Джесика Шатък
Жените в замъка (11)

Десета глава

Замъкът Лингенфелс, август 1945 г.

Седмица след пристигането на семейство Грабарек в замъка дойдоха и руснаците.

Приближиха някак зловещо тихо, просто групичка тъмни фигури, които пълзяха нагоре по хълма. Трима от тях бяха избързали пред останалите и се бяха разпръснали в различни посоки като разузнавателна група пред взвод, но това изобщо не беше взвод. Е, може някога да е било. Сега представляваха нещо като човешки останки: изпити, целите в дрипи, с гладни погледи.

Вече седмици наред в Еренхайм се говореше за групичките от скитащи бивши затворници, освободени от някой Сталаг^[1]. Само в лагера Мозбург е имало почти седемдесет хиляди затворници от различни националности — французи, британци, холандци и дори американци, но най-многобройната група била от Червената армия. И то не само руснаци, а и украинци, естонци, латвийци и хора от другите балтийски народи, които първо били мобилизирани от руснаците, а после пленени от германците. Много от тези мъже се страхуваха да се върнат по домовете си в страни, които вече са погълнати от сталинисткия Съветски съюз. Всички домакини в Еренхайм бяха убедени, че тези хора до един са изнасилвачи, убийци и дегенерати, както и че са решени да мъстят. Но никой не повдигаше въпроса „За какво?“.

„Пълни глупости!“, беше казала Мариане, когато един ден дъщерите й се върнаха от Еренхайм и се оказа, че са им напълнили главите с тези брътвежи. „Това са съвсем обикновени мъже, просто са гладни и изстрадали от лошо отношение. Хората в Еренхайм не знаят нищо за руснаците.“

Руснаците бяха дошли във Вайслау през януари и се бяха настанили там като у дома си. За разлика от повечето свои съседи, Мариане не избяга. Няколко пияни руснаци не можеха да я накарат да изостави дома, в който се беше чувствала толкова щастлива, мястото, което я свързваше с Албрехт. Повечето от слуховете за ужасиите, които щели да правят руснаците, се оказаха лъжа. Да, наистина хлопаха по вратите нощем, за да се доберат до шнапс и жени, но Мариане бързо намери начин да ги откаже от намеренията им. Трябваше просто да им се опълчиш. Да им покажеш, че не те е страх. Достатъчно беше веднъж да се покаже на вратата по халат, размахала тигана… как само се смяха тогава. Но не посмяха да нахлуят в дома й. Да, те бяха крадци, но можеш ли да ги виниш? Германците бяха избили двайсет милиона техни сънародници. И затова те вземаха всичко наред — от велосипеди и чайници до пухени възглавници и — най-ценните за тях — радиоапарати. Но не бяха чудовища. Мариане не побягна, докато не стана ясно, че смятат да вземат и имението й.

Но сега, докато гледаше тези мъже да се изкачват по хълма към замъка, потръпна от страх. Те не приличаха на руските войници, които помнеше от Вайслау.

— Дали ще ни убият? — попита уплашена Елизабет. — Толкова са много.

Катарина, която стоеше до нея, заплака.

— Не говори глупости — скастри я Мариане. — Просто са изгладнели.

А зад момичетата Бената беше пребледняла като платно. Мариане си припомни жилището, където я завари, и онзи противен руснак с калашника пред входа. Бедното момиче, то имаше свои спомени от руснаците. Мариане усети да я жегва чувство за вина. Да, Бената съвсем основателно се вцепеняваше от страх.

— Скрийте се в мазето — нареди Мариане на дъщерите си. — Аз ще ги посрещна, като дойдат. Хайде — добави тя по-меко, като говореше вече на Бената. — Погрижи се за децата.

Без да продума, Бената тръгна след момичетата.

— Ние ще останем — обади се фрау Грабарек.

Мариане почти беше забравила, че и те са там. Откакто дойдоха преди седмица, те почти не бяха казали и дума. Един господ знае какви ужаси са преживели. През повечето време Мариане гледаше просто да ги остави на мира.

— Няма нужда… — опита да възрази отначало Мариане, но след това се замисли. Момчетата може би нямаше да е зле да се покажат, а и фрау Грабарек, въпреки че беше тиха, излъчваше сила, която не биваше да се пренебрегва. С облекчение, което изненада и самата нея, Мариане добави: — Благодаря.

И така, те зачакаха. Чудновата близост цареше между тях в този момент. Не говореха, но в мълчанието им имаше солидарност. До този момент двете момчета Грабарек предизвикваха по-скоро безпокойство у Мариане. Бяха така потайни, че сякаш не можеше да им се има доверие. Толкова бяха различни от момчетата, с които беше свикнала — тези умни и наперени синове на германските аристократи. Колкото и да се стараеше, Фриц не успя да накара Волфганг и Анселм да играят. Нищо подобно: момчетата следваха майка си като тихи, разтревожени добермани.

Почукаха най-сетне на вратата — непоколебимо, но не и войнствено. „Това са просто мъже — повтори си Мариане това, което беше изтъкнала пред момичетата. — Просто руснаци. Човешки същества, с които същият режим, погубил Албрехт и Кони, се е отнесъл много зле.“

Мариане едва успя да отвори тежката входна врата и се озова лице в лице с двамата мъже, застанали пред входа. Единият беше висок, кожата на лицето му беше тънка и прозрачна, като каймак от варено мляко, и опъната по скулите му; другият беше нисък, на вид в по-добро здраве, с брада и светли, неспокойни очи. Високият беше наметнал одеяло на раменете си, въпреки горещината.

— Нуждаем се от храна — започна той на език, който в общи линии наподобяваше немски; гласът му звучеше доста басово, почти неочаквано нисък за толкова хилав човек. Панталоните му бяха възкъси, а босите му крака — целите оклепани в кал. — И вода.

Останалите мъже зад него се бяха струпали в началото на моста над рова. В предните редици стояха по-здравите и издръжливи затворници, зад тях — сбирщина от жалки души, а мнозина все още се влачеха по пътя, всички измършавели, късо остригани, с неадекватни погледи. Явно сред тях имаше току-що присъединили се към групата и такива, държани бог знае колко в нацистките лагери за военнопленници. Сигурно бяха около петдесетима, всички притихнали, впили погледи в нея.

— Я говорю по русски — заговори Мариане на техния език. — Вы русские, нет?^[2]

Високият мъж я гледаше, без да примигва. Нито той, нито приятелят му показаха обичайните изненада или въодушевление, с които повечето руснаци посрещаха това нейно изявление.

— Болшинството от нас, да. — Мъжът вече говореше на руски. — Нуждаем се от храна и вода, и място, където да отдъхнем.

— Ще ви донеса. А в обора има място и слама. Може да си починете там.

По-ниският мъж навири глава към замъка и забоботи на някакъв диалект с много гърлени звуци. Високият преведе:

— Колко души живеят тук?

— Леглата са заети — отвърна Мариане и изправи рамене. — Но в обора има място. Ще ви донесем храна.

— И вода — припомни високият.

— И вода — повтори Мариане.

Едва след като затвори вратата, тя осъзна, че ръцете й треперят.

 

 

В кухнята Аня и нейните момчета вече бяха започнали да белят картофи.

— Можем да ги сварим с ечемик и моркови. Ако сложим шепа трохи, ще се сгъсти.

Мариане кимна, благодарна за спокойствието на Аня. И за това, че можеше да готви. Само за една седмица, откакто беше дошла, всички в замъка вече усещаха ползите от нейната вещина. Тя знаеше как да мели рапицата, за да направи олио, как да кърпи чорапи и как да консервира плодовете и зеленчуците за зимнина. И беше поела готвенето, а това сериозно облекчаваше Мариане. От доста отдавна нямаше кой да й помага поне малко за къщната работа и гледането на децата. Бената дълго боледува, а и тя така или иначе не можеше да се причисли към възрастните. А откакто споделяха едно домакинство с фрау Герщлер във Вайслау, бяха минали много години, цяла вечност.

Докато фрау Грабарек, или Аня, както вече свикна да я възприема Мариане, режеше и готвеше, Мариане пълнеше кофи и гюмове с вода от варела, която вече започваше притеснително да намалява. Всяка седмица хер Келерман пълнеше „цистерната“, натоварваше я на мършавата си изстрадала кобила Гилда и я носеше в замъка, защото там нямаше кладенец. От последния път бяха минали пет дни. Когато Мариане напълни първите съдове, Аня нареди на синовете си:

— Занесете им водата.

— Аз ще взема едната кофа… — намеси се Мариане.

— По-добре изчакай — спря я Аня така властно, че Мариане се учуди: не беше я чувала да говори така. — Да видят, че има кой да ти помага.

Мариане замръзна на място. Не беше свикнала да й казват какво да прави, но жената беше права.

И така, момчетата се отправиха към обора, нарамили тежките кофи; стъпваха внимателно по неравната земя. Когато се приближиха, руснаците се втурнаха към тях, но високият вдигна ръка, издаде някаква заповед и те, като добре тренирани войници, се строиха в права колона.

Аня и Мариане гледаха през прозореца.

Някои от мъжете бяха облечени в раирани униформи. Значи те не бяха само военнопленници, а и затворници от концентрационните лагери, доведени в местните лагери, когато руснаците започнаха настъплението си. Мариане беше виждала вече тези странстващи окаяници, когато тя самата тръгна на запад: призрачни колони от човешки същества, които се препъваха из полята, водени от есесовци в черни униформи, които ги държаха далеч от другите бежанци. „Унтерменшен“^[3] — беше изръмжал някакъв есесовец на един от пропускателните пунктове, когато Мариане го попита кои са тези хора и защо не се движат с всички останали.

— Бог да ни е на помощ — измърмори Мариане.

Аня до нея остана безмълвна.

А момчетата на Аня пред обора заотстъпваха назад.

 

 

Когато супата от картофи и ечемик беше готова, Мариане взе гърнето и го понесе към обора, а момчетата вървяха след нея.

Докато приближаваше, мъжете, които бяха налягали и насядали, се изправиха, а гладът им се надигна над тях като вонящ облак — смрад от немити тела, болест и човешки изпражнения.

— Оставете храната тук долу — нареди високият, а зад него мъжете се строиха в колона.

Мариане и момчетата направиха както им беше заповядано, и отстъпиха. Високият мъж даде сигнал и другите се строиха в колона. Първият пристъпи напред и потопи черпака в гърнето.

— Нацистите убиха моя съпруг — каза Мариане на руски. Така беше решила да направи: много държеше да им покаже, че имат обща съдба, да ги накара да разберат, че е на тяхна страна. Но за нейна изненада, гласът й трепереше. А и думите някак необичайно пареха на езика й, смущаваха я. — Той искаше да спре войната… — Тя за миг замлъкна, за да се овладее. — Да спре това с лагерите и убийствата, и цялата тази лудост.

Собственият й глас кънтеше в ушите й. Следващият от колоната взе черпака и засърба лакомо, а супата капеше по брадата му.

Високият мълчеше.

— Обесиха го — продължи Мариане. — Обесиха и него, и всички негови съратници от съпротивителното движение. На куки за месо. — Никога не беше изричала това на глас. Беше го капсулирала в съзнанието си, откъснала го бе от материалната реалност. Но щом изрече думите тук и сега, то оживя и го видя: Албрехт, нейният висок, горд съпруг, как се полюлява на куката, краката му ритат, обут е в онези вечни черни чорапи и черни обувки, видя и ивиците бяла кожа между чорапите и маншетите на панталоните. Никога не беше си позволява да си представя това.

Няколко от мъжете стрелкаха Мариане с поглед. Чуваше шумоленето на тела, които се придвижваха напред, сърбане, а нейното собствено дишане кънтеше в ушите й. Тя изчакваше да получи някакво признание за собственото си страдание.

Високият мъж най-сетне проговори:

— Супата няма да стигне.

Мариане примигна и впери поглед в него. Може и да не е разбрал нейния руски. Обля я вълна от срам. Все едно се беше разсъблякла пред него, беше му се предложила, беше застанала гола пред него, със сухата си кожа и стрийте, загрубелите лакти, изопната под безмилостното слънце, а той просто извърна очи.

Мариане се окопити и преглътна.

— Само толкова имаме.

Мъжът я погледна.

— Има кон.

За миг Мариане се обърка, не можеше да разбере.

— Къде е? — настоя мъжът. — Бил е тук скоро. Лайната му смърдят.

Мариане впери поглед в него. Говореше за Гилда, кобилата на хер Келерман.

Нима това предизвика с това разголване на душата си? Та той предлагаше да изядат Гилда!

Срамът й се превърна във вцепенена, нерационална ярост. Тя му беше споделила нещо свещено и съкровено и ето как реагира той.

— Кобилата е стара. А и собственикът се нуждае от нея — отвърна Мариане с възможно най-спокоен глас.

Мъжът вдигна очи:

— Моите хора също.

В този момент много от мъжете бяха вперили погледи в нея. Е, те не бяха точно мъже, помисли си тя в изблик на гняв. Жалки останки от мъже, бяха загубили всичко човешко у себе си.

— Има дажби за освободени затворници в бежанския лагер в Тьолинген — каза с охладнял тон Мариане.

Мъжът замълча за миг, но после отвърна:

— Нагледахме се вече на лагери.

По-ниският и набит мъж, който беше дошъл с него до входа на замъка, пристъпи напред. В главата на Мариане изплува някакво абстрактно предположение, че може да я нарани. За него тя не беше нито по-добра, нито по-лоша от който и да е друг германец. Те бяха от жертвите, а тя — от насилниците.

Но кръвта, която пулсираше в главата й, подхранваше озлоблението й.

— Мога да ви предложа подслон и храната, която имаме — каза тя и безцеремонно скръсти ръце. — Но коня не. — Последните думи тя изрече решително, изправила рамене.

Те обаче насочиха вниманието си към нещо друго. Стана ясно, че не гледат нея, а някъде зад гърба й, към замъка. Мариане се обърна и видя Аня да слиза припряно по хълма с твърдо, но разтревожено изражение.

— Мога ли да помогна с нещо, фрау Фон Лингенфелс? — провикна се Аня, щом приближи достатъчно.

— Гладни сме — отвърна високият мъж, преди още Мариане да успее да отвори уста. — Искаме коня.

Аня забави постепенно крачка и спря.

— Коня ли?

— На хер Келерман — обясни Мариане и скръсти ръце. — Невъзможно е.

Аня гледаше ту към Мариане, ту към мъжете. Накрая заговори бавно и разумно:

— Тези хора са гладни. Повече супа няма.

 

 

Фрау Грабарек тръгна с водача на групата към стопанството на Келерман: сама щеше да го помоли да даде Гилда. Келерман не се съпротивлява изобщо. Твърде стар беше и твърде прагматичен, знаеше, че няма смисъл да влиза в безсмислени разпри. Гилда беше почти окуцяла, а и храната й му излизаше скъпо. Имаше и един по-млад кон, скопен — за жътвата впрягаше него.

И ето че Келерман поведе старата кобила нагоре по хълма, а когато стигна до замъка, просто наведе глава и подаде юздите на Мариане. Не беше от сантименталните. Беше изгубил способността да движи дясната си ръка в предишната война, жена си — при раждане, а единственото му дете умря от скарлатина. Дори не понечи да се прости с кобилата.

Докато чакаше, Мариане успя да се стегне. Мъжете умираха от глад, а и конят не беше неин, нямаше какво да губи. Беше постъпила глупаво, като се опита да свърже собственото си страдание с тяхното. В душите на тези мъже нямаше място за чуждата болка. А и защо да има? Един господ знае какво са преживели през последните години. Бяха далеч от домовете си, а повечето от тях дори нямаха домове, където да се завърнат: селата им бяха унищожени, семействата им — избити, а и Съветският съюз сигурно беше погълнал родните им страни, цели…

И така, хер Келерман й връчи юздите на Гилда и тя ги прие.

Но Гилда усети коварната цел на кладата, която мъжете бяха спретнали пред обора и — може би за първи път в живота си — се възпротиви. Задърпа се назад и затропа с крака.

— Всичко е наред — опита да я успокои Мариане, макар че явно беше тъкмо обратното. Тя подръпна юздите и Гилда пристъпи предпазливо напред. После спря, изпъна врат да погледне отново хер Келерман, нейния стопанин от вече близо двайсет години. Значи така й се отплащаше той за безропотната служба.

А и какво ли облекчение можеше да й предложи Мариане? Хер Келерман беше в правото си да й обърне гръб и да си тръгне. Нямаше нищо за казване. Сега Гилда изглеждаше подивяла и оглупяла от страх, принизена до най-животинската си същност. Но всички те живееха в такова животинско време: и тези мъже, и собствените й деца — уплашени, скрити в мазето, и кобилата на хер Келерман. Мариане подаде юздите на по-якия.

— Не я карайте да чака — каза му тя на руски, благодарна, че не се налага да казва тези думи на своя език.

 

 

Огънят през цялата нощ пращя и пука. Буйните му искри се носеха към небето. Когато луната се показа, мъжете запяха — жизнерадостна, буйна песен, с непознат ритъм и в странна тоналност, която удавяше непривичното, ужасяващо цвилене на кобилата.

В ъгъла на кухнята седяха Елизабет и Катарина, вкопчени една в друга, и плачеха. Бената беше като кълбо оголени нерви, подгъваше чифт стари панталони на Фриц, за да може Мартин да ги износи, шиеше, разшиваше, зашиваше наново и накрая пореше шевовете. Фриц стоеше до прозореца и не можеше да откъсне ужасения си поглед от клането, като омагьосан. Мартин, незнайно как, спеше.

— Тези мъже скоро ще дойдат да питат за шнапс — каза Аня.

Двете с Мариане се спогледаха.

— Няма да е зле вие да нощувате в мазето — предложи Мариане на Бената и момичетата. — Може да пренесем долу дюшеците.

И така, решението беше взето. Всички, освен Мариане и семейство Грабарек, които настояха да останат на пост горе, щяха да нощуват в мазето. Само Фриц се опита доста колебливо да се възпротиви. Мариане виждаше как сълзите напират в очите му и едва ги удържа. За първи път от много години й се прииска да го прегърне, да го притисне към себе си, да целуне главичката му — нейното малко момче, сина на Албрехт, та той е само на осем. Но се сдържа и каза с цялата си нежност:

— Иди с тях, Фриц. Няма смисъл да стоиш тук.

И когато всички бяха настанени в мазето за зимнина, където имаше врата с ключалка, Аня и Мариане седнаха в затъмнената кухня и зачакаха, заслушани в песните, пращенето на огъня и откъслечните крясъци на мъжете.

Както и очакваха, мъжете се приближиха до вратата, но този път двете жени отвориха заедно и подадоха всичката сливова ракия, която беше останала от Вайслау. Някои от мъжете вече бяха припаднали по паветата, други пък се влачеха на четири крака до някой ъгъл и повръщаха. Тялото на Гилда изглеждаше чак скверно, с краката, завързани на пръта, главата — виснала неестествено, а коремът й — разпорен и почернял.

С шнапса в ръка, мъжете се оттеглиха обратно към обора, а двете жени пак седнаха в тъмното. Въпреки всичко — коня, мъжете, грубото разголване на чувствата й — Мариане усети как я обхваща странно спокойствие. Вече виждаше съюзник в тази тайнствена и прагматична жена до себе си. И за момента това й беше достатъчно.

 

 

Когато най-сетне заспа, Мариане сънува работниците поляци. Цял ден бяха се щурали из пролуките на съзнанието й, потракваха, подрънкваха из тайните кътчета, където ги беше заровила. И сега те нахлуха в съня й като призрачни съдници.

Бяха сигурно двайсетима, разпределени да квартируват в имението във Вайслау, след като изпратиха на фронта местните ратаи, които дотогава обработваха земята. Бяха от далечната източна част на Полша, която тогава беше минала под германска власт и я управляваше генерал-губернатор; всички работници, до един, бяха полски граждани, класифицирани като негодни за германизация. Затова, според нацистката терминология, те трябваше да бъдат работна ръка в полза на висшата раса. Нацистки глупости. Но семейство Фон Лингенфелс не отказаха услугите им. А как иначе да обработват земята в стопанството си? А и отказът им би събудил подозрението на нацистите към дейността на Албрехт.

Издигнаха допълнителни постройки до старата кочина. Мариане си спомняше как им носеха някакви легла и маси, иззети от старата кухня на прислугата, и как опънаха бодлива тел по прозорците.

Всички работници носеха на реверите на дрипавите си униформи нашивка: „П“ — „поляк“. Отчитаха се на Роланд Цепел, който отговаряше за стопанството. Той ги наричаше „Унтерменшен“. Така нацистите наричаха всички неарийци, а циганите, славяните и евреите бяха самото дъно на тази група. „И те са хора — беше казала Мариане, когато го чу да използва тази дума. — Трябва да се отнасяте така, че да пазите достойнството им.“ Роланд Цепел изрецитира пламенно един нацистки памфлет за управлението на чуждестранните работници: „Не бъркайте поляците работници с германците. Те не бива да бъдат допускани на трапезата. Според закона побратимяването е наказуемо“.

Мариане впи поглед в него.

Никога не беше харесвала този човек. Той стана член на партията още в самото начало, но дори и преди това не беше особено симпатичен. Нямаше каквито и да било способности, нито можеше да се похвали с остър ум, а и нямаше образование, което да го отличи, и затова си беше съвсем на място сред ония, дето радушно приеха идеята, че принадлежат към висша раса. И все пак, въпреки възраженията на Мариане, Албрехт не го уволняваше. Албрехт и Роланд се познаваха още от детството си; бяха съученици в началното училище във Вайслау, заедно бяха играли футбол, бяха ходили заедно на танцовите забави. За Албрехт тази връзка беше по-силна от политическите убеждения на този човек. Албрехт оставаше все така верен на хер Цепел, а и хер Цепел му беше верен.

И така, под командването на нациста, тяхното имение стана част от една система, която за една нощ въведе робството. Изведнъж Роланд Цепел беше се сдобил с пистолет и командваше двайсетина мъже от всички краища на континента. За Мариане това беше поредната противна черта на нацизма. Ала в своето ежедневие тя все пак я беше приела. Изпращаше допълнителни одеяла, когато времето застудяваше, и се стараеше да осигури на работниците достатъчно супа и картофи; и все пак тя се възползваше от труда им.

И сега, докато лежеше на дюшека си в замъка Лингенфелс, а руснаците пируваха отвън, Мариане осъзна, че не си спомня нито имената, нито лицата на тези поляци. За разлика от местните момчета, които се трудеха на полята преди войната, тя нямаше никаква представа откъде бяха дошли тези мъже. Да, всички те са били последно в лагера Хелмно. Но преди това? Какъв живот са изоставили? Тя така и не се поинтересува.

Когато Червената армия влезе във Вайслау, Мариане вече беше освободила работниците. Беше дала на всеки от тях хляб и картофи, а им отпусна и определена сума от райхсмарките, които й бяха останали, но не се опита да разбере къде ще отидат след това.

Когато дойдоха руснаците, в съседните имения се случваше работниците да убият собствениците или надзирателите си. Веднага щом ги освободиха, те поискаха възмездие, но руснаците изобщо не обръщаха внимание на това. Те имаха свой собствен план за отмъщение. Работниците във Вайслау не се опитаха да мъстят на Мариане. Хер Цепел обаче се беше укрил в таванското помещение в дома на сестра си и дни наред не мръдна оттам.

Този спомен разбуди Мариане и тя се изправи стресната в съня си. Цепел държеше пистолет, но стопанството беше нейно и както той, така и поляците работеха за нея.

Навън руснаците отново запяха. Този път песента беше някак неземна, чудновата, преливаща от скръб и ниски, атонални ноти. Беше нещо за река Волга, за шевицата на времето и ярката нишка на страданието, вплетена в нея. Като че всички те оплакваха заедно нещо и песента им беше онази първична войнишка горест, която извира някъде дълбоко от душите им.

Мариане се отпусна пак на тесния дюшек и заслуша притихнала в тъмнината.