Джесика Шатък
Жените в замъка (14)

Тринайсета глава

Замъкът Лингенфелс, декември 1945 г.

Мартин беше много малък и нямаше как да си спомня Коледите отпреди войната. Историите, които му разказваха Елизабет и Катарина, му звучаха толкова неправдоподобни, колкото приказките за вълшебства. Печена гъска за вечеря, глювайн^[1] и цимтщерне^[2], портокали с набучени с пъпки карамфил, шарени пакети с нови чорапи, панделки за коса, шоколади и книги. Елизабет му каза дори, че веднъж получила от баща си истинско бяло зайче в шарена клетка.

Мартин най-много се впечатляваше от тържествата — толкова много хора, събрани от общата си радост, а не от страха. Той беше виждал да се събират много хора само в бомбоубежището или по демонстрации, или по задръстените улици, кипящи от ужас.

— Тази година ще празнуваме Коледа както трябва — обяви Мариане още на първи декември. Не я плашеха нито сковаващият студ, нито недостигът на храна дори тук, в замъка. Това беше планът й. На първата неделя на Адвента^[3] тя заяви, че е твърдо решена да изпече щолен. Останалите бяха малко скептични — не само заради дажбите, но и защото никога не бяха виждали Мариане да пече сладкиши. Но тя настоя. От септември насам беше заделяла брашно и захар за тази цел.

И така, децата украсиха кухнята. Момичетата измайсториха малки нежни звездички от слама и вълнени нишки от някакъв стар разплетен пуловер и ги окачиха на свежо откъснати борови клонки.

— Боже наш, благодарим ти за всичко, което имаме във времена, когато толкова много хора си нямат нищо. Благодарим ти, че сме заедно, че сме здрави, че имаме храна и покрив над главите си.

Мариане беше започнала да казва тези думи всеки ден преди вечеря. Това беше новост. Преди — по-точно преди Края, не преди войната, но със сигурност, преди да дойде в замъка — Мариане не беше религиозна жена. Елизабет и Катарина не одобряваха тази нова набожност, но Мартин обичаше да слуша гласа й, когато изреждаше нещата, за които трябва да са благодарни, и когато говореше за нещастието на другите. Винаги е добре да знаеш, че има хора, които са по-нещастни и от теб.

— Вярваш ли в Бог? — попита Мартин майка си една вечер, преди да заспят в малката си стаичка над кухнята, а дъхът му излизаше на бели облачета в тъмнината.

— Не зная — отвърна тя, но дори и в тъмното Мартин усещаше, че очите й са се напълнили със сълзи от този въпрос.

Мартин се ядосваше, че е такава плачлива. Сълзите й сякаш бяха готови да рукнат всеки миг, очите й бяха все зачервени, винаги беше разтреперана и несигурна. Откакто дойдоха руснаците, беше станало още по-лошо и вече всяко нещо, дори най-незначителното, можеше да я разплаче. Включително — явно — и споменаването на Бог.

Мартин все пак вярваше в Бога. Та как да не вярва? Непоносимо беше да си представяш, че няма нещо по-добро някъде там, че няма някакъв божествен мехлем за всичкия хаос и ужас, който беше видял тук, на земята. Той вярваше в Бог не като обяснение, а по-скоро като спасител: мъдрият, строг властелин, седнал на трона си сред облаците, който наглежда тези долу. „Много добра работа свърши през последните седем години, няма що!“, беше възкликнала Елизабет, когато Мартин си призна, че вярва. Но не Бог беше причинил войната и всички тези ужаси. Хората бяха виновни, така мислеше той. Но вече беше разбрал, че е по-добре да не спори с Елизабет. Бог властва само в небесата, би й отвърнал Мартин. Но Елизабет явно очакваше да види по-сериозна Божия намеса в земните дела.

Навън температурите бяха паднали до незапомнено ниски стойности. И сополите, и дъхът, и сълзите замръзваха още щом се покажеш навън. Из цяла Германия хората гладуваха. „Който копае гроб другиму, сам пада в него — казваха по британското радио. — По време на войната ние гладувахме, за да изхранваме германците; нека сега жънат каквото са посели.“ Тези думи накараха Мартин за пръв път да се замисли за вражеските деца. Не за войниците, а за малките момчета и момичета.

— Така си е — каза Мариане, макар по очите й да личеше, че не е съвсем убедена.

— Копелета! — изруга Фриц и го пратиха в стаята за наказание.

В Берлин чоплели останките от дърветата в бомбардирания парк в квартал „Тиргартен“. За градовете из цялата страна се носеха слухове, че хората се изхранват с охлюви и плъхове, и всякакви дребни животинки. Всяка събота и неделя гражданите от Тьолинген и Момсен се тълпяха пред стопанствата да просят за каквато и да е храна.

А тук, в замъка, те все пак бяха на топло и се хранеха горе-долу добре. Не смееха да се отдалечават много от кухнята и малките си стаички над нея. По влажната северна стена на балната зала имаше скреж, а дъното на рова беше сковано в лед, но лампите им светеха ярко и огромното огнище гореше с дървата, които хер Мюлер беше нацепил. Редуваха се да седят пред него да си топлят гърбовете. И всички носеха по няколко ката дрехи.

В месеците, откакто бяха пристигнали семейство Грабарек, животът в замъка стана по-удобен и подреден. Фрау Грабарек готвеше добре. Успяваше да превърне суровите твърди зърна в доста прилична каша, знаеше как да свари сироп от захарното цвекло, умееше да се пазари на черния пазар. Връщаше се от града с истинско пшенично брашно, захар и дори черен чай. Освен това беше и по-практична от майката на Мартин и Мариане: караше момчетата да дъвчат кори от смърч, за да се предпазят от бактерии, и зашиваше дупките в джобовете и потниците на Мартин, които никой друг не забелязваше. Сети се да натърка напуканата кожа на бузите му с ланолин, а когато го мъчеше раздираща кашлица, тя сложи на гърдите му лапа. Много добре се грижеше за обикновените телесни нужди. По това тя му напомняше на фрау Фортмюлер от Дома за деца, за която понякога тайничко му домъчняваше.

Момчетата Грабарек — Анселм и Волфганг — бяха още по-тихи от майка си, а това за Мартин беше добре, защото вече му беше дотегнало от вечното бръщолевене на Фриц. А и знаеха трикове, от които наистина зависи оцеляването: как да намират картофи, изостанали след жътва, как да хващат зайци в капан, как да лъжат.

Знаеха също и как да цепят дърва, което беше много важно сега, когато хер Мюлер го нямаше.

Нещо лошо се беше случило в онази нощ, когато руснаците заклаха кобилата на хер Келерман. Нещо толкова ужасно, че никой дори не смееше да попита какво е. Рано сутринта хер Мюлер се беше появил на вратата на кухнята и носеше майката на Мартин. Тя беше като бебе в ръцете му — увиснала на врата му и сгушила лице в гърдите му. И цялата беше в кръв. Имаше кръв навсякъде по нея — по косата й, по блузата, дори по лицето. Мартин никога не беше виждал толкова много кръв.

За миг всички се вцепениха и само гледаха втренчено — дори не можеха да проумеят това пред очите им… а после Мариане започна да задава въпроси: „Какво е това? Къде си била? Добре ли си? О, боже, мили боже! О, Богородице…“. А момичетата писнаха и настана ужасен хаос, докато накрая фрау Грабарек изпрати децата обратно в мазето.

Когато ги повика отново горе, майката на Мартин беше затворена в стаята си, хер Мюлер си беше заминал, а от окървавените дрехи нямаше и следа.

„Не бива никога повече да говорим за това“, беше казала Мариане същата вечер на вечеря, а всички бяха прекалено изплашени и никой не попита: „За кое?“. Дори и Елизабет.

На следващия ден руснаците си тръгнаха. Един от тях бил изчезнал. Водачът им дойде до вратата на замъка да пита дали са го виждали, и Мартин, скрит в сенките, чу как фрау Грабарек казва: „Всъщност да. Не можах да спя снощи и към полунощ гледах през прозореца. Видях един мъж да слиза надолу по хълма“. Само Мартин чу този разговор.

През следващите няколко седмици децата Лингенфелс шушукаха за случилото се, но млъкваха веднага щом Мартин се появеше — бяха започнали да се отнасят към него с нов вид съжаление. Явно да си син на Бената беше причина да те съжаляват. „Нейна ли е била кръвта?“ „Защо е излизала, вместо да стои долу в мазето?“ „Как я е намерил хер Мюлер?“ Тези въпроси измъчваха Мартин, но той не ги задаваше. Нямаше значение какви са отговорите. Хер Мюлер я беше спасил. Мартин беше сигурен в това. Тогава защо Мариане му беше казала да не се връща повече?

След случката Бената остана затворена горе в стаята цели две седмици. Когато слезе отново долу, беше пак така плашлива и несигурна, както когато я намериха в Берлин. „Сладкото ми момченце, милото ми момченце…“, не спираше да повтаря тя и протягаше ръце към Мартин.

 

 

Един ден преди Коледа Мариане даде на децата пакети, изпратени от американски квакери. Бяха пълни с всякакви прекрасни неща: портокали, четки за зъби, шоколадчета, кутийки с някакво сирене, което се наричаше „Крафт“, и дъвки. Във всеки пакет имаше цветни картички, нарисувани от американски деца — по-скоро рисунки с маслени пастели в ярки цветове. На картичката на Мартин беше нарисувана дебела бяла котка на кафяви петна с панделка на бели и червени райета. На нея пишеше: В знак на добрата воля на нашата страна, и беше подписана от Ейми (на осем години) и Роджър (на шест). Мартин се опита да си представи Ейми и Роджър и кутията с пастели, с които са нарисували картичката. Във въображението му те носеха чисто нови дрехи от магазина и обувки с дебели подметки, които никъде не са протъркани от износване. Беше напълно сигурен, че всеки от тях си има свой велосипед и че оставят недоядена храна в чиниите си. Мартин си представяше всичко това не толкова със завист, колкото с почуда. Колко удивително нещо е това — да си американец!

— Изяжте половината от това, което е в пакета, а за другата половина измислете на кого да я подарите — нареди Мариане. Бяха получили тези подаръци само защото бяха „Опфер“. Нямаше достатъчно за всички деца в Еренхайм. И въпреки презрението на Мариане към жителите на градчето, това неравенство не й харесваше.

Само Елизабет има куража, или глупостта, да се възпротиви.

— Ето затова ти току-що загуби половината си порция — обяви Мариане. — И бездруго сте доста по-добре осигурени от повечето деца в Германия.

От този момент нататък никой повече не се обади.

И затова същия следобед, докато Мариане беше на посещение в лагера за бежанци, Аня приготвяше коледната яхния, а Бената си почиваше, децата, без Фриц, който имаше треска и беше на легло, се навлякоха с още повече дрехи и тръгнаха към Еренхайм, понесли половинките от шоколадчетата и дъвките си, сякаш бяха даровете на влъхвите.

— Аз ще си изям моето сама — заяви Елизабет.

Само че думите й така шокираха Катарина, че Елизабет се принуди да се откаже от намерението си. Вече беше на тринайсет. Ако не беше войната, казваше тя, ако не беше всичкото това, щяла да се учи да свири на пиано, да чете интересни книги и да ходи на уроци по танци. А сега имала само Библията и няколко томчета на Гьоте, които вече била чела милион пъти. А и нямало с кого да танцува, освен с „малоумния“ си брат. Като проява на нещо като учтивост Мартин и момчетата Грабарек не бяха обект на мърморенето й.

Катарина и Елизабет решиха да тръгнат към детския център в лагера за бежанци и да дарят половината от своите подаръци на децата там. Доста пъти бяха придружавали майка си, когато ходеше да помага там, и вече познаваха някои от децата. Мариане със сигурност щеше да остане доволна от това решение.

— Мартин, искаш ли да дойдеш с нас? — попита Катарина.

Мартин отказа. Щеше да тръгне с Анселм и Волфганг. Достатъчно време беше прекарал с момичетата, които постоянно дърдореха, все за нещо се притесняваха и вечно се заяждаха една с друга. А момчетата Грабарек бяха тихи, но знаеха много. Имаха си техен език, съставен от погледи и кимвания, и така се разбираха. Можеха часове наред да вървят по полето, да си подритват някакъв камък, да превръщат това в игра, без изобщо да уточняват правилата. Мартин много се възхищаваше на способността им да живеят в свой собствен свят. „От друго тесто са замесени“, както би казала фрау Фортмюлер. Не като присъда, а просто наблюдение. Мартин беше спечелил доверието им, защото той самият не говореше много, а беше и схватлив. Затова те му разказваха за пътуването си на запад — за това как са се промъквали покрай пропускателните пунктове на СС^[4] и как са нощували в студените гори в Полша. Разказаха му и как са избягали от бомбоубежището в Дрезден, което прегряло като пещ в нощта на онази ужасна бомбардировка, когато пожарите поглъщали сграда след сграда, а дърветата лумвали като празнични факли и асфалтът се топял в лепкави локви по улиците. „А на изток?“, беше попитал веднъж Мартин. „Разкажете ми за там, където сте живели преди това?“ Но момчетата веднага млъкнаха. Мартин не попита повече.

На Бъдни вечер в града цареше тишина. В други дни местните се събираха на бригади и разчистваха с гребла и лопати останките от порцелановата фабрика, която Кралските военновъздушни сили по погрешка бяха бомбардирали, защото я взели за оръжеен завод; но този път американците бяха дали почивен ден на всички. Сега, като не се чуваха обичайните шумове на реконструкцията, Мартин започна да забелязва нови, по-обикновени звуци: някъде плачеше бебе, отваряха се и се затваряха врати, някакъв улук дрънчеше под поривите на вятъра, а и цял рояк шумни храбри птичета чуруликаха лудешки из голите клони на някакво дърво.

Мартин тръгна с братята Грабарек, без да пита накъде са се запътили. Щеше да прави каквото правят те, така се бяха разбрали, макар и без думи. Волфганг беше водачът. Той беше по-малък от Анселм, но беше по-силен и по-храбър. А те бяха приели Мартин, защото не се опитваше да ги командва или да ги въвлича в разни игри, както правеше Фриц. Когато бяха всички заедно, Мартин беше свързващата брънка.

Минаха покрай църквата, прекосиха замръзналия воденичен вир и бомбардираната фабрика, а после и градския площад с информационните табла, облепени с американски плакати. „Това е срам. Виновният си ти!“ Така пишеше с големи букви върху снимки на мъртви тела, голи, измършавели от глад, натрупани на купчини като сухи пръчки. На една от снимките имаше дете, впило очи във фотоапарата, клекнало зад една ограда от бодлива тел; скелетът му се виждаше през кожата.

Момчетата минаха покрай плакатите, без да ги поглеждат. Вече ги бяха виждали. Когато за пръв път ги изложиха, Мариане накара всички да тръгнат от замъка и да отидат в града да ги видят. „Ето това направиха Хитлер и хората му — каза тя. — Който и да ви убеждава, че смъртта му е трагедия, не вярвайте.“ Катарина се беше разплакала и хората от града, които минаваха край тях, започнаха да ги заглеждат. Значи, не е прието да се спираш да гледаш — така разбра Мартин. Щом се спираш и гледаш, значи признаваш вината си. „Виновният си ти!“ — така пишеше на плаката. Който и да си, щом се спираш да четеш, значи това „Ти“ си ти.

Но Мартин искаше да гледа ужасяващите фотографии. Пропаганда, твърдяха жителите на Еренхайм, но Мартин вярваше на Мариане. И в тези образи виждаше колко застрашителен и необятен е светът извън живота, който той познава, колко пропит е от ужас и жестокост, много по-болезнени от тези, които той беше преживял. Лицето на момченцето от снимката се взираше в него така, сякаш бе не на плакат, а под слой лед в замръзнало езеро. И Мартин сякаш стъпваше по леда, който беше погълнал и сковал тялото му.

Но днес той крачеше бързо редом с Волфганг и Анселм. Те продължиха към далечния край на града, минаха по тесните пешеходни улички и край редицата красиви вили, някога собственост на най-изявените нацисти в Еренхайм, а сега ги бяха конфискували и приютяваха в тях бежанците. Най-сетне излязоха извън града. Над тях се ширна небето, студено и сиво като корем на мъртва риба. Вървяха по пътя сред заскрежените ливади, застинали под сенките на островърхи планински зъбери, покрити със сняг. Вървяха на запад, към Френската зона. Границата не беше далеч. Мартин най-сетне разбра: бяха решили да отидат до френския лагер за германски военнопленници.

— Qùest-ce que vous voulez?^[5] — попита ги пазачът французин, щом стигнаха до портите. Бяха устроили лагера в нещо като казарми — няколко ниски бараки, оградени с телена мрежа.

— Дошли сме да видим баща си — отвърна Волфганг на немски.

Мартин извърна неразбиращ поглед към него. На табелата пишеше: „Забранено за посетители. Допускат се само роднини“.

— Зоната за свиждане е там — махна с ръка пазачът към оградата вдясно. Бяха се събрали доста хора, най-вече жени и деца, чакаха с дарове в ръце — цигари, картофи, сланина, резенчета осолено свинско, увити в малки пакетчета, толкова малки, че можеха да ги мушнат през дупките на оградата.

Затворниците бяха строени от другата страна на оградата.

— Кого търсите? — попита ги кльощав затворник с издължена шия, облечен в опърпана гестаповска униформа, но всички нашивки бяха отпорени.

— Франц Мюлер — отвърна Волфганг и погледна към Анселм.

Мартин усети как го залива нещо средно между нервност и срам. Не бяха виждали хер Мюлер от онзи инцидент с руснаците.

Дълговратият се извърна през рамо и извика името му, оттам го пое друг и трети, и накрая викът се изгуби в бараката. След това зачакаха, бяха се промъкнали до оградата и бяха заели едно късче за себе си. Покрай тях, от другата страна на оградата, минаваха малки групички затворници, напъхали ръце дълбоко в джобовете си, а дъхът им излизаше на бели облачета. Други стояха облегнати на външните стени на бараките въпреки студа, с шапки, нахлупени ниско над очите. И накрая, почти като по чудо, Франц Мюлер се появи отнякъде и тръгна към тях. Широкото му безизразно лице се беше преобразило от изненада. Странно изглеждаше той тук, сред тази жалка тълпа. Зад бодливата тел той сякаш внушаваше повече страхопочитание, отколкото когато цепеше дърва в техните гори. Мартин хвърли въпросителен поглед към Анселм и Волфганг. Но с изненада откри, че те вече се бяха преместили, сякаш търсеха другиго.

— Тук! — пръв проговори Мартин. — Донесохме ви това. — Мартин пъхна със замръзнали пръсти половината от своето шоколадче и от кутийката със сирене през дупката на оградата.

— За мен ли? — учудено попита хер Мюлер и заразглежда лицата им.

Мартин кимна.

— Майките ви знаят ли, че сте тук?

Този път Мартин поклати отрицателно глава.

— А… — Хер Мюлер се замисли. — Много мило.

Момчетата затропаха с крака, за да не измръзнат съвсем.

— Да сте срещали някого на име Брант? — попита Волфганг, а думите му бяха така глъхнещи, сякаш с мъка ги беше изтикал навън.

Мюлер сбърчи вежди.

— Мисля, че не. Откъде е?

Братята Грабарек се спогледаха пак.

— От Вартегау. — Този път отговори Анселм.

Мюлер поклати глава.

— Баща ви ли? — попита Мартин, не можа да се сдържи.

— Не — отсече Волфганг. — Баща ни е мъртъв.

„Кой тогава?“, искаше да попита Мартин, но този път успя да премълчи.

Мюлер ги погледа известно време, без да продума. После каза:

— Е, благодаря ви. Пазете се. И се грижете за майките си. И повече не идвайте тук.

 

 

На самия ден на Коледа католическата църква в Еренхайм щеше да отслужи меса и всички обитатели на замъка Лингенфелс се затътриха неохотно надолу по хълма в студа. Нямаше значение, че всички, освен майката на Мартин, бяха протестанти.

— Католици, протестанти, евреи… пълни глупости — беше отвърнала Мариане, когато Елизабет повдигна въпроса. — Това разделение винаги е предизвиквало само скръб и нищо друго. — Явно собствената й преоткрита наскоро набожност битуваше извън подобни разграничения.

Но тази вечер беше различно. Всички бяха поканени на Коледната меса, а и градският оркестър на Еренхайм щеше да свири: музикантите от години не се бяха събирали.

— Доста са добри — призна Мариане. — Диригентът е учил в Берлин като млад. Никой не е очаквал, че ще се върне.

Дори майка му, която никога не излизаше от замъка в студените зимни дни, се уви в едно старо кожено палто на Мариане и тръгна с тях по огрения от луната път. После минаха по улиците на града към църквата с известната закривена кула — високият островръх покрив, обшит с дървени летви, строен преди стотици години с цел да се извисява чак до небесата, но поради някаква грешка в конструкцията кулата се беше наклонила леко на юг. „Като немската душа — шегуваше се Мариане. — Устремена към рая, но килната към ада.“

Явно целият град се беше събрал за случая, бутаха се по стълбите към неотоплената църква, увити в най-дебелите си дрехи и одеяла, кимаха си, поздравяваха се. Повечето бяха жени, деца и старци, но тук-там се виждаха и мъже, защото германските войници вече бяха започнали да се прибират с накуцване към дома от болници, вражески военнопленнически лагери и откъде ли не.

Атмосферата вътре беше тържествена, но и празнична. Всички бяха донесли кандила или лоени свещи — доста ценни напоследък, и светлините от пламъците им подскачаха и танцуваха по масивните греди на покрива. Те напомняха на Мартин на илюстрациите в Библията на фрау Фортмюлер: душите на прокълнатите, които се гърчат сред пламъците на ада. При всяко по-силно лумване пламъците осветяваха скритите в сенките, избелели фрески: провлачената роба на свети Павел, окървавените крака на Исус, изпитото строго лице на някакъв ангел, който сигурно би ужасил Мартин, ако можеше да го срещне. На мястото на розетката на един прозорец, строшен при бомбардировките, зееше назъбена дупка и през нея се виждаше тъмното нощно небе, опъстрено с ярки зимни звезди.

Най-сетне започна службата; за Мартин това преживяване беше съвсем непознато, защото беше ходил на църква само няколко пъти в живота си, а на католическа меса — никога. Навсякъде кънтяха песнопения на латински, във въздуха се носеха благоухания и неразбираеми молитви. От каменния под и стените лъхаше още повече студ и дъхът на Мартин замръзваше веднага щом отвори уста. Свещеникът бавно се изкачи на амвона си и заговори. Беше доста стар и гласът му някак загадъчно кънтеше.

— За тържеството на нашия Бог Исус Христос. Настава време за размисъл за нашия разпнат спасител и нека използваме възможността да се смирим, както той е смирен…

Хората започнаха да се прокашлят и да шават в седалките си. Мартин заоглежда своето семейство, ако можеше да се нарече така. Мариане седеше неподвижно с гръб, изопнат като дъска, и следеше всяка дума. До нея Елизабет шареше с поглед по цялата конгрегация, сякаш трябваше да прави подробен списък на присъстващите. Катарина пък се гушеше в сестра си, за да се топли. А Фриц, навел глава, видимо съсредоточен, чоплеше и дращеше грубия плат на панталоните си.

Братята Грабарек, рамо до рамо, опрели тъмнокосите си, почти еднакви глави — като че само те двамата бяха остров, откъснат от всичко наоколо — нещо си подаваха. Дали не беше бележка? Или пък камъче? Нямаше как да се разбере. А Аня беше неразгадаема, както винаги, очите й бяха приковани върху свещеника, но явно виждаше нещо съвсем друго в главата си.

Майката на Мартин седеше от другата му страна. От всички тях тя сякаш беше най-погълната: беше приковала поглед горе в небето, обрамчено от строшения прозорец, устните й бяха леко разтворени, очите й светеха с нежен блясък, като че се беше възправила лице в лице с някое милостиво божество.

Мартин се протегна и улови ръката й. Тя се стресна, като че ли го виждаше за пръв път. Но после се усмихна и сякаш слънчев лъч погали тъмни поля. Тогава Мартин за пръв път изпита удовлетворение, а не ужас, от способността си да я радва.

Когато свещеникът приключи с проповедта си, вълна от осезаемо облекчение заля множеството. Думите му не бяха донесли покой никому. Покаяние, прошка, справедливост, грях — това все още бяха абстрактни понятия от писанията, които не можеха да достигнат до ежедневната реалност на съществуването им.

След това музикантите от оркестъра заеха местата си: наредиха столове, които бяха донесли от домовете си, седнаха и се заеха да настройват инструментите си. Къде ли бяха успели да ги укрият през последните години? Изглеждаше същинско чудо, че военните действия бяха пожалили нещо тъй крехко като арфа или цигулка. Когато всички бяха готови, цялата църква утихна. Вързопите от катове дрехи на сцената седяха изпънати в готовност по столовете, вдигнали лъковете си, затаили дъх. Тогава диригентът — дребен човечец със смачкана филцова шапка — вдигна палката си. Напрежението от неподвижността съвсем се изостри, а тишината като че тръпнеше, измъчена от глад, глад за музика. Да, тъкмо затова бяха дошли хората. От толкова отдавна не бяха чували музика.

И изведнъж диригентът размаха рязко палката си и всички музиканти в оркестъра като един се гмурнаха в изпълнението. А музиката, „Деветата симфония“ на Бетовен, започна с мощен взрив на цигулки и тромпети, достатъчно силен да избие от съзнанието всяка мисъл и всяка тревога. Напомняше на войната — гръмовни стъпки, ръмжене на танкове, свистене и пукот на прелитащи самолети, взрив на бомба. Всички в публиката следяха внимателно всяка нота, стиснали с ръце седалките си. Ако бяха засвирили нещо леко и ефирно, биха ги изгубили като слушатели. А нещо нежно щеше да ги накара да заплачат и никога да не спрат. Те се бяха събрали там, но им липсваше сила. Бяха готови да направят каквото и да е, за да се спасят от тъгата.

Звуците зашеметиха Мартин, той вече не беше просто кръв и кости, замръзнали крака и свит от глад стомах, а съсъд, който се изпълваше с ноти, носен от нещо много по-древно, по-голямо и по-всеобхватно от него самия. Свирили са тази музика много отдавна и още дълго ще я свирят, не само в тази църква, но и на всякакви места, навсякъде по света, ще я свирят всякакви хора, с различни съдби, които живеят в различно време. На тези музиканти и тази публика им беше позволено за един кратък миг да се понесат на крилете й.

Когато опусът свърши, никой не проговори. Аплодисментите утихнаха и църквата отново се изпълни с непохватно шаване и студ. Пръстите на единия музикант бяха така замръзнали, че изтърва лъка си, а от носа на диригента се подаваше сополена висулка.

Но когато излязоха навън, с изненада забелязаха, че небето е по-черно, звездите блестят по-ярко, очертанията на оградата, покрива и пътя са по-ясни и по-красиви, а лицата на хората изглеждат някак непривично открити.

След време Мартин щеше да си спомня за тази нощ като за първия, а може би и един от много малкото случаи, когато е видял германци да плачат на обществено място, и то не след като са научили, че някой скъп за тях човек се е споминал, нито при вида на бомбардираното си жилище, нито от физическа болка, а просто в резултат на спонтанен изблик на чувства. В този кратък миг те не се криеха един от друг, не носеха маски, не се стараеха да изглеждат практични и дистанцирани. Музиката беше бръкнала до дъното на душите им, беше разбъркала почти втвърдената утайка на паметта им, беше изстъргала слоевете ужас и срам и им беше дала онзи рядък лек за общия им гняв, общата им горест и общата вина.

Години по-късно, когато стана професор, Мартин щеше да се опита да намери думите, с които да опише мощта на сплотеността в един свят, в който тя се счита за порочна, и да изследва ефекта на музиката, както и на невероятните усилия, които хората полагат, за да могат да я слушат и изпълняват, като доказателство, че музиката и изкуството изобщо са жизненонеобходими за съществуването на човешката душа. Че не са лукс, а потребност. Щеше да се замисля по този въпрос всеки път, когато отива да разгледа някой музей, да слуша концерт или да гледа пиеса и чака да влезе в залата заедно с много други хора.

Но в този момент той просто се носеше по течението.

Пътят към дома беше същинско вълшебство. Никой не се мръщеше. Точно в тази Коледна нощ всички се бяха въздигнали над омразните си ежедневни грижи и можеха да се превърнат в малка частица от вечността.