Аби Глайнс
Твърде далеч: Пропадане (11)

Единадесета глава

Изядох последния си сандвич с фъстъчено масло и събрах трохите в шепа. Тези дни трябваше да отида до супермаркета и да си купя храна. Фъстъченото масло свършваше и хлябът беше сух.

Днес беше почивният ми ден и още нямах планове. Почти цяла нощ лежах в леглото и мислех за Ръш и за това колко съм глупава. Какво още трябваше да направи, за да ми покаже, че иска да бъдем само приятели? Каза го толкова много пъти. И не той, а аз направих скандала снощи. Не биваше. Не беше виновен. Човекът не искаше да ме целуне, а аз го умолявах. Не можех да повярвам на глупостта си!

Отворих вратата на килера и влязох в кухнята. Подуших аромата на бекон и веднага след това видях Ръш, застанал до печката само по долнището на пижамата си. Изглеждаше толкова апетитно на фона на божествената миризма от бекона. Гледката към голия му гръб обаче веднага ме накара да забравя за храната. Той ме погледна през рамо и ми се усмихна.

— Добро утро. Днес е почивният ти ден, нали?

Стоях, гледах го и се питах какво би казал един „приятел“ в тази ситуация. Не исках да нарушавам правилата, които той постави. Щях да се придържам към тях и да ги спазвам. И бездруго нямаше да е за дълго.

— Ухае страхотно — казах.

— Извади две чинии. Правя жесток бекон.

Щеше ми се да не бях изяла сандвича с фъстъчено масло.

— Вече ядох, но благодаря.

Ръш остави вилицата и се обърна към мен.

— Как така си яла? Та ти едва сега се събуди!

— В стаята си имам хляб и фъстъчено масло. Хапнах, преди да дойда.

Той ме огледа, челото му се сбръчка недоволно.

— Защо държиш хляб и фъстъчено масло в стаята си?

Защото не исках приятелите му да ми изядат храната. Но това не можех да го кажа на глас.

— Това не е моята кухня. Държа нещата си в стаята.

Ръш изглеждаше ужасно напрегнат. Какво толкова казах? С какво го ядосах?

— Искаш да ми кажеш, че когато си тук, ядеш само това? Това ли ми казваш? Купуваш си хляб и фъстъчено масло и ги държиш в стаята си и това е единственото, което ядеш?

Не разбирах какво толкова странно намира.

Той удари с ръка по плота, обърна се към печката и изпсува.

— Отиди и си събери багажа и се премести горе. Вземи която стая искаш. Вляво на коридора. И… моля те, изхвърли проклетото фъстъчено масло. Храни се тук, яж каквото искаш.

Не можех да мръдна, не разбирах откъде се взе тая реакция.

— Ако искаш да останеш тук, дигай си задника, Блеър. Качвай се горе. И после слизай да се нахраниш. С храна от шибания хладилник. Аз ще гледам, докато се нахраниш като хората.

Ядосан? На мен?

— Защо искаш да се преместя горе? — попитах крайно предпазливо.

Ръш пусна последното парче бекон върху готварската хартия и изключи газта на печката. После се обърна и ме погледна.

— Защото така искам. Не мога да заспивам с мисълта, че аз съм горе, а ти си под стълбите ми. И сега вече си представям как ядеш тези проклети сухи сандвичи, съвсем сама, а това е една идея повече, отколкото мога да понеса.

Значи… значи го е грижа за мен… в някаква степен. Не оспорих решението му.

Върнах се в стаята си и измъкнах куфара изпод леглото. Фъстъченото масло беше там. Отворих куфара и извадих почти празния буркан и торбичката с четирите филийки хляб. Реших да ги оставя в кухнята и да се кача да намеря стая.

Сърцето ми биеше в гърдите. Тази малка стая се беше превърнала в моето скривалище, моето сигурно място. Горе нямаше да съм така уединена. Но нямаше и да съм самотна.

Излязох от килера, оставих продуктите до хладилника и тръгнах към коридора. Не се опитах дори да го погледна в очите. Той се беше облегнал на плота и го стискаше с все сила, сякаш се притесняваше, че ако се пусне, ще изпотроши кухнята. Дали не се бе замислил да ме метне обратно в килера? Нямах нищо против да остана и там.

— Не се налага да се качвам горе. Онази стая ми харесва — обясних, но той стисна плота още по-силно.

— Трябва да си в някоя хубава стая. Горе. Не ти е мястото под стълбите. Никога не е било.

Добре, искаше да се кача. Само не разбирах защо изведнъж промени решението си.

— Поне би ли ми казал коя стая да взема? Не ми е удобно сама да си избирам, все пак това е твоята къща.

Ръш най-сетне се пусна от плота и ме погледна.

— Всички стаи вляво са за гости. Има три. Мисля, че най-много ще ти хареса гледката, която предлага последната. Прозорците са към океана. Но средната е цялата в бяло и с малко розово тук-там. Напомня ми на теб. Така че… отивай да избереш. Която искаш. Остави багажа и ела да ядеш с мен.

Ето, пак ме караше да ям.

— Но аз не съм гладна. Току-що изядох…

— Ако още веднъж ми кажеш, че си яла от онова проклето масло, ще строша буркана в някоя стена — закани се, после спря, пое си дъх и каза по-спокойно: — Моля те, Блеър, ела и хапни нещо. Заради мен.

Няма жена на света, която да откаже на такава молба. Кимнах и тръгнах към стълбите. Трябваше да си избера стая.

 

 

Първата не беше много хубава. Беше в тъмни цветове и прекалено близо до стълбището. Предположих, че шумът от музиката и говора ще е ужасен.

Влязох във втората стая. Огромното легло беше покрито с бяла копринена завивка, върху която бяха наредени розови възглавнички. От тавана висеше розов полилей. Беше много красива стая. Не очаквах да видя такова нещо в къщата на Ръш. Но после се сетих, че през по-голямата част от времето майка му също живее тук.

Отворих вратата на последната стая. Прозорците бяха от пода до тавана, гледаха към океана. Беше неземно красиво. Стаята беше боядисана в бледосиньо и бледозелено. Голямото двойно легло изглеждаше като направено от плавеи, които океанът е изхвърлил на брега. Хареса ми. Не, излъгах. Обожавах тази стая. Оставих куфара на пода и тръгнах към вратата, която водеше към самостоятелна баня. Пухкави хавлии, скъпи сапуни, бял мрамор, обзавеждането беше в синьо и зелено, но предимно в бяло. Ваната беше голяма и обла. Не бях виждала джакузи в живота си, но веднага разбрах, че е такова.

Може би бях объркала стаите? Това не можеше да е стая за гости. Ако тази къща беше моя, бих живяла в тази стая. Но беше вляво, както ми каза. Това беше стаята, за която ми говореше.

Излязох от банята. Реших да отида да му кажа, че съм избрала тази стая, и ако не бях разбрала правилно, той със сигурност щеше да ми каже.

Оставих куфара си до стената и слязох долу. Ръш седеше до масата. В чинията му имаше бекон и бъркани яйца. Очите му веднага уловиха моите.

— Избра ли стая? — попита.

Кимнах и тръгнах към другия край на масата.

— Така мисля. Онази, за която каза, че има прекрасна гледка, е в зелено и синьо, нали?

— Да, същата — усмихна се той.

— И нямаш нищо против да остана там? Ако тази къща беше моя, бих взела тази стая за себе си.

Усмивката му стана още по-широка.

— Така казваш, защото не си виждала моята стая.

Вероятно неговата беше още по-хубава.

— Твоята стая на същия етаж ли е?

— Не, моята е на целия трети етаж — отговори и отряза парче бекон.

— Искаш да кажеш… всички онези прозорци?

Последният етаж изглеждаше като направен само от стъкло. Винаги се бях питала дали не е някаква илюзия, или са няколко отделни стаи.

— Да.

Исках да видя стаята му, но той не предложи, затова и не помолих.

— Прибра ли си нещата? — попита и лапна парче бекон.

— Не, преди да разопаковам, исках да се уверя, че не съм объркала стаята. А и не знам дали има смисъл. Към края на тази седмица ще съм готова да се изнеса. Вземам добри бакшиши и съм спестила почти всичко.

Ръш спря да дъвче и се загледа в нещо навън. Проследих погледа му, но не видях нищо, само празната пейка.

— Можеш да останеш колкото искаш, Блеър.

Откога? Беше ми казал месец. Не отговорих.

— Седни до мен и хапни малко бекон — настоя, издърпа стола до себе си и аз седнах, без да споря повече.

Беконът наистина миришеше хубаво, а и ми се хапваше нещо различно от фъстъчено масло. Ръш премести чинията към мен.

— Яж.

Набодох парче бекон и го сложих в устата си. Беше хрупкав. Точно както го обичах. Когато преглътнах, той ме подкани пак.

— Хайде, вземи си още едно парче.

Едва удържах смеха си, като го гледах с каква готовност се кани да ме храни в устата. Какво му ставаше? Взех си още едно парче и този път истински се насладих на вкуса му.

— Какви са ти плановете за днес? — попита той, след като преглътнах.

— Не знам още. Мислех си да търся апартамент.

Тялото му се напрегна, челюстта му изпука.

— Престани да говориш за това изнасяне. Не искам да се местиш, преди родителите ни да се приберат. Трябва да говориш с баща си, преди да се изнесеш да живееш сама. Не е много безопасно. Прекалено си малка.

Този път вече се засмях. Ставаше смешен.

— Не съм малка. Какво ти става? Винаги говориш колко съм малка. Аз съм голямо момиче. Мога да се грижа за себе си и да се пазя. Освен това мога да уцеля движеща се мишена по-добре от повечето полицаи. Имам изумителни умения в боравенето с огнестрелни оръжия. Затова престани.

— Значи наистина имаш пистолет? — попита учудено. Кимнах. — Мислех, че Грант само се шегува, а чувството му за хумор никак го няма.

— Не, не се шегуваше. Когато пристигнах, той отвори вратата на колата ми, изплаши ме и аз наврях пистолета в лицето му.

Ръш се засмя, облегна се на стола си и кръстоса ръце пред широките си гърди. Насилих се да задържа поглед върху лицето му и да не гледам надолу.

— Какво ли не бих дал да можех да го видя с очите си.

Не отговорих. Онази нощ беше кошмарна за мен. Не желаех да си развалям деня със спомени от този епизод.

— Искам да останеш тук не само защото си млада. Разбирам, че можеш да се грижиш за себе си. Или поне така си мислиш. Искам те тук, защото… Обичам, когато си тук. Не тръгвай. Изчакай, докато баща ти се върне. Мисля, че е крайно време да се видите и да поговорите. След това ще решиш какво да правиш. Какво ще кажеш да се качиш и да разопаковаш нещата си? Помисли колко много пари ще спестиш, ако живееш тук. И когато някой ден се изнесеш, ще имаш прилична сума в сметката.

Той искаше да остана. Усмихвах се глупаво. Не можех да скрия идиотската си ухилена физиономия. Щях да остана. И той беше прав за спестяването на пари. Когато баща ми се прибереше, щях да говоря с него и да се изнеса. Нямаше нужда да се местя, ако той ме искаше тук.

— Добре. Ако го казваш сериозно, благодаря, ще остана.

Ръш се наведе напред, облегна лакти на масата и закова сребърните си очи в мен.

— Да, сериозно го казвам. Но също означава, че това, което говорихме… за приятелството, трябва да важи с пълна сила.

Беше абсолютно прав. Не можехме да живеем заедно и да се забъркваме в нещо повече, защото това щеше да доведе само до усложнения. Освен това според информацията, която ми даде Грант, когато лятото свършеше, Ръш щеше да се премести в друга къща. Не исках да ме боли сърцето. Не можех да го допусна.

— Съгласна съм.

Раменете му не се отпуснаха облекчено. Тялото му остана напрегнато. Изопнато.

— И ще започнеш да се храниш с това, което се пазарува в този дом.

Поклатих глава. Не, нямаше да стане. Не бях използвачка.

— Блеър, това не подлежи на спор. Казвам го съвсем сериозно. Яж. От. Храната. Ми.

Избутах стола назад.

— Не. Ще купувам храна. Не съм… не съм като баща си.

Ръш измърмори нещо и стана.

— Мислиш ли, че не го знам? До днес спеше в килер, в който не може да се събере и една метла, и не си се оплакала. И чистиш след мен. Не се храниш добре. Много добре знам, че не си като баща си. Но ти си гост в къщата ми и искам да се храниш, да се чувстваш у дома си, тази кухня да е и твоя.

Това с храната се очертаваше проблем.

— Ще слагам храната, която купувам, в кухнята и ще ям тук. Така по-добре ли е?

— Ако възнамеряваш да купуваш хляб и фъстъчено масло, не е по-добре. Искам да се храниш — повтори. Започнах да клатя глава, когато той се пресегна и стисна китките ми. — Блеър, наистина ще се почувствам много по-добре, ако знам, че се храниш с хубава храна. Хенриета пазарува един път в седмицата и купува много, защото знае, че винаги имам гости. Има повече от достатъчно. Моля. Те. Яж. От. Храната. Ми.

Гледах умоляващия му поглед и прехапах устни, за да не се разсмея.

— Смееш ли ми се? — попита и лека усмивка разпъна устните му.

— Да, малко — признах.

— Това означава ли, че ще се храниш?

Въздъхнах.

— Само ако ми позволиш да плащам един път седмично.

Той поклати глава, а аз издърпах ръцете си от неговите и се обърнах да тръгвам.

— Къде отиваш? — попита зад гърба ми.

— Не мога повече да споря с теб. Ще ям от храната ти, ако плащам своя дял. Това е единствената сделка, на която ще се съглася. Така че от теб зависи дали ще приемеш.

— Добре, плащай ми тогава — изръмжа недоволно Ръш.

Обърнах се към него.

— Отивам да си разопаковам багажа. После ще си взема вана в онова огромно нещо в банята и… после не знам. Нямам планове до вечерта.

— Тази вечер? С кого?

— С Бети.

— Бети? Момичето на количката, с което Джейс се е забъркал?

— Поправка: момичето, с което се беше забъркал. Помъдря и сега продължава напред с живота си. Тази вечер отиваме в истински кънтри клуб, с истинска музика, за да си намерим истински мъже от работническата класа.

Не изчаках да отговори. Забързах по стълбите и побягнах нагоре. Когато затворих вратата на новата си стая, въздъхнах дълбоко и с облекчение.