Аби Глайнс
Твърде далеч: Пропадане (24)

Двадесет и четвърта глава

Не се обърнах. Той не ме повика. Забързах към стълбите с куфара в ръка.

Когато стигнах до фоайето, баща ми излезе от хола. Лицето му беше сериозно, смръщено. Изглеждаше състарен с поне петнадесет години. Последните пет години не му се бяха отразили добре.

— Не тръгвай, Блеър. Нека поговорим. Дай си време да помислиш.

Искаше да остана. Защо? За да изчисти съвестта си, че е унищожил живота ми? Че бе съсипал живота на Нан? Извадих телефона, който Ръш ми беше купил по негова молба, и му го подадох.

— Вземи го, не го искам.

Той се взря в телефона и ме погледна в очите.

— Защо да вземам телефона ти?

— Защото не искам нищо от теб — отговорих.

Гневът беше там, кипеше в мен, но бях уморена, нямах сили. Исках просто да изляза.

— Не съм ти купувал телефон — каза, все така объркан.

— Вземи телефона, Блеър. Ако искаш да си тръгнеш, не мога да те задържа насила. Но поне вземи телефона — обади се Ръш, който стоеше на горната площадка на стълбите.

Той ми бе купил телефона, а не баща ми. Баща ми никога не му бе казвал да ми купува каквото и да е. Тялото ми отново ставаше безчувствено. Не можех да поема повече болка, не можех да тъгувам за това, което можеше да се получи между нас.

Направих крачка към масичката до стълбите и оставих телефона.

— Не мога.

Не ги погледнах повече. Чух токчетата на Джорджиана зад гърба си и разбрах, че е излязла във фоайето, но не се обърнах. Хванах дръжката и отворих вратата. Никога нямаше да ги видя пак, но щях да оплаквам загубата само на един.

— Ти си точно като нея — изкънтя гласът на Джорджиана в тихото фоайе.

Знаех, че говори за майка ми. Нямаше право да го прави. Нямаше право да си спомня за нея. Тя беше наговорила лъжите за нея. Майка ми беше човекът, когото обичах и на когото се възхищавах, а тази жена я беше представила като егоистична и жестока.

— Надявам се някога да стана поне наполовина истинска жена като майка ми — казах високо, за да ме чуят всички. Трябваше да знаят, че в душата ми няма и капка съмнение, че майка ми е била невинна и почтена жена.

Излязох и затворих вратата зад гърба си. Докато крачех към колата си, една сребриста спортна кола наби спирачки на паркинга. Усещах, че е Нан. Не можех да я погледна, не сега. Тя излезе от колата, блъсна вратата, но аз не спрях. Не исках да имам нищо общо с нея. Отворих задната врата на джипа и метнах куфара. Нямах повече работа тук.

— Разбрала си — каза весело тя.

Нямах никакво намерение да й отговарям, нито пък да слушам как от устата й се изливат още отрова и лъжи за майка ми.

— Е, как се чувстваш сега, когато разбра, че собственият ти баща те е изоставил заради някоя друга?

Не изпитвах нищо. Баща ми ни беше напуснал преди пет години. Отдавна го бях преживяла.

— Престана ли да си вириш носа? Къде ти е сега силата, а? Майка ти беше евтина курва. С нищо не е заслужила това, което е имала.

Безчувствеността, която ме беше завладяла преди минути, се изпари за части от секундата. Никой нямаше да говори така за мама. Никой. Никога.

Бръкнах под седалката, извадих пистолета си, обърнах се и го насочих към лъжливата й червена уста.

— Ако кажеш още една дума за майка ми, ще ти направя една допълнителна дупка в тялото — казах с равен глас.

Нан се разпищя и вдигна ръце във въздуха. Не свалих оръжието. Не, нямаше да я убия, само щях да я раня, ако си отвореше устата още веднъж. Бях се прицелила.

— Блеър, остави пистолета. Нан, не мърдай. Тя може да стреля по-добре от повечето мъже.

Ръцете ми се разтрепериха само като чух гласа на баща си. Защитаваше дъщеря си. От мен. Защитаваше онази дъщеря, която искаше. Онази, която е оставил заради нас. Онази, която е била загърбена толкова много години. Не знаех какво да мисля.

Чух изплашения глас на Джорджиана.

— Какво прави с това нещо? Законно ли е дори да го притежава?

— Има разрешително и знае какво прави. Просто… без паника.

Свалих пистолета.

— Сега ще си вляза в колата и ще напусна живота ви завинаги. Само си дръжте устите затворени за майка ми. Няма да слушам повече — предупредих, качих се зад волана и сложих пистолета под седалката.

Не се обърнах да видя дали всички са се събрали около горкичката Нанет. Не ми пукаше. Може би след днес щеше да започне да се замисля, преди да говори за нечия майка. Защото, ако само отвореше уста да каже нещо за мама, Бог да й е на помощ.

 

 

Тръгнах към кънтри клуба. Трябваше да им кажа, че напускам. Дарла заслужаваше обяснение, трябваше да знае, че няма да съм на работа. Уудс също трябваше да знае. Не исках да се обяснявам, но вероятно вече се бе разчуло. Всички до един са чакали мига, в който ще разбера истината. Защо никой не ми каза? Ето кое не проумявах. Сякаш това е било от огромно значение за Нан. Защото не нейният живот бе разсипан на парчета. Моят живот току-що се завъртя около оста си. Тук не ставаше дума за нея. За мен, за мен ставаше дума. Защо е трябвало да я защитават? От какво да я защитават, от кого да я пазят?

Паркирах пред офиса на Дарла. Тя излезе да ме посрещне на вратата.

— Не си си проверила програмата, момиче. Днес си в почивка — каза с усмивка, която веднага изчезна, след като погледна в очите ми. Поклати бавно глава. — Значи си разбрала?

Дори Дарла е знаела. Кимнах. Какво можех да кажа?

Тя въздъхна тежко:

— Бях чувала клюки, всички са ги чували, но никой не знаеше истината. Не искам и да знам, защото не ми влиза в работата, но ако е нещо подобно на това, което се говори, знам, че те боли.

Дарла слезе по стълбите. Дребната, енергична жена, която приличаше повече на огнена топка, беше изчезнала. Когато стигна до последното стъпало, тя разтвори ръце и аз се втурнах в прегръдката й. Имах нужда някой да ме хване, за да не падна, някой да ме прегърне. Плачът ме разтърси в мига, в който тя ме обви в ръцете си.

— Знам колко е лошо, момичето ми. Иска ми се някой да ти беше казал по-рано.

Не можех да говоря. Плачех и я стисках. За да не се строполя.

— Блеър, какво има? Какво се е случило? — попита разтревожено Бети, докато тичаше по стълбите към нас. — О, мамка му! Разбрала си — каза и застина на място. — Трябваше да ти кажа. Но се изплаших. Не знаех и фактите. Знаех само това, което Джейс беше дочул от Нан. Не знаех дали е истина, затова се опасявах да не ти кажа нещо, което не е вярно. Надявах се Ръш да ти каже. Той ти каза, нали? Знаех, че ще ти каже. Сигурна бях. Видях как те гледаше снощи.

Отстъпих на крачка от Дарла и започнах да бърша сълзите си.

— Не, не ми каза. Чух, докато си говореха с Джорджиана и баща ми. Прибрали са се снощи.

— Мамка му — каза разгневено Бети. — Къде отиваш? Напускаш ли ни? — попита. Болката в очите й ми подсказа, че вече знае отговора на въпроса. — Къде ще отидеш сега?

— У дома, в Алабама. Имам малко спестени пари. Ще мога да си намеря работа, а и там имам приятели. Гробът на мама е там…

Не довърших. Не можех. Щях да се разплача пак, а не биваше.

— Ще ни липсваш — каза Дарла с усмивка.

И те щяха да ми липсват. Всички. Дори Уудс.

— И вие ще ми липсвате.

Бети проплака, затърча се към мен и уви ръце около врата ми.

— Никога не съм имала приятелка като теб. Не е нужно да заминаваш.

Очите ми се наляха със сълзи. Имах приятелка тук. Имах няколко нови приятели. Не всички ме бяха предали.

— Може да дойдеш някой път до Алабама да ме видиш — изрекох, сподавяйки плача си.

Тя ме погледна и проплака.

— Ще ми позволиш да ти дойда на гости?

— Разбира се.

— Добре, другата седмица прекалено рано ли е?

Ако можех да събера енергия да се усмихна, бих го направила, но не вярвах, че някога ще мога да се усмихна.

— Когато искаш.

Тя кимна и избърса зачервения си нос с ръка.

— Аз ще съобщя на Уудс. Той ще разбере — предложи Дарла.

— Благодаря.

— И да се пазиш. Обади се да кажеш как си.

— Непременно — обещах, но не бях сигурна дали не изговарям най-голямата лъжа в живота си.

Дали някога щях да ги видя?

Дарла направи крачка назад, като дръпна и Бети да застане до нея. Махнах им и отворих вратата на колата.

Време беше да загърбя това място.