Джой Филдинг
Кажи, че ме обичаш (10)

10.

— Добре, Бейли — казва детектив Маркс. — Хайде още веднъж да повторим какво се случи.

Дефиниция на безумието: да правиш едно и също нещо отново и отново, и да очакваш различен резултат. Зная, че детектив Маркс работи по този начин, тя вярва, че повторението често отприщва нови спомени. Но аз вече поне три пъти й разказах какво се случи във фитнеса този следобед.

— За последен път. Обещавам. — Детектив Маркс се усмихва, сякаш се досеща какво си мисля и сяда в основата на леглото ми. Партньорът й, детектив Антъни Кастильо, стои до прозореца и се взира към улицата долу. Нощ е, почти осем часът, и е тъмно. Детектив Кастильо е към четирийсетгодишен, със среден ръст и тегло, с черна къдрава коса и очи, толкова невероятно сини, че се чудя дали не носи цветни лещи. Чудя се също, дали Кастильо не е мъжът, който ме изнасили. Пасва на общото описание.

— Искаш ли нов лед? — пита Клер и намества възглавницата под главата ми, а аз се изправям, като не спирам да притискам към брадичката си торбата с топящ се лед.

— Не, добре съм.

— Поеми дълбоко дъх — нарежда Клер и аз се подчинявам, но чувствам как въздухът болезнено дращи дробовете ми. Тя покрива свободната ми ръка със своята и остава така до края на разпита. Все още е с бледозелената си сестринска униформа, тъй като след обаждането на Фин е дошла направо от болницата. За мой късмет е намерила някого, който се е съгласил да поеме остатъка от смяната й.

Прочиствам гърло и започвам разказа си от момента, в който Дейвид влиза във фитнеса, ала детектив Маркс ме спира и ме кара да се върна още по-назад.

— Кое те накара да решиш да тренираш днес? — пита ме тя.

За първи път ми задава този въпрос, и това ме изненадва, макар да зная, че неочакваните въпроси са друг от нейните методи за изтръгване на спомени. Замислям се за няколко секунди, после измърморвам нещо в смисъл, че съм имала чувството, че това е правилното нещо, един от начините да си върна контрола над живота. Тя не си дава труда да запише тези думи.

— Разкажи ми за посещението на Травис — казва, понеже от разговора с Фин е разбрала, че той е бил тук днес. — Чух, че двамата сте се карали.

— Не.

— Според рецепциониста…

— Не се карахме — натъртвам аз. — Травис беше обяснимо разтревожен за това, че сте отишли да го видите в работата му, че го смятате за заподозрян…

— Той няма алиби за нощта на нападението над теб — уведомява ме тя.

— Травис не ме е изнасилвал. — Млъквам и се чудя защо го защитавам, защо не разкажа на полицията за отвратителните подробности около раздялата ни. Как мога да съм толкова сигурна, че не е бил Травис, когато в почти нищо друго не съм сигурна?

— Добре. Значи, Травис си тръгна и ти реши да си върнеш контрола над живота, като идеш да потренираш — констатира детектив Кастильо от мястото си до прозореца. — Дейвид Тротър заплаши ли те по някакъв начин?

— Не. Само ме обвини, че съм ревнива. А после каза нещо за жените в Маями, че били най-красивите в света. Дори проститутките.

— Странна забележка. — Детектив Маркс си я записва в бележника. — Преди не я спомена.

— Не мислех, че е важна.

Тя се усмихва. Усмивката й говори: остави на нас да преценяваме кое е важно.

— Какво друго каза?

Разклащам глава, като че ли така ще изтръгна още някакви забележителни факти, скрити в черепа ми.

— Нищо, което вече да не съм ви съобщила. Каза само, че бягам твърде бързо и връзките ми са се развързали.

— Значи се е опитал да те предупреди — заключава детектив Кастильо.

Дали?

— Гласът му звучеше ли като гласа на нападателя ти? — Този път е детектив Маркс.

— Не зная. Може би.

— Дъхът му миришеше ли на вода за уста?

— Не забелязах.

— Но си забелязала маратонките му.

— Да. Бяха същите като на нападателя ми.

— Има ли някаква друга причина да подозираш, че Дейвид Тротър може да е този мъж?

Клер отговаря вместо мен.

— Ами, той живее в сградата и би могъл лесно да я проследи. Тя е отхвърлила свалките му…

— Това е било преди две години — прекъсва я детектив Маркс.

— Някои хора могат да таят злоба много дълго време.

Чудя се дали Клер няма предвид нашия баща или братята ни, но решавам, че не е моментът да питам.

— Той пасва на общото описание — добавя Клер не особено убедено. И двете знаем, че всеки втори мъж в Америка пасва на това описание.

— Опита ли се да те докосне? — пита детектив Кастильо.

— Чак след като паднах — признавам.

— Значи, всичко се свежда до маратонките.

Долавям разочарованието му. Клер стисва ръката ми. И тя долавя същото.

— Ще посетим господин Тротър, след като прегледаме видеозаписите.

— Но не мислите, че е той — констатирам аз.

— Със сигурност ще го проверим. — Детектив Маркс остана на мястото си и преглежда бележките, сякаш обмисля още въпроси.

— Достатъчно за тази нощ. — Клер пуска ръката ми и се смъква от леглото. — Нали ще ни осведомите как стоят нещата, след като поговорите с господин Тротър?

— Разбира се. И ако имаме допълнителни въпроси…

— Можете да ги зададете утре сутринта. — Клер вече твърдо владее положението. Тя изпраща двамата полицаи по коридора към вратата.

— Благодаря, че се отбихте — чувам я да казва. Клер бе тази, която настоя да докладвам на полицията за подозренията си, пак тя ми помогна да се измия и да си сложа чиста пижама, изсуши ми косата, за да придобие що-годе представителен вид, докато чакахме цял ден детективите да дойдат, погрижи се за синините ми, донесе ми торбички с лед за глезена и брадичката. Тя искаше също да ида в болницата, но аз отказах.

Предпазливо ставам от леглото, внимавам да не стъпвам много на болния глезен, изгасвам лампата, вземам си бинокъла и закуцуквам към прозореца. Насочвам бинокъла към отсрещната сграда, фокусирам го върху апартамента три етажа от горе надолу, четири прозореца от ляво надясно. В спалнята е светнато, но апартаментът изглежда празен.

— Прави ли нещо интересно нашият приятел? — Клер надзърта над рамото ми.

Поклащам глава и й подавам бинокъла.

— Май няма никой вкъщи. — Тя изчаква няколко секунди, после го мушва обратно в дланта ми. — Трябва да се обадя на Джейд. Да й кажа къде съм. В случай че й пука.

— Пука й — уверявам я аз.

— Ще се обадя от телефона в кухнята. Да ти приготвя ли нещо за вечеря?

— Не съм много гладна.

— Ще отворя консерва със супа. Как ти звучи?

— Звучи ми добре. — Отново вдигам бинокъла пред очите си. В другата стая Клер тихо говори по телефона. Чудя се с кого още разговаря напоследък, дали се е чувала с Джийн и останалите. Питам се дали Хийт е прав, че Клер се интересува само от парите ми и всъщност това е причината да е тук, само за да ме размекне и да ме накара да си развържа кесията.

Мъча се да си представя как ли би се справил Хийт, ако парите изтекат от банковата му сметка. Джийн вече успя да запорира в съда състоянието на баща ни. Може да минат години, преди нещата да се решат окончателно. И какво ще прави тогава Хийт? Може да се наложи действително да си намери работа. Освен ако не го наемат за някоя и друга реклама, или ако не продаде сценария, който пише, откакто се помня. Чудя се къде ли е той тази нощ, дали не е някъде с Травис и пушат трева. Представям си жененият ми любовник на късна вечеря с жена си, а после как чете любимата приказка за лека нощ на дъщерите си. Чудя се дали някога отново ще бъда част от истинско семейство.

И тогава той се появява.

Мъжът от апартамента отсреща, три етажа от горе надолу, четири прозореца от ляво надясно.

Наблюдавам го, докато влиза в спалнята с притиснат до ухото му мобилен телефон. Смее се, разговорът очевидно му доставя удоволствие. Нещо в отпуснатите рамене и небрежното поклащане на бедрата ми подсказва, че говори с жена. Облечен е в чифт тесни дънки и бяла риза, разкопчана до кръста. Той се приближава до прозореца и притиска чело към стъклото, като не спира да говори. Почесва голите си гърди, извива глава насам-натам, протягайки врат. После отмята рамене назад и изпъва мускулите на гърба си, от което гърдите му се оголват още повече. Едната му ръка отново бавно погалва кожата, от едното зърно до другото.

— О, боже — простенвам с чувството, че ще повърна. Ще мога ли отново някога да погледна мъжко тяло, без да изпитам отвращение?

И все пак, колкото и да съм отвратена, не мога да откъсна поглед.

— Какво има? — пита от прага Клер. — Боли ли те нещо?

Без да кажа дума, откъсвам бинокъла от лицето си и й го подавам.

— Леле, леле — казва тя, щом поглежда. — Май някой е тотално омаян от себе си. Можем да го наричаме Нарцис.

Припомням си, че Нарцис е древногръцки бог, който се влюбил в собственото си отражение във водата и се удавил, докато се мъчел да се види по-добре.

— Какво прави сега?

— Съблича се. Сваля ризата. Сега панталоните. А сега… леле, леле. — Тя захвърля бинокъла на леглото ми. — Добре. Стига с това. Супата ще е готова след няколко минути.

— Говори ли с Джейд?

— Да. Тя каза, че ще се опита да се отбие тук утре след училище.

— Джейд ми харесва — казвам аз по-късно, когато сме седнали в кухнята и ядем супата. Пиле с ориз от консерва. Но е вкусна и се преглъща учудващо лесно. — Много ми харесва.

Клер се засмива.

— И тя те харесва.

— В какво се е била забъркала? Ти спомена нещо за изправителен дом…

Устните на Клер се извиват надолу и внезапно си давам сметка за приликата й с Джийн.

— Беше глупост. Скарала се с някакво момиче в училище и го ударила с папката си по главата. Отстраниха я за две седмици, но веднага щом се върнала, мамина сладка го направила отново. Този път я обвиниха в тормоз и я пратиха в изправителен дом. Явно някои хора се учат по трудния начин.

— Но оттогава всичко е наред, нали?

— „Наред“ е относително понятие, що се отнася до Джейд, но се надяваме нещата да се оправят.

— Предполагам, че на това се надява всеки от нас.

— Така е — казва и довършва супата си.

— Не ти е било лесно — осмелявам се да отбележа. — Да си самотна майка и така нататък.

Тя свива рамене.

— Не съм по-различна от милиони други жени. Не е лесно за който и да било самотен родител.

— Бившият ти никога ли не се опитва да види дъщеря си? — Мисля си колко отдаден на децата си е любовникът ми, трудно ми е да повярвам, че един баща може да бъде толкова коравосърдечен и безразличен. Но зная, че Клер би поспорила с мен за това.

— Струва ми се, че е наследствена черта — отбелязва тя, сякаш прочела мислите ми. — Нали казват, че човек го привлича познатото.

— Колко време продължи бракът ти? — питам, мъчейки се да избегна прекия разговор за баща ни.

— Формално, четири години. Фактически, тринайсет месеца.

Осъзнавам, че на лицето ми е изписана объркана физиономия.

— Бях бременна, когато се оженихме, както Джейд многократно изтъква. Елиът беше малко костелив орех. Не точно мечтата на родителите за зет.

— Май не съм се запознавала с него.

— Ти беше много малка, а и отделните клонове на семейството не бяха твърде близки. Татко го намрази от самото начало. Каза, че Елиът бил лоша новина и че само тичал след моето наследство. Заплаши, че напълно ще ме отреже от завещанието си, ако не спра да се виждам с него. Обаче аз и баща си не познавах особено добре, така че не приех заплахите му на сериозно, което не беше много умно от моя страна. Човек винаги трябва да приема на сериозно заплахите на мъжете. — Тя си поема дълбоко дъх. — После забременях, което беше още по-тъпо, и двамата с Елиът избягахме в Лас Вегас. Ожени ни един имитатор на Елвис.

— Шегуваш се.

— Имам снимки за доказателство. Тринайсет месеца по-късно Елиът, слава богу, се пръждоса.

— Но ти не си се развела в продължение на четири години?

— Елиът направи нещата колкото се може по-трудни, за колкото се може по-дълго време, докато накрая нашият баща не се съгласи да му плати. Край на Елиът. Край на историята.

— Джейд никога ли не се е опитвала да се свърже с него?

— Веднъж. Беше на тринайсет. Направила проучване по интернет, открила къде живее, опитала да се свърже. Той така и не си даде труда да й отговори. — Тя поглежда настрани. Никоя от нас не казва нищо в продължение на няколко секунди. — Мога ли да те попитам нещо, без да се обиждаш?

Подготвям се за въпроси, свързани с нашия баща.

— Разбира се. Давай.

Тя си поема дъх и се вторачва в мен.

— От колко време спиш с шефа си?

Лъжицата се изплъзва измежду пръстите ми, отскача от стъкления плот на масата и пада на мраморния под.

— О, боже. Кое те кара да мислиш, че спя с Шон Холдън?

— Видях как го гледаш.

— Просто бях благодарна да го видя, това е.

— О!

— Честно.

— Добре.

— Кълна се.

— Моя грешка.

— Шон Холдън и аз не сме любовници.

— Съжалявам. Забрави, че го споменах.

— От около три месеца — чувам се да изричам.

— Какво?

— От три месеца.

— Спиш с Шон Холдън от три месеца? — повтаря Клер.

Стаята се завърта наоколо. Вие ми се свят. Не мога да дишам.

Клер тутакси скача на крака и се озовава до мен.

— Няма нищо, Бейли. Дишай дълбоко.

— Не мога да повярвам, че ти казах това.

— Всичко е наред.

— Не трябваше да казвам нищо.

— Радвам се, че го направи. Не можеш да таиш в себе си толкова много неща.

— Моля те. Обещай ми, че няма да кажеш на никого.

— Разбира се, че няма.

— Обещай, че няма да кажеш на Джийн.

— Обещавам.

— И на Джейд.

Кратка пауза.

— Боя се, че за това е малко късно.

— Какво иска да кажеш? Казала ли си й?

— Тя ми каза. „Е, изглежда, че леля Бейли чука шефа си“ — май това бяха точните й думи.

— Мисля, че ще повърна.

— Няма да повърнеш. Дишай дълбоко.

— Какво ли си мисли за мен.

— Мисли си, че си най-якото нещо на света. Афера с шефа е като топинга на мелбата. И като стана дума, искаш ли една голяма хубава купичка сладолед?

— Не. Не бих могла да хапна нищо. Ягодов ли?

— Имаш го.

Клер поема към кухнята. Оттласквам се от стола, скоквам до прозореца и се взирам в светлините на града. Там, навън, има всякакви нормални хора, мисля си. Хора, които не са любовници на женените си шефове, чиито роднини не ги дават под съд, които не падат от пътеките във фитнеса, които не мислят, че всеки срещнат мъж е изнасилвач.

— Ето го и ягодовият сладолед. — Клер поставя две купички на стъклената маса. — С много ягоди. И много калории. Точно както предписа докторът. Хайде, сядай. Не чакай да се разтопи.

Връщам се на масата и тромаво се пльосвам на стола. Хващам лъжицата и навирам в устата си огромна хапка сладолед.

— Мислиш, че съм ужасна.

— Нищо такова не си мисля.

— Мислиш, че си заслужавам онова, което ми се случи.

— Съвсем не. А ти, Бейли? — Тя се накланя напред, опряна на лакти върху масата. — Ти мислиш ли, че заслужаваш онова, което ти се случи?

Телефонът почва да звъни.

— Аз ще вдигна. — Клер вече е на крака. — Ало — обажда се тя. — Не, аз съм сестра й. Да, здравейте, детектив… Да, добре… И какво правим сега? Добре. Да. Ще й кажа. Благодаря. Дочуване. — Връща се в стаята. — Беше детектив Маркс — започва, но спира. — Бейли, какво става?

Давам си сметка, че съм спряла да дишам, откакто тя стана. Стаята се върти около мен, замъглява се и бръмчи около главата ми като муха. Струва ми се, че ще припадна. Клер тичешком заобикаля масата и ме хваща, преди да падна.

— Дишай — повтаря ми отново и отново.

Постепенно стаята спира да се върти. В състояние съм да седя самостоятелно, без да се прекатуря.

— Откога продължават тези атаки? — пита Клер и издърпва стола до мен, но остава с протегнати ръце, в случай че пак почна да залитам.

— От три години, с прекъсвания — казвам и си мисля за майка ми, баща ми, изнасилването ми.

— Струва ми се прекалено дълго. Нуждаеш се от консултация, Бейли. От професионална помощ. Ще се обадя на терапевта, за когото ти споменах, и ще ти запиша час.

Кимам, макар да не си представям, че това ще помогне. Може ли терапевтът да върне назад вече стореното? Може ли да върне майка ми, баща ми, мен самата?

— Какво каза детектив Маркс?

— Че не са открили Дейвид Тротър. Не бил в апартамента си и не е отишъл на работа след инцидента във фитнеса. Но няма да спрат да го издирват, докато не се появи. — Вторачва се в почти недокоснатата ми купичка сладолед. — Както и да е, нека не се тревожим за това сега. Искаш ли просто да те сложим да си легнеш? — Помага ми да се изправя на крака, като прехвърля дясната ми ръка през рамото си и наполовина ме води, наполовина ме влачи към спалнята. Настанява ме под завивките и отива в банята, където рови в чекмеджетата под мивката. — Къде е лекарството, което ти предписа докторът?

— Мисля, че може Хийт да го е взел — казвам, когато ме спохожда бегъл спомен как Хийт поглъща цяла шепа от моите лекарства.

— Чудесно. Добре. Май някъде из чантата си имам няколко валиума. Ти не мърдай — нарежда ми. — Не припадай. Дишай.

И се връща, преди даже да успея да асимилирам думите й. В отворената й длан лежат две миниатюрни бели хапчета.

— Не ги искам.

— Изпий ги, Бейли. Моля те. Заради мен, ако не за теб. Джейд е вкъщи самичка, а аз трябва рано сутринта да съм на работа. Не мога да стоя тук цяла нощ.

Отварям уста и позволявам на Клер да сложи хапчетата на езика ми. Тя ми подава чаша вода. Аз я изпивам.

Веднага щом излиза от стаята, изплювам хапчетата в дланта си. Чувам я, че раздига. След половин час се връща да ме провери и аз се преструвам на заспала.

— Лека нощ, Бейли — шепне от прага. — Сладки сънища.