Джой Филдинг
Кажи, че ме обичаш (9)

9.

Решавам да се върна право в апартамента си. Сблъсъкът ми с Травис ме изтощи и обърка. Греша ли по отношение на него? Възможно ли е да ме е изнасилил, да не съм го познала, или пък да е наел някого да свърши мръсната работа, за да ме убеди, че се нуждая от закрилата му? Влизам в асансьора и тъкмо се каня да натисна копчето за двайсет и третия етаж, когато чувам някакъв мъж да вика:

— Задръжте! — И преди да имам време да реагирам, той се промушва през затварящите се врати, натиска бутона за осемнайсетия етаж и чак тогава вижда, че аз още не съм натиснала моя. — За къде сте? — подхвърля думите през рамо, без да се обръща, а пръстите му нетърпеливо шават около бутоните. Той е трийсет и няколко годишен, среден на ръст и тегло. Има дълги пръсти и големи ръце. Представям си тези ръце на гърлото си, усещам как тези пръсти притискат трахеята ми.

Краката ми се подкосяват и търся опора в стената. Челото ми се покрива с пот, тя потича в очите и всичко ми се замъглява. Устата ми пресъхва. Сърцето ми се блъска в гърдите като гумена топка в тухлена стена. Чувствам се зашеметена, вие ми се свят. Не мога да дишам.

Трябва да сляза от този асансьор. Трябва да сляза на мига.

— Вторият етаж — провиквам се, избутвам го, за да натисна сама копчето, после се хвърлям към вратите, преди още да са се отворили напълно.

— Приятен ден — подвиква след мен мъжът и сарказмът му ме преследва надолу по мраморния коридор.

Нямам представа къде отивам. Тичам слепешката по коридора, който се извива покрай помещението за спа, басейна, стаята за масаж. Срещу мен се задават двама мъже по дебели бели халати и джапанки, около врата на единия като змия е увита хавлия. Те са между двайсет и четирийсетгодишни, средни на ръст и тегло. Имат дълбоки гласове, без видим акцент. Когато се приближават, единият се усмихва. Усещам мирис на вода за уста, ментова и свежа.

Внезапно килимът под краката ми се превръща в плаващ пясък, който ме засмуква във водовъртежа на тинята си. Стените около мен почват да се надиплят като мях на акордеон. Мъча се да остана на крака. От устните ми се отронва слаб стон и аз се шмугвам през най-близката врата. Озовавам се в сива стая без прозорци — сиви стени, сив килим, сиви уреди. Преброявам пет пътеки, подредени една до друга, два кростренажора, два гребни симулатора и три велоергометъра, всичките с прикрепени миниатюрни телевизорчета и обърнати към дълга стена, покрита с огледала, отразяващи другата огледална стена отсреща. Има също пейки и щанги, различни скрипци и друго оборудване, чието предназначение дори не ми се ще да си представям. Встрани от мен виждам машина за вода и пластмасов панер, а на една етажерка на стената е натрупан голям куп малки бели хавлиени кърпи, до тях спрей с дезинфектант, огромно руло кухненска хартия и бутилка гел за ръце. Забелязвам обектива на камера, монтирана близо до тавана в далечния десен ъгъл на помещението и се питам дали някой наблюдава. Оставам права до вратата, чакам дишането ми да се нормализира малко и да почувствам, че мога да се придвижа, без да припадна. Но не помръдвам. Просто си стоя там.

— Здрасти — провиква се откъм кростренажора задъхан глас.

Разпознавам едната от двете млади жени, които видях в асансьора преди малко. Тя подскача бързо нагоре-надолу, напред-назад, ръцете и краката и се движат в съвършена координация. Русата й опашка се поклаща ритмично.

Приятелката й е на втората от петте пътеки. Тя тича и същевременно гледа „Съдия Джуди“ на малкото телевизорче. Съдия Джуди изглежда ядосана.

Оставам до вратата още няколко минути и се опитвам да реша какво да правя. Искам да се върна в апартамента, но това би било глупаво. Съдбата успя да ме доведе тук, във фитнеса на втория етаж. Съдбата иска да тренирам. Иска отново да си върна контрола над живота.

Качвай се на шибаната пътека, казва ми съдбата.

Отивам до пътеката в съседство със съдия Джуди. „Вие сте идиот“, крещи тя на някакъв нещастник, който се свива пред нея. „На кого си мислите, че говорите?“

Включвам пътеката, усещам я как се раздвижва под краката ми, тялото ми се накланя напред, докато се опитвам да нагодя стъпките си. Тръгвам, отначало бавно, после по-бързо, избирам си скорост, установявам се на пет километра в час. Момичето до мен бяга значително по-бързо и започва да изпълнява някаква страховита комбинация от подскоци, без да пророни и капка пот.

— Това не е ли малко опасно?

Тя не прекъсва нито за миг.

— М-не. Свиква се.

— Изглежда ми доста страшно.

— Повярвай ми. Не е толкова страшно, колкото изглежда.

Да й кажа ли, че на никого не вярвам?

— На мен ми изглежда страшничко — повтарям, вместо това.

— Не чак толкова, колкото съдия Джуди. — Тя кимва към телевизионния екран. — Ето, това е една страшна дама.

Виждам как съдия Джуди прехвърля вниманието си от младежа пред нея към неговата обвинителка.

— А вие, млада госпожице — произнася с остър като камшик глас, — къде ви беше умът, да се появите в апартамента му посред нощ?

— Исках да го видя — хленчи момичето.

— Но той вече ви е бил казал, че не желае да ви вижда.

— Зная, но…

— Никакво „но“ — крещи съдия Джуди.

Кои са тези хора, чудя се, временно заслушана в караницата им. Какво търсят по националната телевизия и излагат глупавите си проблеми пред всички? Къде остана дискретността, идеята за личен живот? Едно е, да се опитваш да видиш себе си така, както другите те виждат, но съвсем друго, да се виждаш само както другите те виждат. Нима утвърждаваме себе си и придобиваме значимост единствено през очите на околните?

Извръщам глава от телевизора и се вглеждам в огледалната стена отсреща. Аз съм лицемерка, осъзнавам. Цялата ми кариера се основава на липсата на дискретност, а току-що осъдих тази липса. Какво друго съм аз, освен един лешояд, който постоянно се навира в останките от живота на другите хора, рови в боклука им, шпионира ги през прозорците в търсене на техните най-тъмни тайни?

Наричам го „събиране на факти“.

— Май не съм те виждала преди — отбелязва момичето на пътеката. Обърната е към мен и прави големи странични подскоци, стиснала ръкохватките на машината. Няколко деликатни капки пот грациозно се стичат по гърдите й и изчезват в деколтето. — Аз съм Кели, апартамент 1712.

— Радвам се да се запознаем, Кели.

Тя посочва с брадичка към другото момиче.

— Това е Сабрина. Живее в 1019. А ти си…?

— О, извинявай. Бейли. Бейли Карпентър.

Кели чака малко да кажа номера на апартамента си, като че ли името ми е непълно без него, но като не казвам нищо, продължава.

— Не е ли прекрасно да живееш тук? Най-доброто място. Ние обожаваме живота тук.

— Прекрасно е да живея тук — повтарям като ехо.

— Е, с какво се занимаваш? — пита тя.

Неочакваният въпрос кара краката ми да се разтреперят и аз едва не се препъвам.

— Внимавай — предупреждава ме Кели.

Намалявам скоростта на пътеката и успявам да се стабилизирам.

— В момента съм нещо като безработна. — Станала съм много добра в казването на полуистини.

— Минала съм го това. — Тя се усмихва окуражително. — Повярвай ми. Все нещо ще изскочи.

Възхищавам се на нейната увереност. Но продължавам да не й вярвам.

— Аз съм барманка — съобщава ми тя. — Сабрина също. Работим в „Изригване“ на Саут Маями авеню. Знаеш ли го?

Че кой в Маями не знае „Изригване“? Той е пещероподобен танцов клуб с индустриален дизайн, в който музиката гърми толкова силно, че чувстваш как главата ти буквално ще експлодира. Веднъж ходих там с Травис и брат ми. Те твърдяха, че искали да видят някакъв известен диджей, който по график трябвало да е там същата нощ, но се оказа, че единственият човек, от който се интересуваха, беше техният дилър. Когато разбрах това, директно се отправих към изхода. С Травис не си проговорихме два дена. А минаха още две седмици, докато ушите ми спрат да пищят.

— Малко е шумно там.

— Свиква се — заявява Кели. Тя явно е жена, която се приспособява към нещата. Чудя се как ли би се приспособила, ако бъде изнасилена. — А и парите са страхотни.

— Май ще трябва да го обмисля — казвам, повече от желание да бъда учтива, отколкото че идеята ми допада. Само от мисълта да работя в клуб като „Изригване“ през тялото ми преминават тревожни вълни.

Очите на Кели се разширяват от видима изненада. Поглеждам се в огледалото и тутакси разбирам защо. Под безформените си дрехи аз съм жив скелет, ръцете ми, подаващи се от късите ръкави на тениската, са само кожа и кости.

Кой ли би си купил питие от такава жена? — питам се.

— Малко съм отслабнала — започвам, но Кели вече се е извърнала на другата страна и продължава да подскача, безразлична към всичко друго, освен към своите упражнения. Наблюдавам я изотзад, забелязвам дългите й стегнати крака, обути в плътен черен клин до коленете, виждам бледото очертание на прашките й, вирнатото й кръгло дупе, тънкия кръст и широките рамене. Тя не съзнава, че съм се втренчила в нея. Или пък знае, но не й пука. Свикнала е да я наблюдават. Още едно нещо, с което е свикнала.

Вратата на залата се отваря и вътре влиза един мъж. Трийсетинагодишен, сравнително висок и слаб, гладко избръснат, с кафява коса и тъмни очи. Облечен е в черни найлонови шорти и подходяща тениска. Ръцете му са силни, но не прекалено мускулести. Общо взето, не изглежда зле, макар и не чак толкова красив, колкото си мисли. Познавам го. В началото, като се нанесох тук, той на няколко пъти се опита да ме сваля, но не си спомням името му.

— Дами — казва и поглежда от Кели към Сабрина и обратно. Не дава вид, че изобщо ме е забелязал, за което съм му благодарна. — Как сте всички днес?

Сабрина се усмихва, но не казва нищо.

Кели не нарушава ритъма си.

— Страхотно.

Мъжът я наблюдава няколко секунди.

— Аз съм Дейвид Тротър, апартамент 1402.

Кели не споменава нито името, нито номера си, сигурен знак, че не проявява интерес към разговора.

Дейвид обаче не схваща намека.

— Бива си я тренировката ти. Танцьорка ли си?

— Не.

— Фитнес инструктор?

— Просто обичам да тренирам.

— Така ли? Аз също. — И сякаш, за да докаже твърдението си, Дейвид се насочва към щангите в другия край на залата. Взема две по тринайсет килограма и почва да ги вдига и сваля. Лицето му тутакси добива цвета на червено цвекло, а на челото му избиват капки пот. След шестото вдигане спира и поглежда към Кели, като с мъка си поема дъх.

— Е, с какво всъщност се занимаваш? Чакай — не ми казвай. Ти си модел.

Кели само дето не простенва.

— Барманка съм.

— Без майтап? Къде?

— „Изригване“.

— Хей. Че това е един от любимите ми клубове. Тази нощ ще бъдеш ли там?

Едва забележимо кимване.

— Може и да се отбия. — Дейвид отново почва да вдига дъмбелите. — Така и не си ми казала името си.

Кели изключва машината си и скача на пода.

— Сабрина, готова ли си вече?

Сабрина сваля слушалките от ушите си.

— Още две минути.

Кели взема дезинфектанта от лавицата, пръска върху една салфетка и изтрива ръкохватките на пътеката си.

— Значи тя е Сабрина — не се отказва Дейвид. — А ти си…?

— Кели — отговаря, само за да запази добрия тон. Погледите ни се срещат в огледалото. „Помощ“, умолява нейният.

— Ще ми позволиш ли да те черпя едно питие, ако се отбия довечера?

— Съжалявам, но не ни е позволено да пием на работа.

— Ами след работа?

— Работя до четири сутринта.

Как може да е такъв тъпак? Не вижда ли колко притеснява Кели, как тя няма търпение да се махне от похотливия му поглед?

— Имаш ли някоя свободна нощ? — настоява той.

— Рядко. Хайде да тръгваме, Сабрина. — Кели се отправя към вратата.

— Какво ще кажеш утре да потренираме заедно? Ако зная по кое време ще си тук, мога да пренаредя графика си, така че…

— Мисля, че вече трябва да я оставиш на мира — чувам се да казвам.

— Извинявай — обръща се Дейвид. — Какво каза?

— Казах, че трябва да я оставиш на мира. Тя очевидно не проявява интерес…

— А това очевидно не е твоя работа.

— Виж — намесва се Кели. — Истината е, че си имам приятел…

Едва не се засмивам. Опитът ме е научил, че когато хората казват „истината е, че“, те обикновено се канят да излъжат.

— Имаш приятел ли? — пита Дейвид. — И защо не каза? — Той действително успява да си придаде обидено изражение. — Разбира се, не е нужно да му казваме. — И цинично прокарва език по горната си устна.

— Защо просто не се откажеш? — питам и сякаш усещам мръсния му влажен език по кожата си.

— Какъв, по дяволите, ти е проблемът на теб? — сопва се Дейвид и размахва едната тежест пред себе си. Тя обаче е твърде тежка и ръката му рухва от непосилното движение.

— Тръгваме си — съобщава Кели, щом Сабрина слиза от кростренажора. — Радвам се, че се запознахме, Бейли — и изобразява с устни мълчаливо „благодаря“, докато побутва приятелката си към вратата.

Не! — мисля си. — Не си отивайте. Не можете да ме оставите сама с този мъж.

Веднага, щом двете излизат, Дейвид оставя дъмбелите. Насочва се към мен.

Пулсът ми се учестява. Дланите ми стават студени и лепкави. Трябва да сляза от пътеката, но той е застанал зад мен и ми препречва пътя.

— Какво ти става? — пита ме. — Да не би да ревнуваш? Чувстваш се пренебрегната ли?

Поглеждам към камерата в горния десен ъгъл на помещението, моля се някой да наблюдава.

— Я чакай. — Той се взира в отражението ми в огледалото. — Познавам те, нали?

Поклащам глава.

— Да, познавам те. — Приближава ме отстрани, сякаш да огледа по-добре профила ми.

Трескаво оглеждам предната част на пътеката в търсене на бутона за изключване. Трябва да се махна оттук. Сигурно ще мога просто да скоча. Не се движа чак толкова бързо. Решавам да забавя машината, но натискам погрешната стрелка и вместо това, увеличавам скоростта. Петте километра в час бързо стават 5.200, после 5.600.

— Не излизахме ли заедно преди няколко години?

— Не.

6.000… 6.200… 6.300…

Дейвид се изхилва подигравателно, без да помръдне.

Трябва да се махна от този човек. Трябва да се махна оттук.

6.400… 6.600… 6.800…

— Тази сграда е пълна с жени, които си въобразяват, че са дяволски добри за нас, обикновените простосмъртни.

7.200… 7.400… 7.800… Вече бягам. Може би, ако тичам с всички сили… 8.200… 8.800… 9.200… Дишам на къси, болезнени пресекулки. Гърлото ми е пресъхнало. Дробовете ми са пълни с въздух като балони. Още малко въздух, и те със сигурност ще се пръснат на хиляди парченца, които ще се размажат по огледалото като кръв.

— И, трябва да призная, много от тях са доста впечатляващи — продължава Дейвид. Вниманието му временно се отклонява към собственото му отражение в огледалото. — В Маями живеят най-хубавите момичета на света. И те си го знаят. Искам да кажа, бил съм навсякъде: в Ню Йорк, Лас Вегас, дори в Лос Анджелис. Не могат да се мерят с Маями. Говоря дори за Бразилия. Тук при нас даже проститутките са по-красиви.

9.600… 10.000… 10.500…

— И те го знаят, човече. Знаят, че са прекрасни, и че могат да ти вземат ума. Разбираш ли какво имам предвид? Знаят, че заслужават само най-доброто. Така че, вече не е достатъчно да имаш мерцедес или ягуар. Трябва да караш ламборгини или ферари. Трябва да носиш костюми „Бриони“, като шибания Джеймс Бонд. Трябва да имаш по-големи мускули и по-голям…

11.000… 11.500… 11.800…

Някой да ми помогне. Моля ви!

— Хей, бягаш ужасно бързо.

12.000… 12.500… 12.700…

— Не е лошо да намалиш.

Поглеждам в огледалото и виждам как се гледам сама.

— Струва ми се, че маратонките ти са развързани.

Поглеждам надолу, виждам, че действително връзките на десния ми крак са се развързали и шляпат по пътеката. Ако не внимавам, ще се препъна в тях. Но сега не мога да спра. Трябва да тичам още по-бързо. Трябва да се махна.

13.000… 13.200…

Връзките и на двете ми маратонки вече са развързани. Удрят ме по глезените, преплитат се като червеи. Поглеждам към краката на Дейвид, застанал неподвижно в черните си маратонки с бялата емблема на „Найки“…

— Не! — изкрещявам. — Не!

13.300… 13.500…

— Какво правиш, по дяволите?

Не мога да избягам. Бягам с всички сили, но въпреки това не мога да се махна. Той няма нужда дори да се помръдне, за да ме хване. Чувствам как краката ми омекват и поддават. Не мога да продължа. Очите ми умоляват жената в огледалото. Помогни ми! Но тя се взира обратно с безразличие и не прави нищо.

13.700… 13.800…

Краката ми рухват и аз политам назад с писък. Челюстта ми се удря в дръжката на пътеката и се сгромолясвам върху машината за вода зад мен. Дезинфектантът и гелът за ръце падат от етажерката над главата ми. Салфетките политат във въздуха като хвърчила без вятър, докато аз се гърча на пода. Машината за вода се разклаща за няколко секунди, но по някакво чудо остава права.

— Какво, мамка му… — крещи Дейвид. — Добре ли си? Какво, по дяволите, правиш? — Протяга ръце. Докосва ръката ми.

— Не — пищя аз, — не ме докосвай.

— Само се опитвам да…

— Не ме докосвай!

— Какво ти става?

— Махни се от мен.

— Само се опитвам да ти помогна, смахната кучка такава.

— Не! Не! Разкарай се от мен. Не ме пипай.

Зашлевявам го, дращя и хапя ръката му.

— Какво, по…

— Помощ! Моля ви, някой да ми помогне!

И изведнъж вратата се отваря и залата се изпълва с мъже. Фин, Стенли, Уес, портиерът, един по-възрастен мъж, чието име не помня.

Дейвид вече се е изправил.

— Кълна се. Не съм й направил нищо, дяволите да го вземат.

— Какво става тук! — строго пита Фин и коленичи пред мен, но позата ми го предупреждава да си държи ръцете настрани.

— Тя е луда — тихо произнася Дейвид, но достатъчно силно все пак, че да го чуя. — Изведнъж хукна по проклетата пътека направо със сто километра в час и аз се помъчих да я предупредя, че е прекалено бързо. Изглеждаше, сякаш ще получи инфаркт. Но не спря да усилва скоростта и докато се осъзная, излетя от тъпото нещо, събори всичко, разпердушини какво ли не — едва не счупи тази машина за вода — аз отидох да й помогна, а какво направи тя? Разпищя се да се махам, сякаш я нападам или нещо такова. Но кълна се, изобщо не съм докосвал лудата кучка. Проверете записите от камерите, ако не ми вярвате.

Забелязвам как Стенли кима. Те били видели част от случилото се във фоайето, чувам го да казва. Затова и дошли толкова бързо.

— Добре ли сте, госпожице Карпентър? — пита Фин.

— Можем ли да направим нещо? — предлага Стенли.

— Имате ли нещо счупено? — добавя Уес.

Клатя глава с поглед, прикован в черните маратонки на Дейвид с бялата емблема на „Найки“.

— Ще можете ли да се изправите? — пита Фин, завързва здраво с двоен възел връзките ми и ми помага да стана.

Възможно ли е Дейвид да е мъжът, който ме изнасили?

— Има ли проблем да си тръгвам вече? — изговаря Дейвид по-скоро като заявление, отколкото като въпрос.

— Сигурен ли сте, че не сте й казали нещо, с което да я разстроите? — пита го Стенли, докато го съпровожда до вратата. — Каквото и да е?

— Майтапите ли се? Не. Ако има нещо подобно, то е точно обратното. Тя ме дразнеше.

— Госпожице Карпентър — започва Фин, след като Дейвид си тръгва. — Добре ли сте? Дали не кървите? Сигурна ли сте, че нямате нищо счупено?

Преглеждам ръката си. Издраскана е, но няма кръв. Гърбът ми е ударен, глезенът навехнат. Главата ми пулсира. Челюстта ме боли. Но, както би казала Кели, свикнала съм с такива неща.

— Искате ли да повикаме линейка? — някъде над главата ми се обажда Уес.

— Не. Добре съм. — Изправям се с усилие. Глезенът ме боли, като стъпя на този крак, но не е счупен и зная, че докторът не може да стори нищо по въпроса.

— Какво стана, госпожице Карпентър? — пита Фин. — Ще трябва да напиша доклад.

Възможно ли е Дейвид да е мъжът, който ме изнасили? чудя се отново, напомняйки си, че притежаването на същите маратонки като тези на нападателя ми, не означава нищо особено. Трябва да премисля нещата, преди да се хвърлям в налудничави обвинения. Трябва да се изкъпя и да си легна. Трябва да се махна от тези мъже и да се върна в апартамента си, колкото се може по-скоро.

— Тичах твърде бързо. Спънах се във връзките на маратонките си. Вината беше моя — казвам. — Не се притеснявайте. Няма да повдигам обвинения срещу никого.

— За вас се притесняваме. Има ли някой, на когото да се обадим? Брат ви, може би…

— Не. Да — изричам на един дъх. Въпреки че отчаяно се нуждая да се върна в апартамента си, зная също така, че не искам да оставам сама. Имам нужда от някой до себе си, някой, който да се грижи за мен и да ме защитава, дори само от собствените ми налудничави мисли. — Моля — чувам се да казвам на Фин, — обадете се на сестра ми. Обадете се на Клер.