Аби Глайнс
Твърде далеч: Пропадане (17)

Седемнадесета глава

Щастлива, че работният ден свърши, отворих вратата на колата. Погледът ми попадна върху малката кутийка, оставена на седалката. Към нея имаше бележка. Пресегнах се и взех бележката.

„Блеър, това е телефон. Имаш нужда. Говорих с баща ти и той каза да ти купя. Разговорите и изпращането на съобщения са неограничени, така че го ползвай както намериш за добре.

Ръш“

Баща ми му беше казал да ми купи телефон? Наистина ли?

Отворих кутията. Вътре беше поставен бял айфон в защитно калъфче. Извадих го и го огледах. Натиснах малкото кръгло копче и екранът светна. Баща ми не ми беше подарявал нищо от рождения ми ден, преди да ни изостави. Преди Валери да почине. Тогава ни беше купил еднакви скутери и каски.

Качих се в колата, стискайки телефона в ръка. Дали можех да се обадя на баща си от този телефон? Би било хубаво да ми обясни защо не е тук, къде е и кога ще си идва. Защо ме беше изпратил на място, където никой не ме иска? Дали познаваше Нан? Със сигурност е знаел, че няма да ме приеме добре. Освен това, ако е сестра на Ръш, значи е моя доведена сестра. Защо ме мразеше толкова? Аз бях израснала с много по-малко пари от нея, но каква жестокост имаше в това момиче, господи.

Отидох на контакти и видях, че имам вкарани само три телефона. На Бети, Дарла и Ръш. Беше сложил номера си в телефона ми, което силно ме изненада. Телефонът започна да вибрира и се разнесе песен на „Слакър Димън“, която бях чувала по радиото преди време. Името на Ръш също се появи на екрана.

Обаждаше ми се?

— Ало? — все още не знаех какво да мисля за това.

— Виждам, че си го намерила. Харесва ли ти? — попита Ръш.

— Да. Много е хубав. Но защо баща ми изведнъж е решил, че трябва да имам телефон?

Баща ми не се бе интересувал от мен през последните години и това ми изглеждаше много странно.

— Това е за безопасност. Всички момичета и жени имат нужда от телефон. Особено тези, които карат коли, по-стари от самите тях. Всеки миг тази кола ще се разпадне.

— Имам пистолет — напомних му.

— Да — засмя се той. — Ти си зло каубойско куче. Но пистолетът не може да ти послужи за манивела или да ти помогне, ако се наложи да си сменяш гумата. — Така беше. — Прибираш ли се у дома?

Начинът, по който произнесе „у дома“, стопли сърцето ми, макар да знаех, че го казва по инерция.

— Да, ако няма проблем. Ако имаш нещо… друго, мога да отида някъде за няколко часа.

— Не, искам те тук. Сготвил съм.

Сготвил е? За мен?

— О, идвам до няколко минути.

— Ще се видим след малко тогава — каза и затвори.

Ето, всичко пак ставаше странно и необяснимо.

Когато влязох в къщата, ароматът на такос веднага погъделичка обонянието ми. Затворих вратата и тръгнах към кухнята. Ако наистина беше готвил мексиканско, щях да бъда силно впечатлена.

Ръш стоеше с гръб към мен. От стереото се носеше песен, която не бях чувала, и той си тананикаше. Мелодията беше по-мека и бавна от музиката, която обикновено слушаше. На плота беше оставена бутилка „Корона“ с парче зелен лимон на ръба. Бях правила много такива питиета, докато работех по цял ден на голф игрището.

— Мирише чудесно — казах и Ръш ме погледна през рамо с широка, топла усмивка.

— Да, наистина — отвърна и избърса ръцете си в кърпата до печката. Взе напитката и ми я подаде. — За теб е. Енчиладите са почти готови. Трябва да обърна тези кесадии, но им трябват само няколко минути. Скоро ще сме готови да седнем да вечеряме.

Опрях питието до устните си и отпих малко. Най-вече за кураж. Не очаквах, че днешният ден ще се развие така. Ръш беше загадка, която може би никога нямаше да разбера.

— Надявам се да обичаш мексиканска храна — каза, докато вадеше енчиладите от фурната.

Ръш Финли определено нямаше вид на мъж, който е хващал черпак в кухнята или знае откъде се включва печката. Но… по дяволите, тази вечер изглеждаше невероятно съблазнителен.

— Обожавам мексиканска храна. Трябва да призная, че съм наистина впечатлена да те видя да готвиш.

Ръш ме погледна и ми намигна.

— Ако знаеш какви други таланти имам…

Нямах никакво съмнение в достоверността на думите му. Отпих една доста голяма глътка.

— Карай я по-спокойно с пиенето. Трябва да се храниш. Когато ти казах, че е за теб, нямах предвид да я изпиеш наведнъж.

Кимнах и избърсах капката, която бе останала на устната ми. Ръш ме гледаше напрегнато. Погледът му караше ръцете ми да треперят. После откъсна очи от мен, обърна се и започна да вади готовите кесадии, да ги нарежда върху платото с твърд и мек такос и нещо, което ми приличаше на бурито. Беше направил от всичко по много.

— Всичко останало вече е на масата. Вземи ми една „Корона“ от хладилника и идвай.

Побързах да извадя бирата му и тръгнах след него. Той не спря в столовата — излезе на задната веранда с гледка към океана. В средата на масата имаше свещи, поставени в специални фенери, за да не ги гаси вятърът.

— Сядай. Ще ти приготвя чинията — каза и ми посочи първия стол. Имаше само два.

Седнах и Ръш започна да реди в чинията ми от всяко нещо по едно. После я остави пред мен, взе салфетката, която беше сгъната до приборите, и я сложи в скута ми. Устата му беше толкова близо до ухото ми — настръхнах от топлия му дъх.

— Искаш ли да ти донеса още едно питие? — прошепна в ухото ми, преди да се изправи.

Поклатих глава. Нямаше да мога да пия, ако се канеше да прави такива неща. Сърцето ми блъскаше като лудо. Нямаше да мога да преглътна и хапка.

Ръш взе бутилката си и седна срещу мен. Гледах как приготвя чинията си, а после очите му бавно се вдигнаха към мен.

— Ако не ти хареса, не ми го казвай. Егото ми няма да го понесе.

Бях сигурна, че всичко, което прави, е хубаво. Усмихнах се, взех вилицата и ножа и отрязах малко парче от енчиладата, която бе сложил в чинията ми. Нямаше начин да изям всичко, но трябваше поне да опитам. В мига, в който хапката докосна езика ми, бях изумена: ястието беше като приготвено в мексикански ресторант и може би дори по-вкусно. Усмихнах се.

— Разкошно е. Не мога да не кажа, че съм крайно изненадана.

Ръш сложи една голяма хапка в устата си и се усмихна. Неговото его никога не можеше да бъде смачкано. По-скоро се нуждаеше от леко пренастройване на малко по-ниска степен. Опитах и от другите неща и се оказа, че съм много по-гладна, отколкото си мислех в началото. Всичко беше превъзходно. Не исках Ръш да изхвърля храна, но след четири хапки от всичко не можех повече.

Отпих една глътка от бирата и се облегнах в стола си. Ръш беше изял всичко и сега допиваше своята бира. След като изпи остатъка в бутилката, очите му изведнъж станаха сериозни.

О, май щяхме да говорим за случилото се снощи. А аз така исках да забравя. Особено след като тази вечер се оказа толкова хубава.

— Съжалявам за начина, по който Нан се е отнесла днес с теб — в гласа му имаше болка и звучеше съвсем откровен.

— Как разбра за това? — попитах неловко.

— Уудс ми се обади. Предупреди ме, че следващия път, когато Нан се държи зле с някого от персонала, ще бъде помолена да напусне.

Уудс беше наистина мило момче. Може би на моменти присъствието му ми идваше в повече, но беше добър шеф.

— Не е трябвало да ти приказва така. Говорих с нея и тя обеща, че това никога няма да се повтори. Но ако се случи пак, моля те да ми кажеш.

Тази вечеря е била неговото извинение за поведението на сестра му, а не опит да оправим отношенията си след снощи? Да, това беше начинът, по който Ръш се извиняваше за поведението на сестра си.

Избутах стола назад и взех чинията си.

— Благодаря. Оценявам жеста. Много мило, наистина. Уверявам те, че няма да отида да се оплаквам на Уудс, когато сестра ти се държи грозно. Просто днес се случи така, че той видя със собствените си очи и чу думите й — вдигнах бутилката си. — Вечерята беше прекрасна. Много е хубаво да хапнеш така добре след дълъг работен ден. Много благодаря.

Не го погледнах в очите. Исках само да избягам от него.

Забързах към кухнята, изплакнах чинията си и я сложих в миялната. После изплакнах бутилката и я сложих в контейнера за рециклиране на стъкло.

— Блеър — чух гласа му зад гърба си и тялото му се долепи до моето, обви ме като птиче в клетка. Ръцете му бяха от двете страни на плота. Не можех да мръдна. Забих поглед в мивката. Твърдото му тяло докосваше гърба ми и се наложи да прехапя устни, за да не заскимтя. Никога не бих си позволила да му покажа как ми действа.

— Тази вечеря не беше опит да се извинявам заради Нан. Това беше опит да се извиня заради себе си. Съжалявам за снощи. Не мигнах цяла нощ. Копнеех да си с мен. Искаше ми се да можех да върна времето назад, да не те бях отблъснал. Това правя, Блеър — отблъсквам хората. За мен е защитен механизъм, но не исках да отблъсквам теб.

Всяко разумно момиче би му обърнало гръб и би стояло далеч. Ръш не беше и никога нямаше да бъде принц на бял кон. Не можех да си позволя да вярвам, че би ме обикнал и би ме ценил и уважавал. Той никога нямаше да бъде този мъж. Не и за мен. Но сърцето ми полека и сигурно се привързваше към него. Не завинаги, но поне засега исках Ръш да бъде моят първи мъж. Не, нямаше да е последният. Просто щеше да бъде една спирка по дългата пътечка на живота ми.

Спирка, след която може би никога нямаше да мога да продължа. И това ме плашеше най-много. Че нямаше да мога да продължа.

Той прибра косата от врата ми и опря устни в сгъвката на рамото ми.

— Моля те, прости ми. Дай ми само още един шанс. Блеър. Искам това. Искам теб.

Ръш щеше да е моят първи мъж. Просто ми се струваше правилно решение. Имах усещането, че той би могъл да ме научи на много неща за живота. Дори и да трябваше да платя с цената на разбитото си сърце. Обърнах се в ръцете му и увих своите около врата му.

— Ще ти простя при едно условие — казах и погледнах в грейналите му от емоция очи. Тези очи ме караха да се надявам, да мечтая за много повече.

— Добре — каза предпазливо.

— Искам да бъда с теб тази вечер. Край на флиртовете. Край на чакането.

Тревогата на лицето му се стопи и на нейно място се появи гладен пламък.

— Мамка му, да — изръмжа и ме стисна в прегръдката си.