу — седи до майка си и говори с Фриц. Между тях се усеща някаква топлота, а Аня изглежда щастлива, поне доколкото е възможно с тази нейна трагична физиономия.

Мариане ръководи всичко от председателското място на масата, насадена в някаква инвалидна количка, а внучката й шава неуморно в скута й. Изглежда толкова дребна, сякаш изведнъж се е смалила, и е уморена: онова пламъче на неоспоримата правота е угаснало. Но въпреки това, от централното си място тя излъчва „марианитет“.

А голямата зала е същата, каквато Мартин я помни от детството си: като огромна тъмна, хладна пещера. И както стои там, Мартин започва да усеща разяждащите пластове на миналото — неузнаваемия призрак на самия него като малко момче се сблъсква с изменчивия образ на мъжа на средна възраст, който е сега. Притискат го отвсякъде и други, по-непознати призраци: на Мариане като млада жена, на майка му като бъдеща булка, на разквартируваните в замъка нацисти с лъскави кожени ботуши, на евреите, онези злочести гости на Есенния бал, на уплашените хора от града, които се крият от американците, на вековните династии от покосени от подагра принцове и графове, и слугите им страдалци. Те сякаш всички се изкачват по тези стълби. Всички се движат нервно и забързано, обладани от нестихващо безпокойство.

И през всичко това до него долита гласът на Мариане:

— Ето го и него. Най-скъпият ми гост.

Мартин се оглежда.

— Мартин Фледерман — допълва сияеща тя, като че те двамата са сами в салона.

Той усеща мощта на любовта й към него и се чувства истински горд. Усмихва й се и той, приближава, протяга ръка.