Аби Глайнс
Твърде далеч: Пропадане (27)

Двадесет и седма глава

— Ръш.

Той вдигна глава. Лицето му беше мокро от сълзи. Нямаше да ги избърша. Тези сълзи може би бяха измамни?

Станах, разкопчах блузата си, съблякох я и я сложих на леглото. След това махнах и сутиена. Очите му бяха приковани в тялото ми. Изглеждаше озадачен, както и очаквах. Не можех да му обясня защо го правя. Така трябваше, така исках.

Събух късите шорти и ги прекрачих. Свалих обувките и бавно плъзнах бикините по краката си. Бях напълно гола. Приближих се и обкрачих краката му. Ръцете му веднага ме обгърнаха и той зарови лице в корема ми. По кожата си усещах студената влага от сълзите му. Потръпнах.

— Какво правиш, Блеър?

Не можех да отговоря. Пуснах ръце надолу, хванах краищата на тениската му и започнах да я дърпам нагоре. Той вдигна ръце и ми позволи да я съблека. Метнах я на пода.

Плавно потънах надолу в скута му, плъзнах ръце зад врата му и го целунах. Много бавно. Това беше за последно. Ръцете му вече бяха в косата ми и той веднага пое контрола.

Всяка милувка на езика му беше нежна и внимателна. Не беше гладен, не беше настоятелен. Може би вече разбираше, че това е моето сбогом. А сбогуванията не се правят набързо. Това щеше да е последният ми спомен от него. От нас. Единственият спомен без лъжа. Сега между нас лежеше само истината.

— Сигурна ли си? — прошепна в устните ми, докато се движех леко върху ерекцията, която усетих през джинсите му. Кимнах.

Ръш ме вдигна и ме сложи да легна, след което събу обувките и джинсите си. После легна до мен. Изтерзаното му лице ме изучаваше.

— Ти си най-красивата жена, която някога съм виждал. И отвън, и отвътре — каза и обсипа лицето ми с целувки, после леко придърпа устната ми в устата си и я засмука.

Повдигнах таза си. Исках го в мен. Близо. Той бе влизал толкова дълбоко в мен. И никой нямаше да е така близо до мен. Никога повече. Никой.

Ръш прокара ръце по тялото ми. Не бързаше. Сякаш искаше да запомни всяка линия. Извих тяло нагоре и затворих очи. Исках да почувствам как ръцете му оставят своята дамга върху мен.

— Обичам те. Толкова много те обичам. По дяволите.

Наведе глава и целуна пъпа ми. Краката ми сами се разтвориха.

— Искаш ли да сложа презерватив? — попита и се надигна над мен.

Да, исках. Не желаех никакви рискове.

И пак само кимнах.

Той стана, извади презерватив от портфейла си. Гледах как разкъсва опаковката и го плъзва по пениса си. Никога не го бях целувала там. Бях мислила за това, но така и не събрах смелост. Някои неща така и щяха да си останат неизвестни.

Ръш прокара ръка по вътрешната част на бедрата ми и бавно ги разтвори.

— Това винаги ще бъде мое — каза уверено.

Не го поправих. Нямаше смисъл. Никога нямаше да принадлежи на другиго. След тази нощ щях да принадлежа само на себе си.

Той леко снижи тялото си и усетих върха на ерекцията му във влагалището си.

— Никога не е било толкова хубаво. Нищо никога не е било толкова хубаво — простена и се плъзна в мен. Обвих го с ръце и простенах, докато той бавно ме изпълваше. После се оттегли и пак тласна.

Очите му не се откъсваха от моите. Можех да видя бурята в неговите. Знаех, че е объркан. И дори виждах страха му. Останалото беше любов. Видях я. Жестока, убиваща любов. И й повярвах. Толкова ясно я виждах. Но беше прекалено късно. Любовта не беше достатъчно.

Всички казват, че любовта е достатъчно условие. Не, не беше. Не и когато душата ти е премазана.

Вдигнах крака около кръста му, обвих ръце около врата му. Близо. Исках да е близо. Топлият му дъх върху шията ми, целувките му върху кожата ми. Нашепваше думи за любов, шепнеше обещания, които никога нямаше да се наложи да спази.

Позволих му да ми казва тези неща, защото беше за последно.

Удоволствието се натрупваше в тялото ми. Той допря устни до моите:

— Само ти.

Не откъснах очи от неговите, когато се оставих на неземното удоволствие да ме изстреля прекалено далеч. Устата му се отвори, от гърдите му се откъсна тъжен стон, тласна два пъти в мен и застина. Не отлепи очи от мен. Нито за миг.

Дишахме забързано, тежко. И тогава казах това, което исках да му кажа, но без думи. Казах го с очи. Всичко беше в очите ми. И той щеше да разбере, ако се взреше по-дълбоко.

— Не го прави — каза отчаяно, умоляващо.

— Сбогом, Ръш.

Той поклати глава. Все още беше заровен в мен.

— Не, не го прави. Не прави това с нас.

Не казах нищо повече. Отпуснах ръце, развих краката си от кръста му. Ето, вече не се държах като удавник за тялото му.

Не, нямаше да споря с него.

— Не успях да си кажа сбогом със сестра си и с майка си. Това бяха онези сбогувания, които пропуснах. Но от това последно сбогом наистина имам нужда. Един път да бъда с теб, без лъжите между нас.

Ръш се вкопчи в завивката под нас и стисна очи.

— Не. Не. Моля те, не го прави.

Исках да протегна ръка, да погаля лицето му, да му кажа, че всичко ще е наред, че ще му мине, ще забрави за мен, за нас. Но не можех. Как можех да го успокоя, когато бях празна?

Ръш се отдръпна от мен и аз веднага пропаднах в празнината, която се отвори в сърцето ми.

Той стана. Не ме погледна. Мълчаливо наблюдавах как се облича.

Това е. Краят.

Възможно ли е празнината в теб да боли? Кога болката ще спре?

Ръш облече тениската си и ме погледна. Седнах и придърпах колене към брадичката си, за да прикрия голото си тяло. И за да се задържа да не се разпадна. Опасявах се, че буквално ще се раздробя.

— Не мога да те накарам да ми простиш. И не заслужавам прошка. Не мога да променя миналото. Единственото, което мога да направя за теб, е да ти дам това, което искаш. Ако това искаш, ще си тръгна, Блеър. Ще ме убие, но ще си тръгна.

Какво можех да кажа? Момичето, в което се бе влюбил, го нямаше. Ако останеше, сам щеше да го разбере. Аз нямах минало. Нямах основа, върху която да се задържа. Всичко бе заминало по дяволите. Всичко беше безсмислено и не знаех дали някога ще намеря смисъл.

Ръш заслужаваше повече от това.

— Сбогом, Ръш — казах за последен път.

Болката в потъмнелите му очи беше прекалено силна, за да я понеса. Откъснах очи от лицето му и се загледах в карираното одеяло под себе си.

Чух как тръгна към вратата. Стъпките му потъваха, заглушени от дебелия, износен килим.

Вратата се отвори и лунната светлина се изсипа в стаята.

Той спря. Дали щеше да каже още нещо? Надявах се, че не, защото всяка дума, която произнасяше, правеше нещата непосилни.

Вратата се затвори. Вдигнах очи и огледах празната хотелска стая.

Сбогуванията не се оказаха това, което бях очаквала. Сбогуванията не заслужават репутацията, която са им измислили хората.

Вече знаех това със сигурност.