Джой Филдинг
Кажи, че ме обичаш (18)

18.

Не отиваме у дома.

Вместо това се отправяме към Брикел Бей Драйв, по посока на Саут Бийч, съпровождани от рева на океана. Аз бях тази, която предложи да се поразходим, веднага щом напуснахме паркинга на Карлито, и Клер се съгласи, без много да му мисли. Реших, че няма да е лошо да се отдалечим за известно време от апартамента ми, да сменим малко обстановката, да върнем отново усмивката на лицето на сестра ми.

— Дали някъде по света има по-красива ивица земя? — пита тя и сменя скоростите с очевидна наслада, а аз се отпускам назад на седалката и вдишвам абсолютното великолепие: безоблачното небе, извисяващите се палми, пясъкът на плажа, невероятното изобилие от тъмносиньо море.

За първи път позволявам на някой друг да кара моята кола. Дори Хийт не допускам зад волана. Много обичам брат си, но сам той признава, че лесно се разсейва и доста често е безразсъден. Къде ли е той сега, питам се отново. Не е в стила му да изчезва толкова за дълго, без поне да се обади по телефона. Защо ме сме се чули досега? Защо не върна нито едно от съобщенията ми — половин дузина — които оставих на гласовата поща?

— Винаги съм искала да отида в Париж — споделя Клер.

— Трябва да отидем там — казвам аз. — Може би това лято, щом Джейд свърши училище. Ние трите бихме могли…

Тя клати глава.

— Добра идея, но няма начин да си позволя…

— Има начин — не се отказвам. — Ще видиш. Ще се обадя на туристическата агентка на татко и ще я накарам да проучи нещата.

Клер отново клати глава.

— Какво? — питам аз.

— Правиш го да изглежда толкова лесно.

— Но то е лесно.

— Не и в моя живот.

Животът на двете ни е толкова различен, мисля си не за първи път. Аз отраснах в любящо семейство с двама родители, които ме обожаваха. Глезеха ме и ми угаждаха, предвиждаха всяко мое желание, изпълняваха всяка моя прищявка. Екскурзии в чужбина, скъпи подаръци, скъпарски апартамент. Трябваше само да ги поискам. Най-често и това не се налагаше. А Клер не е имала нищо подобно. Тя е трябвало сама да се бори цял живот, да се труди упорито за всеки долар и за всяка ваканция. Налице са всички причини да ми е обидена. Въпреки това обаче, ето я тук, до мен.

— Никога няма да мога да ти се отблагодаря — казвам.

— За какво?

— За всичко, което направи… което правиш за мен.

— Моля те — произнася пренебрежително. — И ти би постъпила така.

— Нямаше — признавам си честно. Ако се беше случило обратното, ако Клер бе изнасилената, а не аз, може би щях да се почувствам зле, може би щях дори да се обадя и да попитам дали мога да помогна с нещо, както правят обикновено хората, когато не очакват отсреща да приемат предложението им, но това най-вероятно щеше да е максимумът на моите усилия. Може и да носим общите гени на нашия баща, обаче нямаме почти нищо друго общо помежду си. Допреди няколко седмици бяхме буквално непознати. А сега, мисля си с прилив на гордост, сме сестри.

— Гладна ли си? — пита Клер, докато навлизаме в Маями Бийч, придвижвайки се със скоростта на охлюв по постоянно задръстеното Колинс авеню.

Давам си сметка, че съм забравила да закуся.

— Да, доста всъщност.

И двете се разсмиваме при неочакваната страст, с която прозвучаха думите ми.

— В такъв случай, гласувам да спрем някъде за обяд.

Саут Бийч е известен с ресторантите си. Хрумва ми да предложа един от любимите ми — популярно място на име „Зарево“. Разположено е на Уошингтън авеню, посещават го предимно млади и красиви хора, понеже претендира, че предлага ултраздравословно и предимно сурово меню. Сещам се обаче, че то също така предлага и едни от най-високите цени в града. Наоколо има още няколко подобни свръхскъпи ресторанта, но понеже нямам никакви кредитни карти, решавам, че може би е най-добре да отидем някъде, където бих могла да платя в брой. Отбелязвам си наум да почна да звъня на нужните хора и да задвижа нещата по възстановяването на откраднатите ми карти. Не мога да продължавам да разчитам на Клер да ми плаща сметките.

— Напомни ми да се обадя по-късно на банките и да ти извадя няколко нови кредитни карти — казва Клер, сякаш е прочела мислите ми.

Пресягам се и обгръщам дланта й с моята.

— Ти си удивителна.

— О, моля те. Само не ставай сантиментална и лигава с мен — изрича предупредително. — Не си падам много по тези неща.

Избърсвам напиращите сълзи с изпоцапаната ми с лак за нокти ръка.

— Да не мислиш, че се майтапя? Питай Джейд. Или по-добре, питай бившия ми съпруг, ако успееш да откриеш копелето. И двамата ще ти кажат, че в мен няма грам сантименталност. Нито романтика, ако става въпрос. Дяволски прагматична съм, наистина.

— Не може ли човек да е едновременно романтичен и прагматичен?

— Не и в моя случай — заявява категорично.

Потъваме в приятно мълчание и не проговаряме, докато не пристигаме в Саут Бийч, където паркираме близо до Линкълн Роуд и слизаме от колата. Улиците са претъпкани, както винаги: разглезени тийнейджъри с дизайнерски дрехи и ролери се стрелкат покрай белокоси пенсионери, бутащи инвалидни проходилки; равини със сериозни физиономии, полагащи неимоверни усилия да не поглеждат към натруфените травестити, стоящи пред невероятните сгради в стил ар деко, боядисани в пастелни цветове; туристи със сламени шапки, мъчещи се да проумеят обърканите карти на града и същевременно здраво да стискат нещата си, да не им ги открадне някой.

Тръгваме по крайбрежния булевард. Вятърът се е усилил и разрошва косите ни във всички посоки. Усещането е страхотно. За пръв път от не зная колко време, се чувствам като живо човешко същество. Вече не съм жертва. Аз съм момиче, което се разхожда със сестра си по претъпкания плаж, а вятърът навява в косите й надежда.

Докато не го виждам, застанал на ъгъла.

— Какво има? — пита Клер. — Нещо не е наред ли?

Мъжът е на двайсет-трийсет години, със среден ръст и тегло, тъмна коса и толкова пронизителен поглед, че сякаш жигосва кожата ми.

— Бейли, какво има?

Навеждам глава и посочвам с брадичка, със забит в земята поглед. Сърцето ми бие бясно, качва се в гърлото ми и задушава още неизречените думи. Когато най-накрая успявам да издам звук, гласът ми е неузнаваем.

— Онзи мъж там.

— Кой?

Надигам глава и виждам поне десетина души на ъгъла в очакване светофарът да светне зелено. Една трета от тях са жени, а от мъжете поне половината са двайсет-трийсетгодишни, със среден ръст и тегло и с тъмна коса. Нито един не проявява и най-малък знак, че осъзнава присъствието ми. Никой не гледа към мен.

Мъжът с пронизителния поглед е изчезнал.

Дали изобщо е бил там?

— Фалшива тревога — казвам на Клер с пресилена усмивка.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Добре съм. — Оглеждам се потайно, но не виждам никой подозрителен.

Освен, разбира се, всеки един от мъжете, които забелязвам.

Трябва да престана с това. Ще полудея така.

Твърде късно! — провиква се някъде от вътрешността на главата ми тъничък гласец. Прехапвам език в опит да го усмиря и се хващам за ръката на Клер, докато пресичаме. Оставям на нея да ме води.

Отдалечаваме се от океана, в търсене на ресторант, пред който да не се извива опашка на половин улица разстояние. Накрая откриваме неголямо кафене на Мичиган авеню, където се чака най-малко, за да те настанят. Салонна управителка с дълга кестенява коса, кълчеща се походка и токчета, по-дълги от миниатюрната черна пола, едва покриваща задника й, най-сетне ни повежда през хладното, оскъдно осветено помещение, към малка масичка в дъното на градината. Тя е заградена с ярколилави храсти бугенвилия и нашарена с раирани в розово и бяло чадъри, които предпазват гостите от слънцето. Настаняваме се в двата кръгли стола до масичката от ковано желязо и стъклен плот. След секунди при нас идва сервитьор и носи менюто. Той е на около двайсет и пет, със среден ръст и тегло, с кафява коса и очи. Ръцете му са големи. Втренчвам се в каменния под през стъкления плот на масата и си налагам да не си представям тези ръце около гърлото си. „Кажи, че ме обичаш“, казва сервитьорът през рамото ми, докато се навежда да ми подаде менюто.

— Какво? — вдигам рязко поглед.

— Мога ли да ви донеса нещо за пиене, дами? — повтаря с непринудена усмивка той.

— Аз ще пия чаша наливно бяло вино — казва Клер и ме поглежда многозначително. — Бейли?

— Само вода.

— Сигурна ли си?

Кимвам. Вече съжалявам, че дойдохме тук, че предложих да се поразходим, че изобщо излязох от апартамента си.

— Бутилка или наливна? — пита сервитьорът.

— Бейли… — обажда се пак Клер.

Нямам представа колко време е минало, откакто тя зададе въпроса си. Даже не зная какъв беше.

— Бутилка.

— Натурална или газирана?

Почвам да се потя.

— Газирана.

— „Перие“ или „Сан Пелегрино“?

— Просто ще пия вино — махвам нетърпеливо с ръка на келнера.

— Две наливни вина идват веднага — бодро произнася той.

— Откога стана по-сложно да си поръчаш вода, отколкото вино? — питам Клер.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Само съм гладна.

— Е, това е добър знак… Апетитът ти се връща.

Успявам да стъкмя нова усмивка. Някъде бях чела, че ако достатъчно дълго се преструваш, накрая може и да почнеш да се чувстваш така. Надявам се да е вярно, но се съмнявам, че ще издържа толкова време, че преструвката да замени реалността.

— Така — казва Клер, разглеждайки менюто, — задушената сьомга изглежда доста добре.

— Наистина — съгласявам се с нея, макар да нямам представа точно къде в менюто гледа. Аз самата виждам само разбъркани букви.

— Бейли — казва Клер и по загриженото й изражение съдя, че не за първи път произнася името ми. — Бейли, какво става?

— Прекалено богат избор — отговарям в мига, в който сервитьорът се връща с чашите ни с вино.

— Бихте ли желали да чуете кои са специалитетите? — Изрежда ги, после ни оставя няколко минути да решим.

— Всичките звучат прекрасно — признава Клер.

Аз вече съм ги забравила.

— За мен салата с омар и грейпфрут — заявява Клер и аз кимам одобрително. Така е по-лесно. А и вече загубих апетит. Само като си помисля за храна, и ми прилошава. — За по-добрите дни — вдига тост Клер и чуква чашата си в моята.

— За по-добрите дни — приемам и отпивам.

— Е — изведнъж Клер става сериозна, — мисля, че проявих достатъчно търпение. Ще ми кажеш ли какво се случи?

— Какво се случи ли? — Нямам представа за какво говори.

— Тази сутрин — пояснява тя. — Внезапното ти желание да си направиш маникюр.

Поемам си дълбоко дъх, прекарвам в главата си събитията от сутринта, опитвам се да ги подредя така, че да добият смисъл пред Клер и пред мен самата. Колкото и да е странно, припомнянето на всички детайли ми помага да се успокоя. Вече съм в състояние да й разкажа ясно и без излишни емоции, че направих интернет проучване на Пол Гилър, че проследих него и жена му, която се казва Елена и всъщност не му е жена. Наблюдавам изражението на Клер. То преминава от заинтересуваност към загриженост и накрая към явна тревога.

— Чакай малко — прекъсва ме, когато почти съм свършила. — Казваш, че си проучила Пол Гилър в интернет? И какво откри?

— Не много. Само това, че е актьор и наскоро е прекарал толкова тежка пневмония, че е лежал в болница.

— Мамка му — измърморва тя. — И наистина отиде до апартамента му?

— До блока му — поправям я аз.

— Имаш ли представа колко опасно е било това? Искам да кажа, ами ако той е мъжът, който те е изнасилил? Помисли си за миг, Бейли. Ами ако те е видял?

— Не ме видя.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно. — Дали? Кога за последен път съм била сигурна за каквото и да било?

— И после си го проследила?

— Докато не се качи в едно такси. Тогава тръгнах след нея.

Клер се мъчи едновременно да възприеме и омаловажи тази новина. Обляга се напред върху масата.

— Бейли, трябва да ми обещаеш нещо.

— Какво?

— Трябва да ми обещаеш, че няма повече да се доближаваш до апартамента на Пол Гилър и че ще оставиш разследването на истинските детективи.

— Аз съм истински детектив — напомням й.

— Но си също така и жертва.

Отварям уста да възразя, но тя продължава.

— Зная, че искаш да направиш нещо. Зная, че искаш резултати. Но едно е да шпионираш някого от безопасно разстояние, от апартамента си, и съвсем друго да го следиш реално и да разпитваш гаджето му. Това е просто…

— … налудничаво?

— … да си търсиш белята. Обещай ми, че никога повече няма да правиш нищо подобно.

— Клер…

— Бейли… — произнася името ми като окончателен препинателен знак, който слага край на спора веднъж завинаги. — Обещай ми — настоява отново, тъкмо когато сервитьорът се приближава със салатите ни с омар и грейпфрут.

— Заповядайте — казва той.

— Обещай ми — казва тя веднага, щом той се отдалечава.

— Обещавам ти — подчинявам се неохотно аз.

— Добре. — Поема си дълбоко дъх. — Няма да споменаваме това повече. Сега яж.

Изчиствам парче от омара, отрязвам си резенче грейпфрут и лапвам всичкото наведнъж.

— Не трябваше ли да го дъвчеш? — обажда се Клер.

Отделям ново късче месо и демонстративно го дъвча.

— Умница — отбелязва Клер. И след кратка пауза добавя: — Е, каква е присъдата?

— Вкусно — казвам, макар да не усещам никакъв вкус.

Физиономията на Клер изразява тревога, гънките в основата на носа й се врязват по-дълбоко, отколкото преди седмица, и заплашват да станат постоянни. Съжалявам, че аз съм източникът на тази тревога, съжалявам също, че добавям още към досегашните й грижи. Решавам да не правя нищо, което да я разстройва в бъдеще. Ще спазя обещанието си да стоя настрани от Пол Гилър. Ще оставя нещата на полицията. Ще подредя отново живота си.

— Аз плащам — казвам, когато сервитьорът се появява със сметката. Преструвам се, че пресмятам бакшиша, но числата всъщност ми се замъгляват и не мога да ги сметна. Бъркам в чантата си и вадя една шепа двайсетдоларови банкноти с надеждата, че ще стигнат.

— В брой? Отдавна не съм виждал такова нещо. — Келнерът се засмива, при което се виждат големите му кучешки зъби.

Усещам как тези зъби се забиват в гърдите ми и ахвам.

— Някакъв проблем ли има? — пита той.

— Не, никакъв — отговарям.

— Веднага се връщам с рестото.

— Няма нужда. — Искам той просто да се махне.

— Е, в такъв случай, много ви благодаря, дами. За мен беше удоволствие да ви обслужвам. Приятен следобед.

* * *

— Искаш ли да позяпаме витрините? — питам Клер. Всъщност аз самата бих желала да се прибера вкъщи и да се мушна в леглото, но ме е страх да й го кажа. Не ми се ще тя да загуби търпение, интерес и вяра във възстановяването ми, както и в своята роля в този процес.

Така че, прекарваме следващия един час в разглеждане на почти всяка витрина в Саут Бийч.

— Боже, ще ми се отново да мога да вляза в такъв бански. — Клер сочи към чифт синьо-бял бански костюм с прашки на витрината на един от многобройните магазини край плажа. После добавя: — Кого заблуждавам? Никога не бих могла да се побера в нещо такова. Дори и в най-добрите си дни. Наследила съм бедрата на майка ми — казва през смях.

А аз наследих парите на баща ни, казвам си наум. Но на глас произнасям друго:

— Мисля, че си красива.

Очите й се замъгляват и тя се извръща. Пресичаме пътя, за да вървим по плажа. Аз си събувам обувките, чувствам пясъка под пръстите си. Кога ли за последен път съм се разхождала точно на това място? Когато майка ми умираше, имах навика да идвам тук всеки ден. Обичах звука на океана, когато вълните се разбиват в брега. Намирах покой в неговите приливи и отливи, в несекващото му обновяване, но и в постоянството му.

— Ти винаги си живяла тук наблизо, нали? — пита Клер.

— Всъщност малко по-нагоре. Няколко пресечки на запад. — Изведнъж съм поразена от мисълта колко странно и тъжно е, че Клер никога не е виждала къщата, в която отраснах. Баща ми така ловко подреждаше парчетата от живота си, че те никога не се срещаха. — Искаш ли да хвърлиш едно око?

— Само ако ти би желала да ми покажеш.

— Бих желала. — Хващам я за ръка и я повеждам обратно по улицата. — Даже много искам.