Аби Глайнс
Твърде далеч: Пропадане (23)

Двадесет и трета глава

Бях сама. Покрих очи с длани, за да се предпазя от яркото слънце. Ръш не беше в стаята. Странно. Седнах и погледнах часовника. Беше след десет. Нищо чудно, че беше слязъл долу. Бях проспала цялото утро.

Днес се налагаше да говорим. Снощи правихме страхотен секс, но днес исках да чуя какво има да ми казва.

Станах и намерих късите си панталонки в долния край на леглото. Ръш ги беше донесъл, защото помня, че ги бях оставила на стълбите. Обух ги и се огледах за тениската си. Не я видях, но една от неговите тениски също беше прилежно подредена до късите шорти. Облякох я и тръгнах надолу.

Бях готова за среща с Ръш.

Вратите срещу стаите за гости бяха отворени. Какво означаваше това? Досега винаги бяха затворени. И тогава чух гласовете. Тръгнах към голямото стълбище и се заслушах. Гласът на баща ми се носеше по стълбите. От хола.

Прибрал се е?

Слязох едно стъпало надолу и спрях. Можех ли да се изправя лице в лице с него? Дали щеше да ме изгони? Дали щеше да разбере — или вече бе разбрал, — че съм спала с Ръш? Дали Нан щеше да накара майка си да ме намрази?

Не бях имала време да мисля за всичко това.

Баща ми говореше за мен. Спомена името ми. Трябваше да сляза и да се изправя очи в очи с фактите. Каквито и да бяха.

Насилих краката си да ме свалят по стълбите. Вече ясно чувах разговора. Спрях. Трябваше да знам, да съм подготвена за това, което ме чака там.

— Ръш, не мога да повярвам! Знаеш коя е! Знаеш какво означава за това семейство! Мислил ли си изобщо?

Това беше майка му. Никога не я бях виждала, но знаех, че това е нейният глас. И какво искаше да каже с тези думи: „Знаеш какво означава за това семейство“?

— Не, не можеш да я виниш, тя няма вина за нищо, защото не е била дори родена. Нямаш представа на какво я е подложил той! — Ръш беше ядосан.

Тръгнах към вратата. Чакай, какво значеше това? „Не можеш да я виниш“? За какво да съм виновна? За какво ставаше дума?

— Не започвай да ми се правиш на мъжествен и всесилен. Ти отиде и го намери заради мен. На каквото и да я е подложил, ти започна всичко това — думите й излизаха като отровни пръски от устата й. — И после отиваш и спиш с нея. Сериозно ли, Ръш? Мили боже, какво си си мислил, че правиш? Ти си същият като баща си.

Пресегнах се и хванах дръжката на вратата, за да не падна. Не знаех какво става, не знаех какво предстои да чуя. Дишането ми беше станало плитко. Паниката се надигаше в гърдите ми.

— Майко, не забравяй кой е собственик на тази къща — каза с предупредителен глас Ръш.

Майка му се изсмя злобно:

— Можеш ли да повярваш? Обръща се срещу мен заради момиче, с което току-що се е запознал. Ейб, трябва да направиш нещо.

Настана тишина. Баща ми се покашля.

— Това е неговият дом, Джорджи. Не мога да го принудя да прави каквото и да било. Трябваше да се сетя, че това ще се случи. Тя е точно като майка си.

— Какво означава това? — изкрещя жената.

Баща ми въздъхна.

— Толкова много сме говорили за това. Причината да те напусна беше, че тя имаше тази харизма, която те привлича като магнит. Не можех да я пусна…

— Това го знам. Не искам да го чувам втори път. Толкова много я искаше, че ме остави бременна и с поканите за сватбата.

— Успокой се, мила. Обичам те. Просто обяснявах, че Блеър има неустоимия чар на майка си. Не е възможно човек да не я обикне, да не е привлечен от нея. Самата тя не го осъзнава, не знае, че има тази сила. Такава беше и майка й. Не е виновна.

— Аааа! Кога тази жена ще ме остави на мира! Докога ще съсипва живота ми? Няма я, изчезва, умира, аз си получавам мъжа, когото обичам, дъщеря ми най-сетне има баща, а сега това! Ти отиваш и спиш с това… с това… момиче!

Тялото ми беше напълно безчувствено. Не можех да се движа. Не можех да си поемам дъх. Само плитки дихания, като риба без вода. Това беше сън. Точно така, все още сънувах. Не се бях събудила. Докоснах очите си и попипах лицето си, за да се събудя от този болен, изкривен, гнусен сън.

— Още една дума срещу нея и ще ви накарам да си вземете багажа и да се махнете оттук — гласът на Ръш беше студен. Звучеше категоричен и твърдо решен.

— Джорджи, моля те, успокой се. Блеър е добро момиче. Не е дошъл краят на света, че живее тук. Тя трябва да има дом. Вече ти обясних тези неща. Знам, че мразиш Ребека, но тя беше най-добрата ти приятелка от дете. Бяхте като сестри, докато не се появих аз и не разруших всичко. Това е нейната дъщеря. Имай милост.

Не. Не. Не. Не. Това не беше истина, чула съм грешно. Майка ми никога не би направила такова нещо. Не би развалила нечия сватба. Никога не би принудила баща ми да остави бременна жена. Майка ми беше сладка, състрадателна и мила жена. Никога не би позволила това да се случи. Не можех да стоя тук и да слушам как говорят за нея. Не, те просто не знаеха, бяха разбрали всичко съвсем погрешно. Те не я познаваха. Баща ми изчезна преди толкова много време — очевидно бе забравил каква е истината. Стиснах дръжката и направих крачка към вратата на стаята, в която плюеха и опетняваха името на майка ми.

— Не! Млъквайте! — изкрещях.

В стаята настана гробна тишина. Очите ми намериха баща ми: можех да го унищожа с поглед. Никой друг в тази стая нямаше значение сега. Не жената, която изрече тези гнусни лъжи за майка ми, не и мъжът, на когото бях отдала тялото си, когото мислех, че обичам, и който ме беше лъгал през цялото време.

— Блеър — гласът на Ръш идваше от много, много далеч. Протегнах ръка да го спра да не ме доближава. Не го исках до мен.

— Ти — посочих с пръст към баща си. — Ти им позволяваш да говорят тези лъжи за майка ми — изкрещях. Вероятно изглеждах напълно луда, но мразех и тримата. Мразех ги.

— Блеър, нека ти обясня…

— Млъквай! — изревах. — Сестра ми, моята половинка, загина. Няма я, татко. В колата, която ти караше. Отивахте просто на пазар. Тогава някой взе душата ми и откъсна едната половина. Болката от загубата й беше непоносима. Гледах как майка ми вие и плаче, как стене, а после гледах как баща ми си отива. За да не се върне. Никога. А другата му дъщеря и съпругата му се опитваха да съберат парченцата живот без Валери. И после мама се разболя. Звънях ти, но ти не вдигаше. И аз си намерих работа след училище, плащах сама сметките за лечението й. Ходех на училище и се грижех за майка си. Това беше животът ми. Само че последната година мама беше толкова болна, че трябваше да спра да ходя и на училище. После положих отделно изпити, за да си взема дипломата. Защото единственият човек на тази планета, който ме обичаше, умираше, а аз седях и гледах безпомощно. Аз държах ръката й, когато пое последния си дъх. Аз уредих погребението. Аз гледах как я спускат в земята. А ти не се обади нито веднъж. Нито веднъж. И после трябваше да продам къщата на баба, за да платя сметките за лечението.

Млъкнах и си поех дълбоко дъх. Проплаках неволно. Две ръце се увиха около тялото ми, изпищях и започнах да махам като обезумяла.

— Не ме докосвай!

Не исках да ме докосва. Беше ме излъгал. Знаел е всичко това, но не ми беше казал!

— И сега ме принуждавате да слушам как говорите за майка ми. Тя беше светица. Чувате ли ме? Тя беше светица, а вие сте лъжци. Ако има виновен, това е онзи мъж! — посочих с пръст към баща ми. Не можех вече дори да го наричам свой баща. — Той е лъжец, той е по-низък и от прахта под нозете ми. Ако Нан е негова дъщеря, ако ти си била бременна… — думите замръзнаха на устните ми, защото едва сега погледнах жената. Спомнях си това лице. Направих крачка назад, клатех глава, за да се отърва от видението. Не, не можеше да е истина.

— Коя си ти? — попитах, докато спомените за това лице бавно нахлуваха в съзнанието ми.

— Внимавай как ще отговориш на това, майко — чух напрегнатия глас на Ръш зад гърба си.

Тя колебливо погледна баща ми, а после и мен.

— Знаеш коя съм, Блеър. Виждали сме се и преди.

— Ти дойде в моята къща. Ти… ти накара мама да плаче.

Жената завъртя очи.

— Последно предупреждение, майко — закани се Ръш.

— Нан искаше да види баща си. И аз я заведох при него. И тя видя красивите му руси дъщери и перфектната му жена, които той обичаше. Беше ми омръзнало да я лъжа, че няма баща. Знаеше, че го има някъде. Затова й показах какво бе избрал, какво бе предпочел пред нея. Тя не попита за него дълго време. После попита пак.

Спомних си момичето, което стоеше до вратата и стискаше ръката на майка си. Това е била Нан. Стомахът ми се обърна. Какво беше направил баща ми?

— Блеър, моля те, погледни ме — каза отчаяно Ръш, но не исках дори да призная съществуването му.

Той е знаел за всичко това! Това е била голямата тайна на Нан. И я беше пазил от мен. Не е ли разбирал, че тази тайна е колкото нейна, толкова и моя? Той беше и мой баща, а аз не знаех нищо? Думите на Уудс изкънтяха в съзнанието ми: „Ако трябва да избира между теб и Нан, той ще избере Нан“.

Всички в този град знаеха тайната, само аз не подозирах нищо. Всички знаеха коя съм, само аз не знаех.

— Бях сгоден за Джорджиана. Беше бременна с Нан. Майка ти дойде да я види. Не бях срещал жена като нея никога в живота си. Тя беше жена, към която се пристрастяваш. Не можех да стоя на повече от метър от нея. Джорджиана все още се въртеше около Дийн. Ръш ходеше при баща си всяка седмица и очаквах Джорджи да се върне при Дийн в мига, в който той реши, че иска семейство. Дори не бях сигурен, че Нан е мое дете. Майка ти беше невинна, чиста и забавна. Не си падаше по рокери и ме караше да се смея. Преследвах я, но тя не ми обръщаше внимание. И после я излъгах. Казах й, че Джорджиана чака бебе от Дийн. Тя ме съжали. Не знам как успях да я убедя да избяга с мен и да захвърли дългогодишно приятелство.

Притиснах ръце към ушите си, за да не слушам повече. Лъжи, лъжи, всичко е било лъжи. Не можех да слушам. Този болен, гнил свят, в който живееха тези хора, не беше за мен. Исках да си ида у дома. В Алабама. Там, където разбирах живота. Където парите и рок звездите не правеха впечатление на никого.

— Спри. Не искам да слушам. Искам си нещата. Искам да си тръгна — проплаках, преди да успея да преглътна мъката си.

Целият ми свят, всичко, което си бях мислила, че знам, това, върху което бяха изградени спомените ми, току-що се бе разлетяло из въздуха на милион парчета. Исках да отида, да седна до гроба на мама и да говоря с нея. Исках у дома.

— Бебо, моля те, говори с мен. Моля те — умоляваше Ръш.

Отдалечих се от него, не исках дори да го погледна.

— Не мога да те погледна. Не искам да те погледна. Искам си нещата. Искам да си ида у дома.

— Блеър, слънце, няма у дома — гласът на баща ми се стовари върху разклатените ми нерви.

Вдигнах очи и болката и горчивината, които до момента успявах някак да задържа, ме погълнаха.

— Гробът на мама е моят дом. Искам да съм до нея. Стоях тук и ви слушах как ми обяснявате, че майка ми е зъл човек — нещо, което аз най-добре знам, че не е така. Обвинявате я в неща, които не би направила. Никога. Ейб, остани си със семейството си. Сигурна съм, че ще те обичат така, както те обичахме и ние. Гледай само да не ги изпотрепеш, както направи с нас.

Възклицанието на Джорджиана беше последното нещо, което чух, преди да изляза от стаята. Исках веднага да се кача в колата, но трябваше да си взема чантата и ключовете. Хукнах нагоре, наблъсках всичко в куфара си и затръшнах капака. Метнах чантата през рамо и се обърнах към вратата. Ръш вече стоеше там. И ме гледаше.

Лицето му беше бяло, очите — зачервени. Не ми пукаше колко е разстроен. Да, така му се полагаше: той ме излъга. Той ме предаде.

— Не можеш да ме напуснеш — прошепна с дрезгав глас.

— Стой и гледай — отвърнах студено.

— Блеър, ти не ми даде възможност да ти обясня. Днес щях да ти кажа всичко. Те се прибраха снощи и се изплаших. Исках аз да ти кажа. За мен беше много важно да го чуеш от мен — каза. Юмрукът му се заби във вратата. — Не биваше да разбереш по този начин. Не така. Господи, не по този начин!

Звучеше сломен, опустошен.

Не можех да позволя на сърцето си да ме повлече обратно към него. Щях да съм най-големият идиот, ако го допуснех. Освен това… Нан беше негова сестра. Нищо чудно, че я е защитавал през целия си живот. Та тя е трябвало да расте без баща. Тя е била детето без баща. Стомахът ми се надигна от погнуса. Преглътнах жлъчката. Баща ми беше ужасен човек.

— Не мога да остана тук. Не мога да се виждам с теб. За мен ти си болката и предателството. Не само за мен, но и за мама. Каквото и да беше това между нас, свърши. Свърши в мига, в който слязох по онези стълби и разбрах, че целият ми свят, целият ми живот са били една голяма лъжа.

Ръцете му безпомощно се отпуснаха до тялото, сведе глава. Не каза нищо. Просто направи крачка встрани, за да мина. Малкото парченце, останало от сърцето ми, се превъртя и раздроби, когато видях тоталното му поражение.

Но нямаше друг начин.

Вече бяхме омърсени.