Аби Глайнс
Твърде далеч: Пропадане (2)

Втора глава

Избърсах очи и се насилих да си поема дълбоко дъх. Не можех да си позволя да плача точно сега. Успях да се задържа цяла, докато стисках ръката на мама, когато пое последния си дъх, успях да се задържа цяла, докато я спускаха в гроба. И успях да се задържа цяла, когато продадох единственото място, където можех да живея.

Нямаше да се предам сега. Все някак щях да се справя.

Не разполагах с пари за хотел, но пък си имах кола. Можех да живея в нея. Щях да си намеря някое безопасно място и да паркирам там през нощта, макар че този стар и очукан джип щеше да привлече вниманието на всички. На всеки един паркинг. Ченгетата щяха да почукат на прозореца ми, преди още да заспя. Или може би трябваше да похарча последните си двадесет долара за бензин, за да отида до някой по-голям град, където никой нямаше да обърне внимание на колата ми. Може би щях да си намеря място за паркиране зад някой ресторант и дори да започна работа във въпросния ресторант. Така поне нямаше да харча пари да се придвижвам до работата и обратно.

Стомахът ми изръмжа — напомни ми, че не съм яла от сутринта. Трябваше да дам и два-три долара за храна и да се моля да си намеря работа веднага, още на сутринта.

Всичко ще е наред, опитах да убедя сама себе си. Обърнах глава, за да проверя да не би да има нещо зад мен. Подскочих.

Чифт сребристи очи надничаха от мрака. Тих писък неволно се откърти от гърдите ми, преди да осъзная, че това е Ръш. Какво правеше тук, навън? До колата ми? Дали си е направил труда да излезе, за да се увери със собствените си очи, че наистина съм напуснала имота му? Не исках да говоря повече с него.

Точно обръщах глава, за да вкарам ключа в стартера, когато улових въпросителното му изражение. Какво означаваше това? Всъщност… знаеш ли какво? Не ме интересуваше… Макар че с тази повдигната вежда изглеждаше ужасно секси. Завъртях ключа, но вместо очакваното ръмжене на двигателя колата само щракна и утихна.

О, не, не сега. Моля те, не сега.

Преди да завъртя ключа втори път, се помолих горещо да е само… грешка. Знаех, че стрелката за горивото не отчита, но аз внимателно следях километража и изчислявах. Нямаше как да съм останала без бензин. Трябваше да има поне за още няколко километра. Сигурна бях.

Блъснах волана с все сила и теглих на колата няколко различни псувни, но нито една не я накара да тръгне. Стоях закована на едно място. И сега Ръш вероятно щеше да извика полицията. Човекът нямаше търпение да се разкарам от къщата му. Излезе чак навън, за да се увери с очите си, че се махам. А сега не можех да подкарам колата и той сигурно щеше да се обади на ченгетата да ме арестуват. Или да викне някого да ми разкара колата. Нямах пари да си я взема обратно. Ако се обадеше на полицията, в затвора поне щеше има легло, щяха и да ми дадат да ям.

Преглътнах заседналата в гърлото ми буца и отворих вратата. Молех се да не направи нещо лошо.

— Проблем? — попита той.

Исках да пищя до небесата от гняв, но успях само да кимна.

— Свършил ми е бензинът.

Ръш въздъхна. Не казах нищо повече. Реших, че най-добрият вариант е да си изчакам присъдата в мълчание. Винаги можеше да помоля за милост и да падна на колене след това.

— На колко години си?

Моля? Наистина ли сега точно трябваше да любопитства за възрастта ми? Колата ми не можеше да мръдне от паркинга му, а той ме питаше на колко години съм. Странен мъж.

— Деветнадесет.

— Наистина ли? — попита с повдигната вежда.

Постарах се да не се ядосвам, да запазя спокойствие, защото се нуждаех от благосклонността и милостта му. Преглътнах хапливия коментар, който беше на върха на езика ми, усмихнах се.

— Да, наистина.

Ръш се ухили, сви рамене и каза:

— Извинявай, просто изглеждаш много по-малка.

После очите му бавно обходиха тялото ми от горе до долу. Внезапната топлина, заляла бузите ми, ме накара да се почувствам неловко.

— Не, вземам си думите обратно. Тялото ти изглежда точно като за годините. Лицето ти ме е подлъгало. Толкова е свежо и младо. Не носиш ли грим?

Това въпрос ли е? Що за глупости? Исках да знам какво ще прави с мен, а не да обсъждам факта, че гримът е лукс, който никога не съм можела да си позволя. Освен това Кейн, бившето ми гадже, винаги ми казваше, че не се налага да добавям нищо изкуствено към външния си вид. Каквото и да означаваше това.

— Нямам бензин, имам само двадесет долара. Баща ми е избягал на хиляди километри, и то след като ми обеща да ми помогне да си стъпя на краката. Вярвай ми, той е последният човек, когото бих помолила за помощ. И… не, не нося грим. Имам по-големи проблеми от това да изглеждам хубава. Сега полицията ли ще извикаш, или направо паяка, за да ми вдигне колата? Ако имам право на избор, предпочитам полицията.

След което си затворих устата и сложих край на дългата си, разпалена реч.

Той ме предизвика, а аз не успях да си задържа езика зад зъбите. И дори да не се е бил сетил да вика паяк да ми вдигнат колата, аз, разбира се, го подсетих.

Ръш наклони глава и ме изгледа. Мълчанието беше почти непоносимо. Не биваше да му казвам толкова много неща. Ако решеше, можеше да превърне живота ми в ад.

— Не харесвам баща ти, но от тона ти съдя, че и ти не примираш за него — каза замислено. — Има една стая, която остава празна тази вечер. Никой няма да спи там, докато мама се върне. Не викам чистачката й, когато е на екскурзия. Госпожа Хенриета идва само един път седмично да почисти. Можеш да вземеш нейната стая под стълбите. Малка е, но има легло.

Предлагаше ми стая. Не, нямаше да плача сега. По-късно можех да плача колкото си искам. И нямаше да отида в затвора!

Благодаря ти, Боже!

— Имам само колата. Уверявам те, че това, което ми предлагаш, е много, много повече. Благодаря.

Ръш се смръщи за миг, но после безгрижната му усмивка се върна на лицето.

— Къде е куфарът ти?

Затворих вратата на колата и тръгнах към багажника да извадя куфара. Преди да успея да хвана дръжката, едно непознато топло тяло се долепи до моето. Ухаеше странно и сладко. Докато Ръш измъкваше багажа ми, стоях като вкаменена. Обърнах се и го погледнах. Той ми смигна и каза:

— Мога да нося един куфар. Не съм чак толкова голям задник.

— Отново благодаря — отвърнах насечено.

Не бях в състояние да откъсна поглед от очите му. Бяха невероятно красиви. Гъстите черни мигли ги очертаваха като плътна очна линия. Колко нечестно. Моите бяха светли. Руси. Какво не бих дала за такива мигли.

— А, добре че си я спрял. Бях ти отпуснал пет минути, след което щях да изляза да те спра, преди напълно да си я смазал — познатият глас на Грант ме принуди да изляза от транса.

Толкова му бях благодарна, че се появи точно сега, защото дори не искам да си представям как съм гледала Ръш. Вероятно съм изглеждала като пълен идиот. Направо бях изненадана, че не ме набута обратно в колата.

— Ще вземе стаята на Хенриета, докато се свържа с баща й и измислим нещо — каза Ръш раздразнено. После мина зад мен и подаде куфара на Грант. — Ето, заведи я до стаята й. Компанията ми ме чака.

След това се отдалечи, без да погледне назад. Наложи се да мобилизирам цялата си воля, за да не го зяпам как грациозно върви към входната врата. Просто защото дори в гръб този мъж беше изкусителен. Това беше мъж, към когото в никакъв случай не биваше да си позволявам дори да поглеждам.

— Копелето си сменя настроенията през пет минути — каза Грант и поклати глава.

Не можех да не се съглася с него.

— Няма нужда да ми носиш куфара — рекох и се пресегнах да го взема, но той го придърпа към себе си.

— Аз обаче съм чаровният брат. Няма да ти позволя да влачиш този куфар, и то, при положение че имам две доста силни ръце. И дори не се налага да споменавам колко са внушителни.

Бих се усмихнала, но една дума в произнесеното от него изречение почти ме метна в джаза.

— Брат?

Грант се усмихна, но усмивката не стигна до очите му.

— Предполагам, забравил съм да спомена, че аз съм детето на съпруг номер две на Джорджиана. Успя да се задържи омъжена за него от времето, когато бях на три, а Ръш на четири, докато не станах на петнадесет. На този етап с Ръш вече бяхме братя. Фактът, че баща ми поиска от майка му развод, не промени нищо между нас. Бяхме заедно в колежа и дори живеехме заедно.

О! Това не го бях очаквала.

— Колко съпрузи е имала Джорджиана?

Грант се изсмя кратко и доста силно:

— Баща ти е номер четири.

Баща ми е идиот.

Тая жена сменяше съпрузите си с такава бързина, с каквато сменяше бельото си. Колко ли време щеше да й е необходимо да разкара баща ми и да поеме към следващия?

Грант тръгна към къщата, аз след него. Мълчахме.

Вътре се отправихме към кухнята. Беше огромна. Цялата в черен мрамор и с най-причудливи уреди. Приличаше на снимка от списание за луксозно обзавеждане.

През една врата от кухнята минахме към нещо като малък килер с хранителни припаси. После поехме към друга врата, която водеше към много малка стая. Беше твърде тясно. Грант едва успя да се набута с багажа ми. Наложи се да го сложи върху спалнята, защото между леглото и вратата имаше едва няколко сантиметра. Очевидно наистина бях под стълбите. Имаше малко шкафче, което явно са натикали с все сила, за да влезе между леглото и стената. Като изключим това, нямаше нищо друго.

— Нямам представа къде ще си сложиш багажа. Тази стая е прекалено малка. Всъщност сега влизам за пръв път — рече Грант, поклати глава и въздъхна. — Виж, наистина можеш да дойдеш с мен, имам свободни стаи в апартамента си. Поне ще ти дам една, в която да можеш… да се движиш.

Грант беше много мил, наистина, но не можех да приема предложението му. Не исках да заемам цяла стая, все пак бях непознат и неканен гост. Тук поне никой нямаше да ме види, скрита под стълбите. Бих могла да чистя къщата. Може би щях да успея да си намеря работа. Може би Ръш щеше да ми позволи да спя в неизползваната стая, докато събера пари да се изнеса? Тук поне нямах чувството, че се натрапвам. На сутринта щях да намеря супермаркет и да си купя храна за няколко долара. Фъстъчено масло и хляб. Така можех да изкарам цяла седмица.

— Идеално е. Тук не преча на никого. Освен това утре Ръш ще се обади на баща ми и ще разбере кога се връщат. Може би баща ми все пак има някакъв план. Не знам. Но благодаря, наистина. Ценя предложението ти.

Грант се намуси, огледа стаята. Личеше, че никак не е доволен. Но аз бях облекчена и благодарна. И беше толкова мило от негова страна да го е грижа за мен.

— Никак не ми се иска да те оставя тук. Не е… Грешно е — добави, погледна ме и този път ме умоляваше с очи.

— Тук е страхотно. Много по-добре, отколкото в джипа.

— В джипа? Щеше да спиш в джипа?

— Така мислех. Но сега ще имам време да реша какво да правя занапред.

Грант прокара ръка през рошавата си коса:

— Искам да ми обещаеш нещо.

Не съм човек, който обещава. Това, което знаех за обещанията, беше, че те винаги се нарушават, но не можех да му откажа така директно.

— Ако Ръш те накара да си тръгнеш, обещай ми, че ще ми се обадиш.

Точно се канех да се съглася, когато се сетих, че нямам телефонния му номер.

— Къде ти е телефонът, за да вкарам номера си направо в него? — попита.

Сега вече щях да прозвуча съвсем жалка.

— Нямам телефон.

— Нямаш мобилен телефон? Нищо чудно, че носиш пистолет — рече, бръкна в джоба си и извади нещо като касова бележка. — Имаш ли химикал?

Отворих чантата си, извадих един и му го подадох. Той написа номера си и ми подаде листа и химикала.

— Обади ми се. Казвам ти го съвсем сериозно.

Никога не бих му се обадила, но беше мило, че предложи. Кимнах, но реално не бях обещала нищо.

— Надявам се да спиш добре тук — каза и огледа тревожно тясната стая.

Да, имах намерение да се наспя добре.

— Всичко ще е наред — уверих го.

Той кимна и мълчаливо излезе от стаята. Изчаках да чуя как стъпките му заглъхват, как затваря и вратата към кухнята.

Седнах до куфара си. Всичко беше наред. С това можех да живея.