Аби Глайнс
Твърде далеч: Пропадане (12)

Дванадесета глава

Може и да нямах дрехи за купоните на Ръш, но имах всичко необходимо за кънтри бар. От доста време не бях обувала синята си пола от деним. Оказа се малко по-къса, отколкото я помнех. Особено когато се качих на ботушите.

Ръш беше излязъл сутринта, след като си взех вана, и не се беше връщал цял ден. Питах се дали, ако има парти, на хората ще бъде позволено да влизат в стаята ми. Никак не ми харесваше мисълта, че някой ще прави секс на леглото, в което ще спя. Исках да питам, но не бях сигурна как се пита за такива неща по възможно най-деликатния начин. Ако тръгнех, преди Ръш да се прибере, нямаше да знам какво да очаквам, като се върна. Дали да си изпера чаршафите, преди да си легна? Стана ми зле само при мисълта за такава вероятност.

Когато слязох и от последното стъпало, входната врата се отвори и Ръш влезе в къщата. Когато очите му ме намериха, той застина и много бавно ме огледа от главата до пръстите на краката. Не бях облечена като за пред неговите приятели, но навън имаше мъже, които със сигурност биха одобрили и оценили облеклото ми.

— Мамка му! — прошепна и затвори входната врата.

Стоях и не мърдах. Мислех как да го попитам дали някой ще прави секс в леглото ми и как изобщо да подхвана темата.

— С това ли ще ходиш на клуб? — попита.

— Казва се кънтри бар. И съм убедена, че е доста различно от представата ти за бар.

Ръш ядно прокара ръка през косата си, но в същото време и с някакво весело пламъче в очите. Само да посмееше да се подиграва на дрехите ми! Щях да го замеря с ботуша си.

— Може ли да дойда с вас? Никога не съм ходил на такова нещо.

Моля? Правилно ли го чух?

— Искаш да дойдеш с нас? — попитах объркано.

Ръш кимна и очите му пак огледаха тялото ми.

— Да, искам.

Нямаше проблем да дойде. Нали бяхме приятели — нямаше нищо лошо в това да излизаме заедно.

— Добре. Ако наистина искаш. Трябва да тръгнем след десет минути. Бети ме чака да я взема.

— Ще съм готов след пет — каза и хукна по стълбите. Вземаше по две наведнъж.

Това беше последното, което очаквах. Странно развитие на нещата. Седем минути по-късно той се появи на стълбите с тесни джинси и черна тениска с надпис Слакър Димън. Изглеждаше готик. Това беше същият надпис, който видях на рамото му. Сребърният пръстен за палец пак беше на ръката му и за пръв път, откакто го познавах, на ушите му видях чифт обеци — малки халки. За пръв път беше себе си — син на рокзвезда. Гъстите му черни мигли ограждаха очите му като очна линия, което подсилваше готик ефекта.

Когато погледът ми най-сетне достигна до лицето му, той изплези езика си да ми покаже металното топче и ми намигна.

— Помислих си, че ако ще ходя в кънтри бар сред хора в каубойски ботуши, най-добре е да остана верен на корените си. Рокът е в кръвта ми. Не мога да се преструвам, че мястото ми е някъде другаде.

Засмях се, а той ми се усмихна широко.

— Ще изглеждаш така, както аз изглеждам на твоите купони. Ще е супер забавно. Хайде. Време е да изведем младата рокзвезда на истинско забавление — казах с усмивка и тръгнах към вратата.

Ръш обаче стигна до нея преди мен, отвори я и ми направи път да мина. Този мъж беше толкова странен. Без да полага усилия, изглеждаше различен от всички.

— Понеже и приятелката ти ще идва с нас, защо не вземем една от моите коли. Ще ни е по-удобно — предложи той.

Спрях и се обърнах към него.

— Да, но моята кола няма да прави впечатление на паркинга.

Ръш извади малко дистанционно и отвори вратата на един от гаражите. Лъскав черен джип „Рейндж Роувър“! Не можех да не се съглася с Ръш. Щеше да е много по-удобно в неговия джип.

— Внушително… Няма спор.

— Това означава ли, че можем да вземем моята кола? Не съм особено запален по идеята да стоя до Бети. Момичето обича да пипа разни неща, без да й е позволено — каза той.

Засмях се.

— Така е. Обича да флиртува, нали?

— Флиртува? Това е много меко казано — обясни с многозначително повдигната вежда.

— Добре. Да вземем колата трепач на злото копеле Ръш Финли и да тръгваме.

Ръш ми хвърли самодоволна усмивка и тръгна към гаража. Вървях след него. После ми отвори вратата, което беше много мил жест, но започвах да се чувствам като на среща. Не исках да ме обърква. Вече бях успяла да си внуша, че сме само приятели. Ръш трябваше да спазва правилата на играта.

— Винаги ли отваряш вратата на всички свои приятели? — попитах, заставайки до него и впервайки поглед в очите му.

Исках да разбере, че прави грешка с тези свои изискани маниери. Усмивката му се стопи и лицето му отново стана сериозно.

— Не — отговори, отстъпи назад и тръгна към своята врата.

Почувствах се като пълен идиот, груба и нетактична. Не можеше ли просто да благодаря и да не правя проблем, че ми е отворил една врата? Защо аз трябваше да му напомням за правилата, които той наложи?

Влязохме, той врътна ключа и потеглихме в пълно мълчание. Непоносима тишина, за която бях виновна само аз.

— Съжалявам, не исках да прозвуча така грубо.

Ръш въздъхна и напрежението в раменете му спадна. После поклати глава.

— Не, права си. Просто нямам нито една приятелка, така че не знам как да балансирам нещата. Не знам кое е правилно и кое не е.

— Значи отваряш вратата на момичета, с които излизаш. Много галантно, наистина. Майка ти те е възпитала добре.

Докато говорех, изпитах лекото пробождане на ревността. Имаше момичета, с които Ръш се държеше като джентълмен. Момичета, които искаше да изведе някъде и да му бъдат нещо повече от приятелки.

— Всъщност не. Аз… ти… ти си момиче, което заслужава такова отношение. Просто ми се стори нормално… но може би бъркам. Всъщност разбирам какво се опитваш да ми кажеш. Ако ще бъдем приятели, трябва да теглим една граница и двамата да застанем от двете й страни, без да я прекрачваме.

Сърцето ми се топеше.

— Благодаря ти, че ми отвори вратата. Беше много сладък жест.

Ръш сви рамене и не каза нищо повече.

— Трябва да вземем Бети от клуба. Ще бъде зад офиса, на игрището за голф. Днес беше на работа. Наложи се там да си вземе душ и да се преоблече.

Ръш зави към клуба.

— Как се сприятели с Бети?

— Работихме заедно един ден. Мисля, че и двете имаме нужда от приятелка. Тя е забавна, освободена, приказлива. Всичко, което аз не съм.

— Казваш го, сякаш е лошо, че не си като Бети — засмя се той. — Повярвай ми, не ти трябва да си като нея.

Прав беше. Не исках да съм на мястото на Бети, но тя беше хубава компания.

Седях си тихичко и гледах как Ръш нагласява сложната стереоуредба в това безобразно скъпо возило. От колоните се разнесе „Ангелски устни“ на Хиндър. Песента ме накара да се усмихна. Бях изненадана, защото бях почти сигурна, че ще пусне нещо на „Слакър Димън“.

Когато пристигнахме, излязох от джипа и се огледах за Бети. Със сигурност нямаше да очаква такава луксозна кола, щеше да гледа за моята. Вратата на офиса се отвори и тя се появи в червени кожени къси шорти и силно изрязан потник. Ботуши до коленете.

— По дяволите, какво правиш в една от колите на Ръш? — попита с огромна усмивка.

— Идва с нас. Искаше да види какво представлява кънтри барът, така че… — отвърнах и погледнах към големия джип.

— Това ще е сериозна пречка, ако си решила да си търсиш мъж. Само казвам — добави, слезе по стълбите и ме огледа внимателно. — Или може би греша. Искам да кажа… със сигурност знаеш, че изглеждаш страхотно, но в това облекло си дяволски секси. И аз искам да си купя такива каубойски ботуши. Откъде купи твоите?

Беше хубав комплимент. Не бях имала приятелка от толкова много години. С Валери имахме общи приятелки, но след като тя почина, те някак изчезнаха от живота ми. Сякаш беше прекалено болезнено да са с мен, защото аз ги карах да си спомнят за нея. Кейн остана единственият ми приятел.

— Благодаря. А ботушите ги купих преди две години за мама. За Коледа. Бяха нейни. И след като… след като се разболя… Даде ги на мен.

— Майка ти е болна? — попита Бети разтревожено.

Не исках да развалям вечерта, затова не се впуснах да й обяснявам. Кимнах, усмихнах се широко:

— Да, но това е друга история. Хайде да вървим да си намерим по един каубой.

Бети ми се усмихна на свой ред и отвори задната врата на джипа.

— Ще те оставя да се возиш отпред, защото имам подозрението, че шофьорът те иска точно там.

Нямах време да отговоря. Тя вече беше влязла и затворила вратата. Минах от другата страна, седнах на мястото си, погледнах Ръш с усмивка и казах:

— Време е за истинско кънтри.