Джесика Шатък
Жените в замъка (17)

Шестнайсета глава

Тьолинген, май 1950 г.

Е, значи ще се пишат нови глави. Това радостно чувство беше завладяло Мариане след сватбата на Аня. За нея наистина беше обнадеждаващо да види приятелката си омъжена за добър човек, добър германец (а това беше почти изчезнал вид!). Милата й Аня — силен съюзник, присъствие, което вдъхва спокойствие, вечно загадъчна… — тя щеше да започне нов живот.

Но в името на честността, най-вече към себе си, Мариане не можеше да отрече, че от време на време я жилваха скръбни мисли. Това беше краят на тяхното партньорство. В последните години двете с Аня бяха работили заедно като доброволки в бежанския лагер. Дори и сега имаше над двеста хиляди бежанци в лагерите из цяла Германия. Но Керстен щеше да има нужда от Аня за работата в стопанството. Това беше една от двете причини, поради които се ожени за нея, и това не беше тайна за никого. Той вече застаряваше, а Аня беше силна. Щеше да й се налага да работи като кон. И вече нямаше да има време за плановете, проектите и списъците на Мариане. Вече нямаше да има кой да задейства изпълнението на идеите й, нито кой да печата писмата, нито кой да й помага да сортират книгите от кашоните в библиотеката.

Днес Мариане организираше тържество за изпращането на последните останали обитатели на лагера — група естонски евреи. Това беше първият лагер, в който беше пристигнала и Аня, но от няколко години беше реконструиран и вече приютяваше само оцелели евреи. Отначало бяха смесили безразборно всички: сътрудници на нацистите бяха хвърлени в същите общежития като полските националисти, циганите и евреите. Надзирателите от концентрационните лагери спяха редом с бившите затворници. Слава на бога, преустроиха ги.

През последната година Мариане попълни толкова документи за оцелелите естонци, че ако натовареха книжата на някой кораб, щеше да потъне. И усилията й най-сетне бяха възнаградени. Естонските евреи получиха позволение да емигрират в Съединените щати.

Сеньор Карфолио от Международната организация на бежанците, отговорник на лагера, беше малко скептичен по отношение на тържеството: „Как така тържество? За такъв емоционален момент! Та това са последните бежанци, последните оцелели от една малка общност…“. Не беше типичен италианец. Мариане обаче беше сигурна, че като организира тържеството и го покани, човекът ще се отпусне и ще се порадва на момента.

Беше вторникът след сватбата на Аня — хладен и ветровит ден. Мариане стоеше пред портата на лагера и я чакаше, чакаше и Бената, която — макар и неохотно — се беше съгласила да им помогне с приготовленията. Мястото вече изглеждаше опустяло. Повечето бараки бяха празни, освен тези, в които спяха естонците. Помещението за депаразитация отдавна беше съборено, а на мястото на огнищата за готвене имаше кухненски кътове. Добре че всичко приключваше. Но днес, докато стоеше и чакаше сред тишината, Мариане усети, че й липсва предишната суматоха и кипящата енергия. Тя беше като живо свидетелство за войната, като доказателство. А сега и то щеше да бъде заличено. След като и тази последна група бежанци си заминеше, лагерът щеше да бъде съборен до основи и на негово място щяха да изградят модерен жилищен квартал.

„Какво би казал за всичко това?“ Питаше Албрехт. Питаше и Кони. Кони особено много щеше да се погнуси от предложението на градската управа. Все пак, преди да стане бежански лагер, това беше казарма, тук бяха обучавали офицерите от Вермахта. „Опожарете проклетия лагер и издигнете страховит паметник!“, щеше да заяви той. Никога не е бил прагматичен.

Мариане добре знаеше това и често го дразнеше: „Ти не си истински германец“. Да, Кони беше романтик и идеалист.

И тъкмо когато мислите й започнаха да стават доста мрачни, Мариане видя Аня да пристига — караше я хер Келерман. Два чудесни нови коня теглеха каруцата му, но тя си беше същата онази разнебитена кола, с която беше посрещнал нея и децата при пристигането им в замъка преди толкова много години.

— Няма ли да останете на тържеството — попита тя хер Келерман, докато им помагаше да разтоварят храната.

— Nha. — Хер Келерман поклати глава, глуповато усмихнат, без дори да се опита да си измисли извинение.

— Охо, какъв пир си подготвила! — възкликна Мариане, като видя двете торти, които приятелката й беше изпекла. Имаше и цяло гърне с наденички и хляб, и сирене. Аня винаги е знаела как да нахрани цяла орда. „Къде си се научила да готвиш в такива количества?“, беше я попитала веднъж Мариане. А Аня й отговори уклончиво: „Нищо особено, инстинкт“.

— Хайде да празнуваме в библиотеката. Трапезарията е твърде потискаща, няма да е много празнично. Не слушай сеньор Карфолио. — В очите на Мариане просветна лукаво пламъче. — В края на краищата това е нашата библиотека, нали така?

„Библиотеката“ не беше кой знае какво, просто обширна зала с полици за книги, удобна маса и столове. Но Мариане беше предложила начинанието и излезе права — оказа се чудесна идея. Бежанците се радваха на достъпа до книги. А Мариане сама беше събрала книгите и беше организирала функционирането на библиотеката.

Докато Мариане и Аня вървяха към бараката, няколко деца се затичаха да ги посрещнат: Арне Алвер, Лев Пулвел, Яна и Еха Масинг. Тези двете, последните, бяха близначки с румени бузки, родени тук, в лагера — плод на неочаквания мирновременен бум на раждаемостта.

— Носите ли неща за празненството? — попита Лев на почти идеалния си английски.

— Kuchen? — попита Еха, която подскачаше от радост. Тази немска дума всички деца я бяха научили, независимо дали родителите им одобряваха това, или не.

— Cake^[1], да — поправи я Мариане от уважение към майка й, Юта, която стоеше на прага на тяхната барака. — И много спаначена супа.

Децата заквичаха и се разхленчиха, уж от погнуса. Отначало в лагера всеки ден ядяха спаначена супа — за закуска, за обяд и за вечеря.

— Süßigkeiten^[2]? — Яна дърпаше полата на Аня.

Децата много обичаха Аня, а тя почти не говореше английски, естонски — никак, но сякаш разбираше всеки път какво точно искат. Сред тези деца Мариане я виждаше усмихната много по-често, отколкото някога се беше усмихвала на синовете си.

Аня беше поела грижите за някои от децата още откакто се родиха. Преди време от управата на лагера разлепиха обяви из града, че имат нужда от местни жени, които да помагат като бавачки за бебетата, чиито майки бяха или много болни, или травмирани от войната, и Мариане накара Аня да се запише. А Аня се оказа доста сръчна и търпелива в грижите за мъничетата — повиваше ги чевръсто в стари войнишки одеяла и ги прилъгваше да пият подсладената вода с витамини от пипетата. Работеше мълчаливо и край нея семействата се чувстваха спокойни. „Толкова много те бива в това“ — отбеляза веднъж Мариане и с изненада забеляза, че очите на приятелката й се напълниха със сълзи.

— Нека сега да подредим всичко за тържеството и после ще ви извикаме — каза Мариане на децата. Кимна им да отидат при Юта, която още стоеше на входа и им махаше с ръка. Господи! Колко висока и силна изглеждаше сега тази жена, изобщо не приличаше на онова скършено същество, което пристигна в лагера. Мариане също й помаха и неочаквано за нея самата, сега нейните очи се напълниха със сълзи. Всички мъже от семейството на Юта бяха избити, екзекутирани от една от Хитлеровите айнзацгрупи.

Когато влязоха в библиотеката, Мариане обяви тържествено:

— Така… време е да се погрижим за прекрасния завършек на всичко това.

 

 

Почти бяха приключили с подготовката и празненството щеше да започне всеки момент, когато Бената най-сетне нахлу като хала в библиотеката.

— А, ето къде сте! — възкликна тя, поруменяла. — Винаги се губя из това място!

Тази сутрин Бената изглеждаше особено красива, а и приповдигнатото настроение, което донесе със себе си, се оказа заразно. Обърна се към Аня и сияеща, попита:

— Аня, как е новият брачен живот?

— Не е много по-различен от преди — сви рамене Аня.

— О, нима? — В очите на Бената трепкаше пакостливо пламъче.

Аня обаче не се изчерви и това доста изненада Мариане.

— Мъжете са си мъже, искат си своето — отвърна уклончиво Аня и двете се разсмяха.

Мариане се засуети да оправя покривката.

— Мариане, тези приказки май те смутиха — отбеляза Бената, а в тона й имаше по малко и от веселото настроение, с което беше дошла, и от дързостта, която й вдъхваше присъствието на Аня.

— Кой, мен ли? — опита да отрече Мариане, но това си беше истина. Тя никога не беше водила такива разговори с Аня. Както и с Бената всъщност.

— О, да — отвърна с доволна усмивка Бената. — Аня не можеш да я смутиш току-така.

— Не бъди толкова сигурна — намеси се Аня и така изненада Мариане, че тя се разсмя и успя да заглуши ехото от забележките си на застаряла възпитателка.

— Ето това искам да го видя — не се отказваше Бената. — Фрау Келерман смутена.

Дружният смях постепенно утихна и се превърна в уютно мълчание. Чуваха как децата играят навън. Когато приключиха с наместването на покривките и подреждането на храната, библиотеката придоби празничен вид.

— За малко да забравя! — сепна се Бената. — Донесох айсвайн^[3]. — Тя бръкна в чантата си, извади бутилка и я вдигна високо. — Хер Райнер каза, че това е най-доброто.

Бената отвори бутилката, наля на всички по една чаша и предложи тост:

— За вас двете и за всички усилия, които положихте тук.

— О, моля те! Не можем да вдигаме тост за себе си. Да пием за пътешествениците… — започна Мариане, но Бената я прекъсна:

— Тогава да пием за женитбата. А защо не и за любовта! И за която и да е следващата.

Бената вдигна чашата към устните си с кокетна усмивка. Любопитството на Мариане мигновено се пробуди:

— Охо… да не би да има някой…?

Бената сви палаво рамене.

— Кой знае… Аня тръгна, ние може да я последваме.

— Не говориш за Хелмут май. — Мариане се намръщи озадачена. Виното я беше хванало.

— Откъде знаеш, че говоря за себе си, а не за теб?

— Бената! — възкликна Мариане. — Какво, за бога, искаш да кажеш?

Бената се промъкна с игрива походка към прозореца и опря чело на стъклото. За миг в спомените на Мариане изникна образът на онова момиче, което беше видяла за пръв път. Но в този миг Бената изправи рамене, вирна глава и се усмихна:

— Глупости. Фантазии… не ти ли се случва понякога?

— О, Бената… — Мариане заби ножа в тортата пред себе си. — Не е ли време да повикаме децата и да започваме?

— А би трябвало — усмихната каза Бената, като че ли не беше чула въпроса. — Малко фантазии ще ти се отразят добре.