Джой Филдинг
Кажи, че ме обичаш (31)

31.

— Май някой се е нанесъл тук за постоянно — казва Хийт, след като надзъртаме в бившия ми кабинет, а сега втора спалня. Девет и половина е, събота вечер, и са изминали три месеца, откакто Джейд дойде да живее с мен. А може би аз съм тази, която живее с нея. Навсякъде се виждат следи от нейното нашествие: учебници и модни списания са пръснати върху всяка свободна повърхност из апартамента; тесни дънки висят по всички брави; поизносени боти с високи токчета задръстват коридора. Бюрото и компютърът ми бяха преместени в спалнята пред прозореца и, слава богу, закриват голяма част от гледката към апартамента, в който някога Пол Гилър претендираше, че живее.

— Новото й легло пристига следващата седмица — казвам на брат ми и се удивлявам колко щастлив изглежда.

И защо не? Най-накрая започнаха да му се случват хубави неща. Той спечели кастинга за серия реклами на популярна верига фитнес зали в Маями, като първата вече бе заснета миналата седмица. Рекламите са местни и не така изгодни като националните, което означава по-малко пари, но пък ще се въртят доста по-често, поне тук, в Южна Флорида. Хийт е сигурен, че клиповете — които напълно подчертават великолепното му лице и стегната мускулеста фигура — ще доведат до повече и по-хубави неща, и аз се надявам да е прав. Поне вече не спи на пода в апартамента на Травис, а си взе под наем свой мебелиран апартамент. Също така се закле да се откаже от тревата.

— Трябва да изглеждам не само красив — заяви ми, без следа от фалшива скромност, — но и здрав. Освен това, ако ти си в състояние да се стегнеш, след всичко, което ти се случи, аз бих могъл поне да опитам.

Дотук добре.

— Обзалагам се, че ще се радва, ако вече не спи на това нещо — казва сега Хийт, пльосва се на разтегателния диван и лаптопът, оставен там от Джейд, подскача във въздуха. — Това си е истински гърботрошач.

— Не казвай това на Уес — предупреждавам го аз.

— Кой е Уес?

— Един от портиерите. Джейд му казала, че се продава и той ще дойде по-късно да го погледне.

Хийт отпуска глава върху една от лилавите кадифени възглавници и затваря очи.

— Е, какво друго ново има?

Размишлявам по въпроса около минута.

— Не много. Онзи ден приятелката ми Сали роди новото си бебе.

Хийт рязко отваря очи.

— Ти имаш приятелка?

Засмивам се, макар въпросът да не е чак толкова пресилен.

— Невероятно, но да. Не мисля, че се познавате. Тя работи в „Холдън, Канингъм и Кравиц“.

— А ти обмисляш ли да се върнеш там?

— Няма начин. Всъщност, мислех си да започна самостоятелна дейност.

— Какво?

— Зная. Глупава идея.

— Това е страхотна идея. „Бейли Карпентър, Частен детектив“. Звучи чудесно.

— Според Джейд „Бейли Карпентър и съдружници“ звучи по-добре. Тя вече си търси да се запише на курсове онлайн.

— Каква жена — произнася Хийт и аз пак се разсмивам. — Боже, колко е хубаво човек да те чуе да се смееш отново. Толкова време мина.

— С всеки ден ставам малко по-силна.

— Изчезнаха ли паник атаките?

— Не съвсем — признавам. — Но не така често и не така остро. А и спя по-добре. — Не му казвам за смъртоносните акули, които продължават да плуват в кошмарите ми, а перките им прорязват повърхността на измамно плиткото море.

Хийт се изправя на крака.

— Е, сестричке, изглежда, че работата ми тук приключи.

— Тръгваш ли си?

— Няма да повярваш, но наистина имам среща. Истинска среща, а не просто случайна свалка.

— Уау.

— Нищо сериозно. Просто, знаеш, едно момиче, което срещнах на снимачната площадка.

Излизам с брат си в коридора.

— Ами ти? — подпитва внимателно, щом стигаме вратата. — Замисляш ли се поне мъничко да излизаш отново по срещи?

— Замислям се. Не съм готова все още. — Представям си Оуен Уийвър и се питам дали поканата му за вечеря ще важи още, когато и ако бъда готова.

— Ще бъдеш — казва Хийт и ме прегръща. — Обичам те, Бейли. Не забравяй — ти си моят герой.

Очите ми се пълнят със сълзи.

— И аз те обичам.

Гледам през шпионката как изчезва надолу по коридора. После заключвам два пъти.

Моят изнасилвач все още е там някъде, навън.

Моят изнасилвач, повтарям си мълком на път за спалнята. Сякаш е някой, когото аз притежавам, а не някой, който веднъж притежаваше мен, и продължава да ме притежава. Моят изнасилвач, сякаш е само мой.

Съмнявам се, че това е вярно. Опитът ми сочи, че дори да съм била първата му жертва, макар това да е невероятно, със сигурност няма да съм последната. Той няма да се спре, докато нещо — или някой не го спре.

Много мислих за него през последните месеци. Изучих типа мъже, които изнасилват, какво ги мотивира и кое ги движи. Разбира се, мотивите са толкова много, колкото са и изнасилвачите, но разбрах, че между тези мъже има някои общи черти: мнозина са деца на безволеви майки и брутални бащи, или на слаби бащи и тиранични майки. Сами си изберете. Много от тях са били насилвани. Повечето се чувстват неадекватни, по един или друг начин, най-често сексуално, макар изнасилването да няма много общо със секса. Това е престъпление за надмощие, контрол и унижение. В стремежа си да предизвика болка, то прекосява класови и икономически граници, както и расови разделения. Едно нещо обединява тези мъже: мъжете, които изнасилват, са мъже, които мразят.

Кажи, че ме обичаш.

Опитах се да свържа тези думи със самия акт, да определя що за човек би изисквал такова признание от жена, която току-що е насилил. Обсъдих това с Елизабет Гордън. Стигнахме до извода, че мъжът, който ме изнасили, може би е бил подложен на чести побои от майка си, дори и за най-безобидните детински прегрешения, а после е трябвало да се извинява за собственото си наказание, и като последен акт на унижение, навярно се е налагало насила да декларира неувяхващата си любов. Има и друга теория, според която мъжът, който ме изнасили, може да е ставал свидетел като малък как баща му многократно е насилвал майка му по абсолютно същия начин. И двата сценария са възможни, дори правдоподобни. Разбира се, също толкова възможно е никое от тези предположения да няма връзка с реалността, а мъжът, който ме изнасили, да е продукт на топъл и любящ дом и неговите родители и до днес да тънат в благословено неведение какво чудовище е създала тяхната любов.

Но в крайна сметка причините имат ли някакво значение? От значение е само „кой“.

Отпускам се на леглото, вземам дистанционното, включвам телевизора и разсеяно прехвърлям каналите. Спирам се на „1000 начина да умреш“.

Истината е, че аз най-вероятно никога няма да узная кой ме изнасили, той завинаги ще остане без лице и без име и на най-големия въпрос в моя живот може би никога няма да мога да отговоря.

Но понякога трябва да се примириш с неяснотата. Понякога това е всичко, с което разполагаш.

Като детектив, човек, който си вади хляба като разгадава мистерии, не мога лесно да преглътна това. По-смешното е, че мистерията, която все пак разреших, няма нищо общо с онази, която си мислех, че разгадавам.

Изнасилването ми замаскира много неща. Цели седмици действията ми бяха подвластни на огромно заблуждение, режисирано от моята полусестра, което се прояви в две посоки. Изнасилването ме отклони от работата по дългосрочните семейни проблеми, докато в същото време, семейството ме отклони от въпроса с изнасилването.

Елизабет Гордън — единствената положителна последица от предателството на Клер — ще ми помогне да се справя с тези две чудовищни злини. Но първо трябва да си дам сметка кое има решение и кое не. Сега, когато вече не съм подвластна на многобройните уловки, които Клер постави по пътя ми, нещата започват да ми се изясняват.

Кажи ми какво виждаш, чувам гласа на майка ми, примесен със звуците, идващи от телевизора.

Тъмнината на онази ужасна октомврийска нощ тутакси ме обгръща. Пренасям се от удобната си спалня сред кръга от бодливи храсти. Вдишвам измамно топлия въздух, лекият бриз донася нежния аромат на заобикалящите ме цветчета до носа ми. Какви подробности съм изпуснала? — питам се, после се измъквам от леглото и клякам на пода до него, имитирайки положението си тогава.

Инстинктивно взимам бинокъла от най-долното чекмедже на нощното шкафче и си възстановявам цялата сцена, сякаш отново се разиграва пред очите ми. Виждам големия правоъгълен прозорец на ъгловия апартамент на третия етаж в сградата срещу скривалището ми. От време на време там се вижда някаква жена. В един момент тя спира и се задържа пред прозореца, извила врат, сякаш ме е забелязала. Постепенно умората ми нараства и вече си мисля да се откажа. И точно тогава чувам шума, усещам слабото раздвижване на въздуха.

Кажи ми какво виждаш, отново ме подканва майка ми. Изведнъж виждам замъглен образ със среден ръст и тегло, мярва ми се кожа, кафява коса, сини дънки и черни маратонки с емблемата на „Найки“. Отново преживявам яростната атака с юмруци в стомаха и главата ми, дърпам се от грубата калъфка за възглавница, която повлича косата ми върху лицето и я навира в очите, носа и устата.

Телефонът иззвънява.

Подскачам, познат рефлекс. Поемам няколко дълбоки глътки въздух, за да успокоя опънатите си нерви, вземам дистанционното и намалявам звука на телевизора. Наближава десет, а Джейд е на някакво парти. Сигурно се обажда да види дали няма да й отпусна още малко време да остане след полунощ.

Ала номерът, който се появява на дисплея, не е на Джейд.

Сърцето ми се качва в гърлото, докато се изправям на крака. Ръката ми се колебае над слушалката, не мога да реша дали да вдигна или не. На телевизионния екран една жена се задавя с пластмасово великденско яйце, което погрешно е взела за шоколадово.

— Номер 912… — започва говорителят, но аз спирам звука, вдигам телефона, присядам на леглото и се отпускам назад върху възглавниците.

— Здрасти — казвам.

— Как си? — тихо пита Шон отсреща.

— Добре. — Защо става така, че въпреки всичко — въпреки разкритията, лъжите, фактът, че минаха месеци, откакто за последен път се опита изобщо да се свърже с мен — част от мен все още се вълнува, когато чуе гласа му, и не иска нищо повече от това, той да дойде, да ме държи цяла нощ в обятията си, да ме уверява, че чувствата му си остават непроменени, че винаги ще бъде до мен, за да ме обича и да ме пази, да бди да не ми се случи нищо лошо?

Само дето, разбира се, той никога не е бил до мен. Никога не ме е обичал и пазил. Не е бдял за моята безопасност. А и как би могъл да положи такова усилие, след като дори когато се здрависва, той едва-едва подава ръка?

— Мина известно време — казва.

— Така е — съгласявам се.

— Все още не мога да повярвам, че Клер, от всички хора…

— Да.

— Изглеждаше толкова мила.

Хората рядко са това, което изглеждат.

— Тя излъга всички ни. — Защо се обажда?

— Виж. Ненавиждам начина, по който приключиха нещата между нас — отговаря на незададения ми въпрос Шон. Представям си го, приведен над телефона, как пази загрижеността си за мен далеч от ушите на бременната си жена. — Мисля си за теб през цялото време.

— И аз си мисля за теб.

— Липсваш ми, Бейли.

— И ти ми липсваш. — Залива ме вълна от срам. На нищо ли не съм се научила?

— Мислех си, дали да не се отбия при теб по някое време скоро…

Би било толкова лесно да отстъпя, да не му мисля много, да се предам.

Само че вече предадох твърде голяма част от себе си. И се уморих да се срамувам.

— Не очакваш ли да ти се роди бебе всеки момент?

— Това няма нищо общо с нас.

— А би трябвало — произнасям ясно, изненадана колко лесно го изрекох.

— Бейли…

— Не искам да се отбиваш тук. Всъщност, не искам и да ми се обаждаш никога повече.

— Не го мислиш. Късно е. Ти си уморена…

— А ти си лъжец и измамник — отговарям му с думите на Джейд към майка й. — Обадиш ли се още веднъж, кълна се, аз ще се обадя на жена ти. — Пускам слушалката на мястото й, адреналинът препуска във вените ми, които заплашват да експлодират. Иска ми се да се разпищя. Ако не направя нещо, ще се взривя. Скачам от леглото и се втурвам в банята. Заставам лице в лице с отражението си в огледалото над мивката.

Въпреки че успях да си възвърна няколко от килограмите, които загубих непосредствено след изнасилването, и намалих броя на къпанията си, все още съм твърде слаба и косата ми продължава да виси като смачкан парцал около прекалено тясното ми лице. Шон винаги е харесвал косата ми.

Достатъчна причина да се отърва от нея.

Връщам се в спалнята, взимам ножиците от най-горното чекмедже на нощното шкафче, после обратно в банята. Без много да му мисля започвам да кълцам някогашната си славна корона, режа цели кичури и ги хвърлям върху плочките на пода. Безразсъдството ми продължава и не спира, докато всичко, което остава от някогашните ми великолепни къдрици, се свежда до малко повече от набола мъжка брада.

Когато свършвам, пускам ножиците на плота и се втренчвам в ръкоделието си, останала без сили.

— Мамка му — прошепвам.

Във филмите, когато измъчената героиня си отреже косата, тя някак успява да изглежда така, сякаш току-що е излязла от модерен фризьорски салон, косата й е къса, но умело и стилно подрязана, и изглежда дори по-очарователно, отколкото дотогава. Вторачена в кашата, която сътворих, си давам сметка, че в истинския живот не е така.

— Мамка му — казвам отново. Какво друго би могло да се каже?

Изтощението взема връх над мен и аз се отпускам на леглото. Включвам отново звука на телевизора и виждам как една жена в бухнала бяла булчинска рокля нагазва в някаква река и се смее щастливо, а фотографът подтичва успоредно с нея по брега. Затаявам дъх, понеже зная какво предстои. Бях чела някъде за нарастващата тенденция сред булките да правят нещо откачено заради снимките и как това опорочаване на традициите се е превърнало в мания. Виждам как роклята на нищо неподозиращата булка подгизва и тежестта й я повлича под повърхността на водата, въпреки че вече се бори отчаяно. Заспивам, преди дикторът да успее да ми каже на кое място в пантеона на „1000 начина да умреш“ се намира трагичното удавяне.

Обръщам се на една страна и се унасям в сън. Бягам по заляна от слънце улица, преследвана от половин дузина мъже без лица. Те ме преследват до ръба на океана и аз нагазвам в него, но тутакси бивам повлечена от широката си бяла пола и тежките сини вълни. В далечината се вижда сал и аз почвам да плувам към него, а под краката ми се събират акули. Замахвам все по-бързо и не разбирам, докато не се озовавам на сантиметри от сала, че върху него лежи някакъв мъж. Той сяда, силуетът му ми е познат, макар блясъкът на слънцето да пречи да видя лицето му. Протяга ръката си с ръкавица към мен.

— Не! — изпищявам и почвам безпомощно да се мятам във водата. Дрехите ми се увиват около мен като тиксо, една гигантска перка прорязва повърхността на океана и стотици зъби, остри като бръсначи, почват да ръфат плътта ми.

И тогава скачам и се събуждам.

— По дяволите! — Поглеждам към часовника, за да установя, че са изминали едва десет минути. Чака ме цяла нощ на кошмари. Прокарвам ръка през остатъка от косата си и решавам в понеделник да отида до фризьорския салон. Може би те ще са в състояние да направят нещо. Може би не е толкова зле, колкото си мисля. Влизам в банята и още веднъж се сблъсквам с отражението си в огледалото. Точно толкова е зле, колкото си мислех.

Наплисквам лицето си с вода, поколебавам се дали да не взема душ, но се отказвам. Достатъчен регрес отбелязах за една нощ.

Какво беше казала Джейд веднъж — че кошмарите ми се повтарят поради определена причина?

И какво по-точно се опитват да ми кажат тези сънища?

— Вероятно това, че гледам прекалено много тъпа телевизия — казвам си на глас и телефонът звънва.

Този път съм толкова сигурна, че е Джейд, че дори не си давам труда да погледна номера на дисплея.

— Не, не можеш да останеш след полунощ — казвам, вместо ало.

— Госпожице Карпентър — обажда се познат глас. — Аз съм Фин от рецепцията. Уес току-що пристигна за смяната си и ме помоли да ви кажа, че веднага щом се преоблече в униформата си, ще се качи да види онзи разтегателен диван.

Едно смразяващо чувство моментално се промъква в стомаха ми и аз преглъщам, за да потисна надигащата се паника. Не ставай глупава, казвам си. Няма от какво да се страхуваш. Посещението на Уес не е неочаквано. Джейд се уговори с него още преди дни.

Само че Джейд не си е вкъщи и аз съм сама.

А един млад мъж се качва към апартамента ми, млад мъж, който винаги ме е карал да се чувствам леко неудобно, млад мъж със среден ръст и тегло, с кафява коса и познат глас, а дъхът му от време на време мирише на вода за уста…

— О, боже.

— Госпожице Карпентър, всичко наред ли е?

Забравих, че все още съм на телефона.

— Можеш ли и ти да се качиш с него? — питам внезапно.

— Какво?

— Моля те. Можеш ли да се качиш с него?

— Смяната ми тъкмо свършва — казва Фин и понижава глас. — Имам среща с едно момиче…

— Моля те.

— Дадено — бързо се съгласява той. — Какво да кажа на Уес?

— Просто му кажи, че и ти се интересуваш от дивана.

— Той няма да се зарадва особено…

— Фин…

— Да, разбира се. Както кажете.

— Благодаря. — Затварям, убедена, че ставам смешна, че Уес почти сигурно не е мъжът, който ме изнасили.

Само че.

Ами, ако е той?

Няма от какво да се притеснявам, убеждавам сама себе си и тръгвам по коридора. Ставам параноичка, скачам от едната крайност в другата. Вместо да се откъсна от случилото се с мен, аз се приклещвам все по-здраво към него. Но това е само временно отстъпление. Елизабет Гордън ме предупреди да го очаквам, каза че връщането ми към нормалността няма да е гладко.

И така, заставам пред вратата на апартамента и се подготвям за появата на Уес, молейки се Фин да не ме предаде. Втренчена през шпионката, няколко минути по-късно виждам как асансьорът пристига и двамата млади мъже излизат от него — Уес е в униформата си, Фин в цивилни дрехи. Дишането ми става по-затруднено с приближаването им. Отварям вратата.

— Исусе мили! — възкликва Фин.

— Какво, по дяволите, се е случило с косата ви? — пита Уес.

Думите им се наслагват и преплитат, носят се към мен с мириса на мента и заплашват да ме повалят на мраморния под. Заповядвам си да остана права.

— Аз… прииска ми се някаква промяна — промърморвам и ги каня вътре.

— Нарочно ли направихте това? — изплюва Уес.

— Добре изглежда — обажда се неуверено Фин. — Различно. Просто трябва време, за да се свикне.

Уес го стрелва с поглед, който казва: „И ти си луд колкото нея“.

— Джейд тук ли е? — Той поглежда притеснено към коридора. Видът ми явно го е изнервил.

— Тя излезе около осем часа — осведомява го Фин. — Каза, че отива на парти.

— Трябва скоро да се върне — добавям аз.

Настава миг на неудобно мълчание.

— Дали можем да видим този диван сега? — пита Уес.

Кажи ми какво виждаш, шепне в ухото ми майка ми. Виждам мъж, който определено не се чувства добре в изрядно изгладените си каки панталони и зелена риза с къси ръкави. Тънките му ръце висят смешно отстрани на тялото, дланите му са прекалено малки и деликатни, за да се увият лесно около гърлото ми.

Но аз много добре зная, че външността може да е измамна, че за да „видиш“ наистина, понякога трябва да погледнеш под повърхността, само така ще забележиш дебнещите отдолу акули.

— Разбира се. Оттук. — Повеждам ги по коридора към стаята на Джейд.

— Колко искате за него? — пита Уес и внимателно разглежда дивана.

— Мислех си за около триста долара.

— Доста добра сделка — отбелязва Фин и прокарва ръка по кадифената дамаска. — Цветът всъщност не е подходящ за моето място. — Отправя ми лека, заговорническа усмивка.

— Ще се съгласите ли на двеста? — пита Уес.

— Разбира се — съгласявам се набързо. Струва поне десет пъти повече, но аз съм готова да му го дам и даром, само и само да го изкарам от апартамента ми час по-скоро.

— Страхотно. Имаме сделка. — Уес май се кани да ми протегне ръка, но очевидно размисля. — Е, аз май трябва да се връщам на работа. Само ме уведомете кога мога да го взема. — И тръгва обратно по коридора към вратата.

— Благодаря — прошепвам на Фин, когато тръгваме след него.

— Няма проблем — прошепва ми в отговор той, свел глава към мен точно, когато Уес отваря вратата.

И точно тогава улавям мириса на вода за уста в дъха на Фин.

Това не е нищо, казвам си. Сигурно си държат едно шишенце в бюрото на рецепцията, а и Фин ми каза, че има среща, така че е напълно естествено да се освежи след смяната си. Той тъкмо свършваше работа, когато аз настоях да придружи Уес догоре, ето защо е с цивилни дрехи, а не в униформата, с която съм свикнала да го виждам.

Обхождам с поглед облеклото му — морскосин памучен пуловер и тъмносини дънки. Колко различен изглежда без униформата си. Сърцето ми ускорява ритъма си. Няма нищо нередно, нито необикновено в това, че носи дънки. Че кой млад мъж не носи дънки? Просто е заменил една униформа с друга. Погледът ми продължава надолу по краката му към черните маратонки. Познатата емблема на „Найки“ вулгарно ми намига.

Ахвам и се препъвам назад.

— Госпожице Карпентър? — обръща се към мен той. — Нещо не е наред ли? Добре ли сте?

— Има ли някакъв проблем? — пита Уес от външния коридор.

— Ти по-добре се връщай на работа — нарежда му Фин. — Аз ще се оправя с всичко тук. — И затваря вратата с една ръка.

За първи път си давам сметка колко са големи ръцете му.

— Госпожице Карпентър? Какво не е наред?

Тя излезе около осем часа, спомена той преди малко, имайки предвид племенницата ми. Каза, че отива на парти. Кой знае най-добре кога си идвам и излизам? Кой може по-точно да проследи всеки мой ход?

Той се взира в мен с искрена загриженост. Схващам, че няма представа какво става в главата ми. А и как би могъл? От онази нощ изминаха повече от три месеца. Чувства се в безопасност и неуязвим. Не знае какво съм видяла тогава, нито какво виждам сега.

Кажи ми какво виждаш.

Виждам недотам хубав мъж със среден ръст и тегло, с кафява коса, на възраст между двайсет и четирийсет години, със сини дънки и черни маратонки с характерната емблема на „Найки“.

Но аз разговарям с Фин почти всеки ден. Как е възможно да не разпозная гласа му, макар и променен в ниско и гневно ръмжене?

А може и да съм го разпознала, осъзнавам сега. Мислите ми препускат една след друга, всяка се задържа за не повече от част от секундата. Припомням си многобройните случаи, в които сме разговаряли след изнасилването ми, паниката ми всеки път, когато се представяше по телефона, тревожността, която ме обземаше, щом го видех. Свързвах тези чувства с другите неща, случващи се с мен по онова време, но може би тревожното усещане се е дължало на него. Може би подсъзнанието ми през цялото време е знаело, че той е мъжът, който ме изнасили.

Кажи ми какво виждаш, настоява отново майка ми.

Поглеждам по-надълбоко.

Виждам акулите от кошмарите ми да обикалят под краката ми, а перките им да се плъзгат все по-близо. Най-накрая разбирам какво са се опитвали да ми кажат.

Името му: Фин^[1].

— Госпожице Карпентър, добре ли сте? — пита отново той.

— Добре съм — отговарям тихо.

— Сигурна ли сте? Не изглеждате много добре.

— За миг почувствах слабост. — Насилвам устните си да се разтегнат в усмивка и вдигам очи към неговите. — Вече съм добре.

— Малко сте бледа.

— Добре съм. Наистина. Трябва да тръгваш. Имаш си планове.

— Те могат да почакат.

— Не. Моля те. Достатъчно гузна се чувствам, задето те накарах да се качиш. Трябва да вървиш.

Той свива рамене.

— Добре… ако сте сигурна.

— Сигурна съм.

Обръща се към вратата, поколебава се, после се обръща отново назад. Погледите ни се заковават.

Той знае, че аз зная.

Раздвижваме се едновременно, сякаш изпълняваме предварително намислена хореография. Хвърля се върху мен в мига, в който аз отскачам от него и се втурвам по коридора към спалнята. Вече е зад мен, протяга се към ризата ми. Сграбчва я точно когато пресичаме прага, завърта ме обратно, с лекота ме повдига във въздуха, докато писъците ми безполезно се носят във всички посоки. Успявам някак да се изтръгна от хватката му, изритвам го, отчаяно се мъча да избегна юмруците и яростта му. Той пада на пода.

— Знаеш, че няма начин да се измъкнеш — успявам да просъскам. — Уес знае, че си тук…

— Той знае, че си луда! — изплюва обратно той. — Цялата сграда го знае. — Става на крака и зловещо се надвесва над мен. — А лудите хора правят луди неща. Отправят неоснователни обвинения, нападат хора, които само се опитват да им помогнат, и които нямат друг избор, освен да се защитават…

Това ли е намислил? Да ме убие и да изкара, че е станало някак случайно?

— Нямал съм друг избор — проплаква жално, сякаш вече репетира какво ще каже на полицията. — Тя ме нападна. Аз я отблъснах. Тя падна назад… удари си главата… — Пресяга се, хваща ме за ръцете и отново ме вдига във въздуха.

Заповядвам на тялото си да не се съпротивлява, да се отпусне, както са ме тренирали в курсовете за самоотбрана. Чак когато стъпвам на крака, замахвам внезапно и го удрям в слабините. Той се превива, мъчи се да си поеме въздух и пуска ръцете ми. Бързо заобикалям леглото и търся бинокъла, който по-рано пуснах на пода. Тъкмо посягам към него, когато той отново ме достига. Пръстите ми сграбчват бинокъла в мига, в който Фин ме тръшва и ме преобръща. Точно тогава замахвам и с всички сили стоварвам бинокъла отстрани на главата му. Това го зашеметява, но не е достатъчно да го спре. Докато се опитвам да се изправя на крака, той ги сграбчва и ме дърпа надолу, аз залитам към банята.

Протягам ръце напред да омекотя удара, да се подпра на плота и тогава напипвам ножиците. Лежат върху купчината отрязана коса. Сграбчвам ги в мига, в който Фин отново се хвърля върху мен, с протегнати към гърлото ми ръце. Забивам ножиците дълбоко в гърдите му.

— Ти, смахната кучко — ломоти невярващо той. После се свлича на пода в краката ми.

Стоя там няколко секунди, после се връщам в спалнята, обаждам се на рецепцията и моля Уес да позвъни на 911. Сядам на леглото и спокойно чакам полицията и парамедиците да дойдат.

* * *

Племенницата ми се прибира вкъщи малко преди полунощ. Линейката вече е откарала Фин в болницата за спешна операция, а парамедиците си събират нещата. Хийт пристигна на бегом веднага, щом му се обадих и му казах какво се е случило, и оттогава не е мърдал оттук.

— Мама му стара — възкликва Джейд, когато той я въвежда в ситуацията. — Не мога да те оставя и за една минута.

Наближава два часът след полунощ, докато полицаите приключат с въпросите си и успявам да убедя Хийт, че може да си иде у дома. Вероятно пак ще искат да ме разпитат сутринта, предупреждава ме детектив Маркс и аз й казвам, че нямам нищо против. Можем да повтаряме всичко колкото пъти пожелае. Тя пак ме пита дали не искам да ида в болницата, и аз пак отказвам. Нямам нищо счупено. Не и нещо, което да се види на рентген.

Въпреки че мъжът, който ме изнасили, вече е арестуван, не съм толкова наивна да си мисля, че всичко е намерило своето разрешение по чудодеен начин. Зная, че още дълго време ще ме връхлитат епизоди на посттравматичен шок, някои стари, други нови, резултат от събитията от тази нощ. Едва не убих човек. И, противно на досегашните ми фантазии, не извлякох никакво задоволство от този акт. Още усещам вибрациите на тези ножици в ръката си, докато ги забивам дълбоко в плътта на Фин.

Зная, че отново ще изпитвам моменти на паника и парализа. Ще продължавам да имам кошмари, макар че преследвачът ми вече ще има лице. И име. На акулите няма да им се налага повече да плуват под краката ми.

Зная и още нещо: не съм безпомощна, мога да се отбранявам, мога и да побеждавам.

Нямам представа колко време ще отнеме, докато отново се почувствам наистина нормална, ако това изобщо ми се случи някога, кога отново ще усетя удоволствие от допира на мъж, кога ще се доверя на някого. Зная, че ми предстои дълъг път. Двете с Елизабет Гордън ще работим върху това.

— Какво правиш? — питам Джейд, когато я виждам да се разполага в леглото ми.

— Ще спя при теб, докато не пристигне моето легло.

— Не е нужно да го правиш.

— Не го правя заради теб — възразява тя. — Твоето легло е доста по-удобно от онова нещо, на което аз спя.

Клер беше права за едно: при всичкото си перчене Джейд не е и наполовина толкова силна, на колкото се прави.

— Мама му стара — възкликва пак като по-рано.

Пропълзявам в леглото до нея.

— Зная. Всичко е толкова невероятно.

Тя се сгушва до мен и полага закрилнически длан върху рамото ми.

— Говорех за косата ти.