Аби Глайнс
Твърде далеч: Пропадане (25)

Двадесет и пета глава

Въздишката на облекчение, която очаквах при преминаването на трите светофара в Съмит, Алабама, така и не дойде. По време на седемте часа шофиране бях станала напълно безчувствена, сляпа, глуха, няма. Думите, които баща ми каза за мама, се въртяха в главата ми, кънтяха и се блъскаха и в един момент престанах да усещам каквото и да е. Трябваше да говоря с мама, преди да отида в единствения хотел в града. Исках да й кажа, че не вярвам и на дума от това, което чух днес. Добре познавах майка си, знаех каква жена беше. Никой не можеше да се сравни с нея. Тя беше моята скала, моята опора дори когато умираше.

Чакъленият паркинг беше празен. Последният път, когато дойдох тук, беше в деня, в който почти всички жители на града се стекоха да се простят с нея и да й отдадат последна чест.

Следобедът избледняваше, сенките се издължаваха и бяха единствената ми компания. Излязох от колата и преглътнах буцата, заседнала в гърлото ми. Пак на това място. Да знам, че е тук, и в същото време да знам, че я няма.

Тръгнах по алеята към гроба й. Дали някой бе идвал да я види, откакто напуснах? Тя имаше приятели. Със сигурност някой е минал да остави свежи цветя.

Очите ми пареха. Не исках и да си помислям, че от седмици е била оставена съвсем сама тук. Беше хубаво, че успях да уредя да я погребат до Валери. Така беше някак по-лесно да си тръгна, понеже знаех, че не са сами.

Прясната пръст сега беше покрита с трева. Господин Мърфи ми обеща, че ще я покрие с торф и чимове, без да ми взема пари. Нямах възможност да платя нищо повече от самото погребение. Колкото и глупаво да звучи, когато видях тревата, ми стана хубаво, че сега е добре завита. Гробът й беше същият като на Валери. Надгробният камък не беше толкова хубав. Беше най-обикновен. За такъв имах пари. Часове наред мислих какво искам да пише на надгробната й плоча.

Ребека Хансън Уин

19 април 1967 — 2 юни 2012

Любовта, която остави след себе си, ще сбъдва мечтите ни.

Тя беше скалата в един разпадащ се свят.

Силата й ще остане в сърцата ни.

Семейството, което ме обичаше, вече го нямаше. Застанала пред гробовете им, за пръв път осъзнах колко съм самотна. Нямах си никого. И след всичко, което се случи днес, баща ми престана да съществува за мен.

— Не те очаквах толкова скоро.

Чух стъпките по чакъла. Нямаше нужда да се обръщам. Вече знаех кой е. Не исках и да го поглеждам. Не бях готова. Защото щеше да разбере, че нещо не е наред.

Кейн беше мой приятел от детската градина. Когато станахме нещо повече от приятели, не беше изненада за никого. Бях го обичала години наред.

— Животът ми е тук — отговорих.

— Опитах се да ти го кажа преди няколко седмици.

Не можех да не забележа леката насмешка в гласа му. Обичаше да се оказва прав. Винаги е бил такъв.

— Мислех, че имам нужда от помощта на баща си. Оказа се, че нямам нужда от такова нещо.

Стъпките по чакъла се приближиха. Кейн застана зад мен.

— Предполагам, че си е все същият задник?

Кимнах без думи. Не бях готова да му кажа колко е прав. Не можех да го изрека на глас. Когато кажеш нещо на глас, изведнъж става истина. А аз исках да вярвам, че е сън.

— Не харесваш новото му семейство? — попита Кейн. Щеше да ми задава въпроси, докато се пречупя и му кажа всичко.

— Как разбра, че съм се прибрала? — попитах, за да сменя темата на разговора. Щях да отклоня вниманието му само за минутка, но не възнамерявах да оставам дълго и да си приказвам с него.

— Нали не си очаквала, че ще минеш с колата си през целия град и това няма да е на първа страница на местния вестник след пет минути? Много добре познаваш това място, Би.

Би. Откакто станахме на пет, винаги ме наричаше Би. А Валери я наричаше Ри. Спомени.

Тук бях в безопасност. В този град бях на сигурно място.

— Минали са цели пет минути, откакто пристигнах? — попитах, без да откъсвам очи от гроба пред себе си и от името на майка ми върху камъка.

— Не, вероятно не. Седях пред магазина за хранителни стоки и чаках Кали да свърши работа…

Не довърши изречението. Пак беше започнал да излиза с нея. Не се изненадах. Тя се очертаваше да бъде момичето, при което той винаги ще се връща, независимо какво се случва.

Поех си дълбоко дъх и най-сетне погледнах в сините му очи. Емоциите успяха да си проправят път през безчувствеността, която стисках около душата си като черно наметало.

Това беше моят дом. Тук бях в безопасност. Познавах този свят.

— Оставам тук — казах.

Устните му се извиха в усмивка.

— Радвам се да го чуя. Тук ти е мястото, Би. Тук си обичана.

Преди няколко седмици, когато мама почина, си мислех, че не мога да се впиша никъде. Може би съм грешала. Моето минало беше тук.

— Не искам да говоря за Ейб — казах и преместих поглед върху гроба на мама.

— Става. Никога повече няма да спомена името му.

Нямаше нужда да казвам каквото и да е друго.

Затворих очи и се помолих сестра ми и мама да са заедно и да са щастливи. Кейн не помръдна. Стояхме, без да говорим, докато слънцето залезе.

Когато над гробището падна мрак, Кейн вплете пръсти в моите и каза:

— Хайде, Би. Да ти намерим място за спане.

Позволих му да ме води напред към джипа ми.

— Ще ми разрешиш ли да те заведа при баба ми? Тя има стая за гости и много ще се радва на компанията ти. И е съвсем сама в онази къща. Ако има компания, ще ми се обажда по-рядко.

Баба Кю беше майка на майка му. Навремето ми беше учителка в неделното училище. Когато мама беше болна, веднъж седмично ни готвеше и ни носеше храна.

— Имам малко пари. Мислех да остана в хотела. Не искам да се натрапвам.

Кейн се разсмя чистосърдечно.

— Ако баба Кю разбере, че си в хотел, ще дойде да те намери и ще вдигне луд скандал, после ще те извлече от хотела и след пет минути ще си в къщата й. По-лесно е да отидеш направо при нея, за да си спестиш скандала. Освен това имаме само един хотел, а и двамата знаем за какво се ползва. Следователно факторът с хигиената не е за пренебрегване.

Прав беше.

— Не е нужно да ме водиш. Ще ида да я видя утре сутринта. Кали те чака — напомних му.

Той ме погледна, завъртя очи.

— Не отивай там, Би. Много добре знаеш, че не е място за теб. Просто трябва да щракнеш с пръсти. Това е всичко, което се иска от теб.

От години ми го казваше, но сега ми звучеше като шега. Сърцето ми не вярваше, че с едно щракване на пръсти ще получа това, което искам. Чифт сребристи очи проблеснаха в съзнанието ми и болката разряза безчувствеността. Знаех къде е сърцето ми. Просто не бях сигурна, че някога ще го получа обратно. Не и ако исках да оцелея.

Баба Кю нямаше да ми позволи да скрия нищо. Нямаше да ми даде да си поема дъх. Щеше да пита, а тази вечер исках тишина и усамотение.

— Кейн, тази вечер искам да съм сама. Искам да помисля, да дам възможност на съзнанието си да обработи всичко. Тази вечер искам да остана в хотел. Моля те, разбери ме и помоли баба Кю също да разбере. Само тази вечер.

Кейн погледна над главата ми. Беше изнервен и нетърпелив. Знаех, че иска да пита, но внимаваше с въпросите.

— Би, това никак не ми харесва. Знам, че те боли. Виждам болката ти, никак не умееш да я криеш. Гледал съм те наранена толкова години. Започва да ме гризе и да не ме сдържа. Говори с мен. Трябва да говориш с някого.

Прав беше. Определено трябваше да говоря с някого, но сега първата ми грижа беше да поговоря със себе си и да се опитам да приема нещата. Щях да му разкажа за Розмари Бийч. Все някога. И то съвсем скоро. Налагаше се. Кейн беше най-близкият ми приятел тук.

— Дай ми малко време — казах и го погледнах в очите.

— Време — кимна той. — Давам ти време от три години. Не виждам защо да не почакам още малко.

Отворих вратата на колата и влязох. Утре щях да съм готова да се изправя пред истината. Пред фактите. Утре… щях да се справя с живота си.

— Имаш ли телефон? Обадих се на стария ти номер, когато тръгна, но казват, че номерът не съществува.

Ръш. Болката на лицето му, когато ме молеше да задържа телефона. И как ме излъга, че го е купил баща ми. Болката продължаваше да реже.

— Не, нямам телефон.

— По дяволите, Би, трябва да имаш телефон — каза сърдито той.

— Имам пистолет — припомних му.

— И въпреки това ти трябва телефон. Съмнявам се, че някога в живота си си насочвала пистолета към някого.

Ето къде грешеше.

— Вземи си телефон. Още утре — закани се Кейн.

Кимнах, но и двамата знаехме, че нямам никакво намерение да си купувам телефон. Затръшнах вратата на колата.

 

 

Завих към двупосочното платно на първия светофар — на около километър от гробището, после завих вдясно. Хотелът беше втората сграда след завоя.

Никога не бях отсядала тук. Мои познати и приятели бяха идвали след бала, но това беше една от онези сфери на училищния живот, за които само чувах из коридорите на сградата. Не беше скъпо за стая за една вечер.

Момичето на рецепцията беше по-младо от мен. Бегло я познавах. Предполагам, че все още ходеше на училище. Взех си ключа и излязох навън.

Лъскавият роувър изглеждаше съвсем не на мястото си. Сърцето, което си мислех, че съм изгубила, силно удари в гърдите ми. Рязко и болезнено. Погледът ми срещна сивите очи на Ръш. Той стоеше пред джипа си, пъхнал ръце в джоба, и ме наблюдаваше. Не очаквах да го видя отново и в никакъв случай толкова скоро.

Бях достатъчно ясна какво изпитвам в момента към него. Защо бе дошъл? Как е разбрал къде съм? Как се е сетил да ме намери тук, дори в хотела? Никога не му бях казвала името на родния си град. Никой ли не можеше да проумее, че исках да бъда сама?

Чух затварянето на друга врата. Кейн точно излизаше от червения форд, който му подариха за завършването.

— Надявам се да го познаваш, защото кара след теб още от гробището. Забелязах джипа му, паркиран на шосето. Гледаше ни, но тогава не ти казах нищо — обясни Кейн и застана пред мен.

— Познавам го — успях да процедя думите през свитото си гърло. Кейн ме погледна.

— Той ли е причината да побегнеш към дома?

Не, не беше той, не той ме накара да побягна. Той беше единственият, заради когото исках да остана, макар да знаех колко невъзможно е всичко между нас.

— Не — отговорих и погледнах Ръш. Дори под лунната светлина лицето му изглеждаше попарено от болка.

— Защо си тук? — попитах от разстояние.

Кейн застана точно пред мен. Вероятно се досети, че нямам никакво намерение да се приближавам към Ръш.

— Защото ти си тук — отвърна той.

Господи. Как щях да мина през всичко това? Да го гледам и да знам, че не мога да го имам. Мястото, от което идваше, винаги щеше да омърсява това, което изпитвах към него.

— Не мога да го направя, Ръш.

Той пристъпи крачка към мен:

— Говори с мен. Моля те, Блеър. Трябва да ти обясня толкова много неща.

Поклатих глава и направих крачка назад.

— Не, не мога.

Ръш изпсува и погледна към Кейн.

— Може ли да ни оставиш насаме за минутка? — каза рязко.

Кейн скръсти ръце пред гърдите си и застана плътно пред мен.

— Няма да стане. Мисля, че тя не иска да говори с теб. И аз няма да съм този, който ще я накара. Ти също не можеш да я принудиш.

Не беше нужно да поглеждам към Ръш. Знаех, че Кейн го бе вбесил. Трябваше да ги спра, иначе това щеше да свърши зле.

Минах пред Кейн и тръгнах към Ръш по посока на стаята си. Щом се налагаше да говорим, нямаше да го правим пред публика.

— Няма проблем, Кейн. Това е доведеният ми брат. Ръш Финли. Той вече знае кой си. Иска да поговорим. Да поговорим тогава. Можеш да си тръгваш. Всичко е наред — казах през рамо и се обърнах да отворя стая А4.

— Доведен брат? Чакай… Ръш Финли? Единственото дете на Дийн Финли? Мамка му, Би, ти си роднина с истинска знаменитост.

Бях забравила, че Кейн слуша предимно рок и че със сигурност знае всяка подробност за единствения син на барабаниста на „Слакър Димън“.

— Тръгвай, Кейн — повторих и отворих вратата на хотелската стая.