Аби Глайнс
Твърде далеч: Пропадане (26)

Двадесет и шеста глава

Застанах чак на другия край на стаята. Не спрях да вървя, докато не стигнах до най-далечния ъгъл. Ръш влезе след мен и затвори вратата. Очите му сякаш ме изпиваха.

— Говори. Кратко и ясно. Искам да си тръгнеш възможно най-бързо — казах.

Лицето му се сгърчи от болка. Не, нямах никакво намерение да му съчувствам. Не можех, не биваше.

— Обичам те.

Не, не го каза, нали? Поклатих глава. Не бях чула правилно. Той не ме обичаше. Не можеше да е вярно. Любовта не лъже.

— Знам, че действията ми противоречат на думите ми, но ако ми позволиш да обясня… Господи, не искам да виждам болката ти.

Ръш нямаше никаква представа колко силна беше тази болка, но знаеше колко много обичах майка си. Колко специална беше за мен. Колко много беше пожертвала. Той е знаел всичко това и не ми каза какво са си мислили за нея. Какво той е мислил за нея. Не, не можех да обичам… това. Не можех да обичам него. Всеки, който се подиграваше с майка ми, трябваше да остане в миналото.

Не, никога не бих могла да го обичам. Никога.

— Каквото и да кажеш, няма да поправиш нещата. Тя беше моя майка, Ръш. Единствено споменът за нея крепи живота ми цял. Спомен, в който има добро. Тя е в центъра на всеки един детски спомен, който пазя. А ти… — затворих очи. Не исках да го гледам. — А ти и всички те… вие опозорихте паметта й. Грозни лъжи, които нямат нищо общо с истината.

— Ужасно съжалявам, че разбра по този начин. Исках да ти кажа. В началото в теб виждах само заплаха. Мислех, че ще нараниш Нан, че ще й причиниш още болка. Проблемът беше, че ти ме изумяваше. Ще призная, че в мига, в който те видях, изпитах силно влечение към теб, защото ти си божествена. Гледах те и спирах да дишам. И те мразех заради това, което ми причиняваше. Не исках да се привързвам към теб, не исках да те харесвам. Но това не променя факта, че от първата нощ те желаех. Силно. Като болест. Само за да съм наблизо до теб… Господи, какви ли не поводи си измислях, за да те виждам, да се доближавам до теб. И после започнах да те опознавам. Бях хипнотизиран от смеха ти. Това беше най-изумителното нещо, което някога съм чувал. Ти беше толкова открита, честна, решителна. Не се оплака от нищо, не се нацупи за нищо. Ти вземаше това, което животът ти поднесе, и се опитваше да живееш с него. И успяваше. Не бях виждал човек да го прави, както го правеше ти. Всъщност не бях виждал някой да прави нещо от нищото. Всеки път, когато те доближавах, го чувствах все повече и повече.

Ръш направи крачка към мен, а аз вдигнах ръце да го спра. Дишах дълбоко, учестено. Не, нямаше да плача пак. Ако искаше да ми каже всичко това и да ме разсипе напълно, щях да слушам. Щях да му дам възможност да говори, да получи своя край на тази история, защото знаех, че аз никога нямаше да получа моя. За мен щеше да остане отворена рана.

— И после… онази нощ, когато ходихме в кънтри бара. След онази нощ бях твой. Бях като наркоман, а ти беше моята дрога. Нямаше връщане назад за мен. И тепърва трябваше да поправя толкова много сторено зло. Бях те накарал да минеш през ада от мига, в който стъпи в дома ми, затова трябваше да поправя грешката си. Мразех се. Исках да ти дам света. Но… аз знаех. Аз знаех коя си. И когато си спомнях коя си, тогава правех крачка назад. Как можех да бъда така тотално изгубен по момичето, което в очите на сестра ми беше живият израз на болката.

Покрих ушите си.

— Не, няма да слушам това. Тръгвай си. Веднага. Махни се — крещях.

Не исках да слушам за Нан. Отвратителните й думи за майка ми кънтяха гробовно в ушите ми и исках да пищя. Бих направила всичко, за да заглуша гласа на Нан в съзнанието си.

— Когато мама се прибра с нея от болницата, аз бях на три. Помня го толкова ясно. Беше много малка. Помня, че се тревожех да не й се случи нещо лошо. Мама плачеше всеки ден. Нан също плачеше. Наложи се да порасна доста бързо. Когато Нан беше на три, правех всичко — от сресването на косата й сутрин и приготвянето на закуската й до времето, когато я слагах да си легне. Майка ни се беше оженила. Пак. И сега имахме Грант. Никога не настъпи спокойствие, никога нищо стабилно. Всъщност с нетърпение чаках дните, когато баща ми идваше да ме вземе, защото знаех, че поне няколко дни ще мога да бъда дете и нямаше да съм отговорен за Нан. Това беше моята почивка. После тя започна да пита защо аз имам татко, а тя не.

— Престани! — предупредих го и се плъзнах по стената, сякаш можех да се отдръпна още повече в ъгъла. Защо ми причиняваше това?

— Блеър, искам да ме чуеш. Само така ще можеш да разбереш — настоя. Гласът му беше надробен, накъсан. — Мама й казваше, че няма татко, защото е специална. Това проработи, но за много кратко. Настоявах майка ми да й каже кой е баща й. Исках моят баща да е и неин. Знаех, че баща ми би се грижил страхотно за нея. Тогава мама каза на Нан, че баща й има друго семейство, а също и две малки момиченца, които обича повече от Нан. Говореше й, че баща й иска да бъде с тези момиченца, а не желае да бъде с нея. Не разбирах как някой може да не иска собственото си дете. Тя беше моя сестра. Естествено, че е имало моменти, когато съм искал да я удуша, но я обичах безрезервно и всеотдайно. И тогава един ден майка ми я заведе да види семейството, което баща й бе избрал. Нан плака месеци след това.

Той млъкна и аз седнах на леглото. Да, той определено щеше да ме застави да слушам всичко това. Не можех да го накарам да млъкне.

— Мразех тези момичета. Мразех семейството, заради което бе изоставил Нан. Заклех се да го накарам да си плати един ден. Но Нан винаги казваше, че може би някога той ще дойде да я види. Слушах я как мечтае да дойде при нея. Слушах я с години. И когато станах на деветнадесет, отидох да го търся. Знаех името му. И го намерих. Оставих му снимка на Нан и адреса ни на гърба на снимката. Казах му, че има и друга дъщеря и че това момиче е наистина специално. Казах му, че тя иска само да го види. Да поговори с него.

Това се бе случило преди пет години. Стомахът ми се обърна. Повдигаше ми се. Преди пет години загубих Валери. Преди пет години той ни напусна.

— Направих го, защото обичах сестра си. Нямах никаква представа през какво е трябвало да преминете ти и майка ти. И честно казано, не исках и да мисля за това. Мечтаех само Нан да е щастлива. Вие бяхте враг. И после ти влезе в дома ми. И целият ми свят се преобърна. Винаги се бях клел, че никога няма да допусна да изпитам вина заради това, че съм разбил семейството му. Защото в крайна сметка… тези хора бяха разбили семейството на Нан. Но всеки път, когато бях с теб, край теб… докато те гледах… съвестта ме разяждаше като киселина. И когато ми разказваше за сестра си и за майка си… кълна се в бога, сякаш бръкна в гърдите ми и изскубна сърцето ми. Никога няма да забравя, никога няма да го преживея.

Ръш тръгна към мен, а аз не можех да се движа. Разбирах. Разбирах всичко, но докато го проумявах, някъде по пътя загубих душата си.

Всичко е било лъжа. Целият ми живот… една огромна лъжа. Всички спомени. Коледите, когато мама правеше курабийки, а аз, Валери и баща ни оставахме до късно, за да украсим елхата… всичко е било измама. Това не бяха истински спомени. Вярвах на Ръш. Но това не променяше чувствата ми към мама. Тя не беше с нас да разкаже историята през своите очи. Знаех достатъчно, за да вярвам, че мама е невинна. Не беше възможно да има каквато и да е вина. Този грях лежеше на съвестта на баща ми.

— Кълна се, колкото и да обичам сестра си, ако можех да се върна назад във времето, щях да променя всичко. Никога не бих дошъл да търся баща ти. Никога. Ужасно съжалявам, Блеър. Толкова много съжалявам, мамка му!

Вдигнах поглед към насълзените му очи. Ако не беше ходил да се види с баща ми, нещата щяха да са много по-различни. Но нито аз, нито той можехме да променим миналото, колкото и да ни се искаше. Никой не можеше да поправи стореното.

Сега Нан имаше това, което винаги бе искала. Джорджиана — също.

Аз имах себе си.

— Не мога да ти кажа, че ти прощавам — казах. Защото не можех да му простя. — Но мога да кажа, че разбирам защо си го направил. Това наистина промени света ми. И нещата никога няма да бъдат като преди.

Една-единствена сълза се търкулна по лицето му. Не можех да се пресегна и да я избърша, така както не можех да изцедя нито една сълза от очите си.

— Не искам да те губя. Обичам те, Блеър. Никога не съм искал нещо или някого така, както искам теб. Не мога да си представя живота си, без ти да си част от него.

Винаги щях да имам само себе си, защото този мъж бе взел сърцето ми и го бе унищожил. Да, знам, че го бе направил несъзнателно и без да го иска, но това не променяше факта, че никога нямаше да имам доверие никому, за да обикна отново.

— Не мога да те обичам, Ръш.

Сподавено стенание се откърти от устните му и главата му се отпусна в скута ми. Не го успокоих, не можех. Как бих могла да успокоявам него, при положение че моята болка се бе отворила като огромна пулсираща яма, в която можехме да се съберем и двамата?

— Не трябва да ме обичаш. Просто не ме напускай — каза с опрени в крака ми устни.

Дали животът ми винаги щеше да бъде поредица от загуби? Не бях успяла да се сбогувам със сестра си в деня, в който излезе и никога не се върна. Бях отказала да си взема сбогом с майка онази сутрин, когато ми каза, че е време. И веднага след това затвори очи и никога повече не ги отвори. И никога не се върна при мен.

Знаех, че когато Ръш излезе от тази стая, никога няма да го видя. Никога. Това беше нашето сбогом. Не можех да продължа напред с живота си, ако той беше част от него. Винаги би отварял раните, които трябваше да лекувам сега.

Но този път исках да кажа сбогом. Това беше последното ми сбогом и този път исках да го кажа както трябва. Не можех да изрека думите. Отказваха да излязат от устата ми. Желанието ми да защитавам майка си стоеше между мен и думите, които Ръш искаше да чуе.

Не можех да му кажа, че му прощавам, защото заради него баща ми ни напусна. Той ни го бе отнел в деня, в който се бе видял с него, макар че не е осъзнавал последиците, до които действията му щяха да доведат.

Нищо от случилото се не променяше чувствата, които изпитвах към Ръш, преди да разпилее живота ми на милион парчета. Затова щях да кажа своето сбогом.