Джой Филдинг
Кажи, че ме обичаш (4)

4.

Спомням си първия път, когато момче докосна гърдите ми. Казваше се Брайън, беше на седемнайсет, абитуриент в близката гимназия. Аз бях на петнайсет, въодушевена, че изобщо ме е забелязал, какво остава да ме покани на среща. Отивахме на купон и реших да си сложа красивата виненочервена рокля, която мама ми бе купила. Роклята беше без ръкави, с бяла дантелена якичка и големи перлени копчета отпред. Харесвах я, защото си мислех, че прави все още малките ми гърди да изглеждат по-големи. Дали затова Брайън реши, че може да ги докосне? Дали роклята му даде знак, че докосването му ще е добре дошло? Затова ли се ядоса толкова, като го цапардосах по ръката? Затова ли ме изпрати незабавно обратно вкъщи, унизена, но непреклонна, наричайки ме дразнило и какво ли не друго?

Този спомен извика друг, още по-ранен. На дванайсет съм, най-много тринайсет. Приключила съм с училището за деня и се каня да се кача на автобуса, за да се срещна с майка ми в центъра. Облечена съм в училищната си униформа — зелен пуловер върху снежнобяла риза, зелена пола, три четвърти чорапи и черни обувки с връзки, които завършват недотам очарователния ансамбъл. Тъкмо вдигам крак да се кача на рейса, и усещам как нещо се залепя за задника ми. Докосването упорито продължава, няма намерение да престане, дори когато се обръщам и забивам нокти в противната ръка. Някакъв мъж, на средна възраст, нисък и оплешивяващ, си търка ръката и отначало се хили глупаво, а сетне все по-нагло, накрая отстъпва назад и изчезва в множеството, което още чака да се качи. Залитам към дъното на автобуса с чувство на гадене в стомаха. Щяха да минат години, преди да преодолея отвращението си от този мъж, от противната му милувка и още по-гадната усмивка, която казваше: „Не се прави на толкова шокирано, момиченце. Знаеш, че ти хареса“.

Дали наистина си е вярвал на това, чудя се сега, застанала до прозореца в спалнята, вторачена през бинокъла към улицата долу. Възможно ли е възрастен мъж действително да си мисли, че на едно дете ще му е приятна нежелана ласка от непознат? Да не би да съм направила нещо, за да го окуража да ме опипва, докато се качвам в автобуса? Да не би да съм му се усмихнала предизвикателно? Да не съм си вдигнала крака твърде високо и да съм изложила на показ по-голяма част от момичешките си бедра? Изпратила ли съм му някакъв сигнал, та да си помисли, че има право да ме пипа?

Такива мисли пълнят главата ми, докато нагласям бинокъла към две млади жени, притичващи между движещите се коли, в опит да пресекат на червено. Наближава пет часът и още е светло, макар и не толкова, колкото миналата седмица по същото време. Средата на октомври е и скоро ще трябва да преместим часовниците към зимното време. „Есента се връща“, чувам гласа на майка ми. „Напред е пролетта.“^[1] Едно време това много ме забавляваше. Сега си мисля: какво значение има? Всеки час е почти същият като следващия.

Опитвам се да си припомня как прекарах деня си. Сали се отби сутринта струва ми се, но се сещам, че не, това май беше вчера. Днес е относително спокойно. Без посетители. Без телефонен звън. Даже тази сутрин аз се обадих в полицията, а не обратното. Смяна на караула, така да се каже, макар съдържанието на разговора ни да е винаги едно и също. Полицията е елиминирала като заподозрян в моето изнасилване мъжа, когото следях. Оказва се, че в крайна сметка Роланд Питърсън не е бил там и приятелката му — бивша, както настояваше тя — се кълне, че новото й гадже, онзи когото съм видяла на прозореца, е бил с нея цялата вечер. Значи той си има алиби, както и Тод Елдър, което отново ни връща на квадратче номер едно. Питам дали има някакви нови следи, дали се приближават поне малко към разкриването на мъжа, който ме изнасили, а те ме питат дали аз не съм си припомнила нещо ново, което да им помогне в издирването. Отговорът е един и същ и в двата случая: не.

Полицаите обещават да поддържат контакт с мен и аз затварям телефона. Не желая никакви контакти с мен.

Нещо става на улицата. Кавга между двама млади мъже. Насочвам бинокъла си към тях и виждам как те се хвърлят в юмручен бой, а хората наоколо се разпръскват. Никой не се намесва, което вероятно е правилно. Колко пъти съм чела за добри самаряни, убити, докато са се опитвали да прекратят чужди побоища?

Дали някой не е гледал и в нощта, когато бях нападната, замислям се не за първи път. Дали някой е видял какво става, но е предпочел да не се намесва, заради собствената си безопасност? Има ли човек, видял или чул нещо, което би могло да помогне за идентифицирането на изнасилвача, човек, който знае, но не казва?

Според полицаите, които твърдят, че са разпитали всички, живущи в района на нападението, отговорът е не. Разбира се, от професионален опит зная, че полицаите невинаги са толкова старателни, а свидетелите на престъпления не са непременно толкова искрени или отзивчиви, колкото би трябвало да бъдат. Не защото са лоши хора. И не защото не им пука. Просто не искат собственият им живот да бъде разстроен. Ако имат възможност да останат на безопасно разстояние, те биха предпочели безопасността.

Не ги съдя. Нито ги обвинявам. Разстоянието наистина означава безопасност, убедих се в това.

Телефонът иззвънява и аз подскачам. Май прибързах с оценката за спокойния ден. Отивам бързо, не ми се ще да се повтори случката от вчера.

— Здравейте, госпожице Карпентър. Аз съм Фин, портиерът от рецепцията.

Сърцето ми почва да се блъска при звука на безплътния мъжки глас в ухото ми. Сякаш изнасилвачът отново се надвесва над мен. Кажи, не ме обичаш, говори той. Успокоявам се с мисълта, че Фин винаги се представя по този начин — Аз съм Фин, портиерът от рецепцията — като че ли познавам множество Финове. Преди намирах това за смешно.

— Брат ви е дошъл да ви види — съобщава той.

Недоумявам защо ми казва това. Всички, работещи тук, познават Хийт. И просто го пращат горе.

— Не е Хийт — добавя Фин, все едно че съм изказала мислите си на глас.

Друг мъж се намесва.

— Дай на мене. Бейли — подхваща той с най-изразителния си глас на помощник щатски прокурор. — Аз съм, Джийн. Кажи на този клоун да ме пусне горе.

О, боже — мисля си и главата ми клюмва на гърдите. Не съм виждала Джийн — или по-официално, Юджийн, първородния син на баща ми и негов адаш — от погребението на татко. Не съм говорила с него, откакто почна да ме съди. Точно сега нямам сили за изстъпленията и глупостите му.

— Малко съм уморена — отговарям.

— Не ме карай да викам частите.

Не съм сигурна за какви точно части говори, но зная, че няма да си тръгне, докато не се съглася да се видим.

— Пусни го — казвам на Фин.

Връщам телефона върху зарядното, поставям бинокъла на нощното шкафче до него и се насочвам към вратата. През това време Джийн вече е пристигнал.

— Защо, по дяволите, не ми каза, че са те изнасилили? — пита гневно, още преди да съм отворила напълно.

Отстъпвам назад, за да го пропусна да влезе, след което бързо затварям вратата и превъртам ключа два пъти.

— Не е нещо, което бих искала да се разгласява — чувам гласа си, омерзена, че трепери.

— Аз съм ти брат.

— Който води дело срещу мен — напомням му.

— Едното няма нищо общо с другото.

Не мога да не се удивя на способността му да разграничава педантично нещата. Дали тази способност му помогна да разследва собствения си баща за измама?

— Искаш ли нещо за пиене? — питам, понеже не се сещам какво друго да кажа, нито дали имам какво друго да му предложа.

— Трябваше да науча от полицията, седмици след произшествието.

— Съжалявам. Предполагам, че трябваше…

— Да, трябваше. Аз съм помощник щатски прокурор, за бога. И не, не искам нищо за пиене. Как се справяш? — Гласът му омеква, тъмните му очи се присвиват в изражение, което ми се ще да е загриженост, но е по-скоро подозрение. Не е сигурен дали да ми вярва, осъзнавам, и го повеждам към хола.

— Не кой знае как — отговарям.

— Може би ще е от полза, ако се облечеш.

Поглеждам надолу към синята си фланелена пижама и се мъча да се сетя кога за последно я смених. Вчера ли беше, завчера ли?

— Изглеждаш ужасно — отбелязва той.

— Благодаря.

— Извинявай. Просто съм разстроен. Това е много потискащо.

Без майтап, мисля си, но не казвам нищо.

— Виж, не дойдох тук да се караме. — Джийн се приближава до прозореца и за пръв път забелязвам, че леко накуцва. Той е едър мъж, висок, с размерите на нападател, което не ме учудва, понеже в колежа играеше футбол и го гласяха за професионална кариера, но се наложи да се откаже заради скъсано сухожилие в дясното коляно. Или пък лявото, не помня вече. Джийн спира и се обръща към мен. Можеше и да е по-красив, ако не беше толкова груб. Обаче предпочита да носи оредяващата си кафява коса на моряшка подстрижка, която не му отива, и устните му все се извиват надолу, дори когато се усмихва, което не се случва често, поне в мое присъствие. Разкопчава сакото на морскосиния си памучен костюм и разкрива забележително шкембе, което напира изпод по-светлосинята риза. Разхлабва вратовръзката — прекалено широка, на сини райета. Не помня някога да съм виждала Джийн без вратовръзка. — Хубав апартамент — отбелязва той.

— Благодаря.

— Имаш вкус.

— Благодаря.

— Какво, по дяволите, стана? — Дотук с незначителните разговори.

— Знаеш какво стана. Каза, че си говорил с полицията.

— Искам да го чуя от теб.

Не мога да се подложа на това. Не мога отново да преживея нападението за поука на останалите.

— Това посещение лично ли е, или професионално?

— Ти как мислиш?

— Просто питам.

— Аз съм ти брат.

— Който води дело срещу мен — напомням му пак.

— Какво се случи, Бейли? — Тонът му ясно показва, че няма да спре да пита, докато не получи отговор.

Пресъздавам само основните детайли от нападението. Думите се лепят за езика ми като дъвчащ бонбон, насила трябва да ги отлепям. Очите на Джийн ту се разширяват, ту се свиват. Челото му се набръчква от нескрит потрес. Устните му се извиват надолу.

— Приличаш повече на майка си, отколкото на баща ни — отбелязвам в края на разказа си.

Той изглежда озадачен.

— Откъде знаеш как изглежда майка ми?

— Веднъж видях нейна снимка в един албум на баща ми.

— Не знаех, че той е имал албуми.

— Да. Всъщност само няколко.

— Бих искал да ги видя някой път.

Ако не се съглася, минава ми през ума, дали и за тях ще ме съди?

— Как е майка ти? — питам. Не я познавам. Никога не сме се срещали. Но винаги съм си мислила, че тя има мило лице. А може и просто така да изглежда на снимките.

— Добре е. Радва се на пенсионирането и на внуците си.

Джийн има двама сина, на седем и девет години. Не си спомням нито имената им, нито кога ги видях за последен път — май че, когато по-малкият беше още бебе.

— Как са твоите момчета?

— Великолепно. Но сега говорим за теб — казва Джийн, сякаш внезапно сетил се защо е тук.

— Няма какво повече да говорим. — Преди винаги имах много неща за казване. Имах мнения и интереси. Бях сложна и разнообразна. А после бях изнасилена.

— Просто не разбирам — казва той.

— Какво не разбираш?

— Как е могло да се случи.

Отново обяснявам ситуацията, как съм се крила в храстите, как мъжът се е промъкнал зад мен, как ме е надвил. Не ме ли е слушал първия път?

— Каква работа си имала, по дяволите, да се криеш сред някакви храсти по това време на нощта? — пита ядосано. — Трябвало е да си даваш сметка колко е опасно.

— Да не би да намекваш, че вината е била моя?

— Не, разбира се, че не намеквам нищо такова. Казвам просто, че това може би не е било най-умното нещо на света.

— Това ми е работата, Джийн.

— В такъв случай, май би трябвало да си намериш друга.

— Харесва ми това, което правя. — Не му съобщавам, че съм си взела няколко месеца почивка, че само от мисълта отново да следя хора, ме избива студена пот.

— Харесва ти да се криеш в храсти и да преследваш негодници — по-скоро констатира, отколкото пита той.

— Работата ми включва нещо повече.

— Мислех, че искаш да станеш адвокатка.

— Много неща исках да стана.

— Сигурен съм, че майка ти би искала да се върнеш в училище и поне да се дипломираш.

Прехапвам устни, за да не кажа нещо, за което бих съжалявала. Как смееш? — ще ми се да изкрещя. Нищичко не знаеш за майка ми, нито какво би искала тя. Но не мога, защото той е прав. Майка ми наистина би искала да се върна в колежа и да довърша образованието си. Един бог знае колко курса минах, оставих поне три различни специалности недовършени, понеже никога не бях сигурна каква искам да бъда: лекар, адвокат, криминолог или балерина.

— Виж — казва Джийн. — Просто съм загрижен за теб. Ако искаш ми вярвай, но ти мисля само доброто.

Не му вярвам, но не казвам нищо. Какво искаш всъщност? — чудя се, докато той бавно се приближава към по-близкия диван, сяда и небрежно избутва настрани декоративните пурпурни възглавнички. Едната се поклаща на ръба, после пада на пода. Той не прави опит да я вдигне.

— Какво е да работиш за Шон Холдън?

— Добре.

— Какъв е той?

Свивам рамене, не зная какво да кажа.

— Винаги съм го мислил за умен човек — отговаря на собствения си въпрос Джийн. — Малко наперен, но умен. Не бих казал, че ми е приятно да се изправя срещу него в съда.

— Той е добър адвокат.

— Но е и малко играч, така съм чувал.

— Играч ли?

Джийн поклаща глава.

— Човек дочува разни неща, като работи в офиса на окръжния прокурор. Клюки. Сещаш се.

Сърцето ми почва да бие силно. Да слухти ли е дошъл? Да изкопчи някаква информация за Шон?

— Говорих с останалите — заявява неочаквано.

Отнема ми минута, докато разбера, че вече не говорим за Шон Холдън, а за моята полусестра Клер и полубратята ми Том, Дик и Хари.

— Казал си им за случилото се?

— Бяха напълно ужасени.

— Сигурна съм.

— Пращат ти пожелания за бързо възстановяване. — Джийн изглежда странно доволен от себе си, макар ъгълчетата на устните му все още да са извити надолу. Чудя се как жена му познава кога е щастлив. И дали й пука. — Искаха да дойдат…

— Сигурна съм. — Потръпвам. Представата как всичките ми полуроднини изпълват апартамента ми е смазваща. Сто и четирийсет квадратни метра просто не са достатъчни да поберат толкова много враждебност.

— Клер каза, че ще се опита да се отбие, след като смяната й свърши. — Поглежда си часовника „Булова“ с бял циферблат и черна кожена каишка. — Трябва да се появи всеки миг.

— Наистина не е необходимо.

— Тя е медицинска сестра, Бейли. Може би ще е в състояние да ти помогне.

— Не виждам как…

Телефонът звъни и аз подскачам. Обичайната намръщена гримаса на Джийн се засилва.

— Трябва да е тя — отбелязва той.

Отивам в кухнята, вдигам телефона, изслушвам как Фин се представя, а после ми казва, че Шон Холдън е дошъл да ме види и може ли да го прати горе?

— Да, моля — казвам на глас, а безмълвно произнасям „Слава богу“, докато се връщам обратно в хола, надявайки се, че тази новина ще подкани брат ми да се изнесе набързо. — Шон Холдън е тук.

— Е, като говорим за вълка…

— Благодаря ти, че се отби, Джийн. — Очаквам да схване намека и да си тръгне. Той обаче си седи непоклатимо, а езикът на тялото му показва, няма намерение да ходи никъде.

Отивам до вратата и допирам чело в хладното дърво, поглеждайки през шпионката. Телефонът пак звъни, аз пак подскачам.

— Искаш ли аз да вдигна? — чувам Джийн някъде зад мен.

— Не — отговарям, но той вече е вдигнал.

— Ало? — чувам го да казва. После: — Добре. Благодаря. Пратете я горе.

Вратите на асансьора се отварят и Шон Холдън пристъпва в дългия коридор, застлан с килим в бежово и зелено. Отварям вратата, преди още да я е достигнал. Големите му ръце ме обгръщат. Чувствам се в безопасност за пръв път от последното му посещение, което май беше преди няколко дни, но не съм сигурна. Струва ми се, че е било преди цяла вечност.

— Как си? — шепне той, а устните му докосват неизменно влажната ми коса. Повежда ме към вътрешността на апартамента и затваря вратата зад себе си.

— Добре — казвам. — Брат ми е тук.

Джийн се присъединява към нас в антрето и протяга ръка за поздрав.

— Е, здравей, Шон. Радвам се да те видя отново, независимо от тежките обстоятелства.

Едва не се засмивам. Вече съм станала „тежко обстоятелство“.

— Джийн — здрависва се Шон, извил нагоре едната си вежда. — Не очаквах да те видя тук.

— И защо така? — пита с предизвикателен, едва ли не войнствен тон Джийн. — Въпреки всичко, Бейли си остава част от семейството. И аз, естествено, съм много разстроен от случилото се.

— Естествено — съгласява се Шон. — Всички сме разстроени.

— Така и трябва, като се има предвид, че това се е случило, докато е била на работа. На твоята фирма биха могли да се предявят обвинения.

— Случилото се изобщо не е по вина на Шон — казвам аз.

— И все пак. Такова дяволско дело може да се заведе.

— И него ли ще съдиш? — питам.

— Просто ти пазя интересите, Бейли — без следа от ирония заявява Джийн.

— Струва ми се, че съм дошъл в неподходящ момент — казва Шон.

— Не. Моля те, не си отивай — настоявам аз.

— Да, непременно остани — присъединява се и Джийн. — По телефона преди малко се обади Фин от рецепцията. Каза, че Клер влязла веднага след Шон. Казах му да я прати горе.

— Оживено място — отбелязва Шон и макар вече да не се докосваме, чувствам, че тялото му се е стегнало.

Затварям очи, усещам, че краката ми омекват. Кога изчезна правото ми да избирам кой да ме посещава и кой не? Дали мъжът от храстите не ми е отнел и това?

— Бейли — обръща се към мен Шон, — добре ли си?

— Струва ми се, че трябва да поседна. — Но още докато думите излизат от устата ми, вниманието ми е привлечено от безпогрешния звук от превъртане на ключ в ключалката. С ужас виждам как бравата бързо се завърта.

След секунди вратата на апартамента се отваря. На прага застават младо момиче на около петнайсет-шестнайсет години, със сини очи и руса коса до раменете, ограждаща хубаво, издължено лице, и жена с почти същата физиономия, само че малко по-пълна и няколко десетилетия по-възрастна.

— Видя ли? — възкликва момичето победоносно. — Казах ти, че мога да се справя. Тия ключалки са егати тъпите. — Тя пъхва обратно пилата си за нокти в огромната кафява кожена чанта, овесена на рамото й. — Здравейте, всички — поздравява, влиза в антрето, пуска чантата си на бежовия мраморен под, промъква се покрай мен в хола и всичко това с едно плавно движение. — Уау. Хубаво местенце.

— Джейд, за бога — въздиша майка й и кимва притеснено към мен. — Много съжалявам, — започва тя, затваря вратата и поглежда към двамата мъже до мен. Очите й се спират секунда по-дълго върху Шон. — Извинявайте. В неподходящ момент ли дойдохме?

— Клер, това е Шон Холдън — представя го Джийн, пренебрегвайки въпроса й. — Шефът на Бейли.

— О, радвам се да се запознаем, господин Холдън.

— Аз също. — Шон се усмихва любезно, но по очите му познавам, че вече обмисля бягството си.

— Клер е полусестра на Бейли — ненужно додава Джийн.

— Която ме съди — добавям аз, не съвсем полугласно.

— Няма нужда сега да се захващаме с това. Джейд, върни се тук — заповядва Джийн на момичето, но то се отправя към широките прозорци и се взира надолу към улицата. — Клер, направи нещо.

— Какво, например? — пита моята полусестра. — Насила ли да я накарам?

Гледам лицата им, докато се разправят. Клер има още по-малко прилика с баща ми и от Джийн. Носът й е по-широк, очите й са по-бледосини. Тя е към десет години по-възрастна от мен, с около пет сантиметра по-ниска и десет килограма по-тежка. И двете приличаме на майките си и по абсолютно нищо една на друга. Никой не би допуснал, че сме полусестри. Но лицето й е мило, мисля си, макар това, което виждам, да е може би умора. Ето нещо общо помежду ни.

— Къде, по дяволите, отиваш сега? — провиква се Джийн, когато племенницата ми излиза от хола и бавно поема по коридора към спалните.

Момичето спира, завърта се на пети и пак се насочва към нас. Облечена е в тесни дънки и широка бяла тениска. Физиономията й показва, че би желала да е където и да е другаде, не и тук. Ще ми се да й кажа, че напълно я разбирам.

— Съжалявам. Къде ми е възпитанието? — произнася с подигравателно възмущение и се спира пред мен. — Ти трябва да си Бейли. — Кървавочервените й устни се движат яростно, докато премята из малката си уста огромно парче дъвка. — Съжалявам за изнасилването ти.

— За бога, Джейд — възкликва майка й. Тежко гримираните сини очи на момичето се разширяват презрително.

— Какво? — Тя поглежда към вратата. — По-добре е да смениш тази ключалка — обръща се към мен. — Такъв е боклук.

— Тъкмо я смених — обяснявам.

Тя пак прави гримаса, подсказваща, че трябва да я сменя отново.

— Как я отвори? — питам.

— Фасулска работа. — Джейд отива до вратата, отваря я и показва заключващото устройство. — Виждаш ли това? Адски евтино нещо. Наричат ги луксозни апартаменти, а на всичките им слагат този пълен боклук. Трябва само да пъхнеш нещо дълго и тънко, като пила за нокти или фиба, и да завъртиш няколко пъти. Мислех те за частен детектив. Не трябва ли да си наясно с тези работи?

Не зная какво да кажа. Предполагам, че е права. Би трябвало да съм наясно. А може и да съм била. Преди.

— Ето, искаш ли да ти покажа?

Тъкмо се каня да отговоря, когато Клер се намесва.

— Не сега, Джейд — изрича предупредително.

— Това, което току-що направи, е противозаконно — отбелязва строго Джийн. — Нарича се нахлуване с взлом.

— О, моля те. Ще ме арестуваш ли?

— Не прекара ли вече достатъчно време в изправителния дом?

Джейд превърта очи към тавана.

— Ти кой си? — пита тя Шон, сякаш току-що е забелязала присъствието му.

— Шон Холдън — усмихва се той, развеселен от лудориите й.

— Гаджето на Бейли ли си?

Той примигва, както и аз.

— Шефът й. Който вече наистина трябва да си върви — добавя на един дъх. Джейд му даде съвършената възможност да изрече тази реплика.

Не възразявам. Той стисва ръката ми и си тръгва. Гледам през шпионката как отривисто крачи по коридора към редицата асансьори.

— Мило е от негова страна да се отбие — забелязва Клер.

— Просто си пази задника — отвръща Джийн, докато се отдръпвам от вратата с поглед върху ключалката.

— Откъде си се научила да правиш това? — питам Джейд.

— Дог, ловецът на глави — делово заявява тя.

— Какво?

— Риалити шоу — пояснява майка й. — Само такива гледа.

— Много може да се научи от предавания като „Дог“ — казва Джейд. — Нали имаш телевизор?

Кимвам към коридора.

— В спалнята има.

Тя видимо си отдъхва.

— Гледаш ли „1000 начина да умреш“?

— Не мисля.

— А би трябвало. Най-доброто е. — Мрачното й досега лице изведнъж се озарява от ентусиазъм. — Няма да повярваш какви глупави неща правят хората, от които в крайна сметка умират. Един път една жена си инжектира цимент в задника, за да го уголеми…

— Добре, Джейд. Стига толкова. — Клер обръща уморените си очи към мен. — Джийн ни каза какво се е случило. Как си?

— Добре съм. Наистина нямаше нужда да идвате.

— Казах ти — подчертава Джейд.

Решавам, че Джейд ми харесва. Никакви преструвки, нито фалшива загриженост.

— Ако искаш, можеш да идеш да гледаш телевизия — казвам й аз.

— Страхотно. — И преди майка й или чичо й да успеят да възразят, тя вече върви по коридора. Няколко секунди по-късно чуваме телевизора в спалнята ми да гърми.

— Намали го — провиква се Клер. — Веднага — добавя, когато нищо не последва. Звукът едва забележимо намалява.

— Още — заповядва Джийн. — Наистина, Клер. Нали беше казала, че уж имаш контрол над нещата?

Клер не отвръща нищо.

— Защо не идем в хола, където можем да разговаряме като разумни хора? — предлага Джийн, сякаш това е неговата къща, а не моята. Настръхвам, краката ми отказват да се помръднат.

— Мисля, че Бейли решава — казва Клер.

— Разбира се — обаждам се аз. — На всяка цена, хола.

Подреждаме се по диваните. На единия от тях Клер сяда до мен, Джийн се намества на другия срещу нас. Подготвям се за разговора между разумните хора.

— Как се чувстваш? — пита Клер. — Някакви болки или инфекции?

— Нямам инфекции — отговарям.

— А болки? — настоява тя.

Поклащам глава. Болките ми вече не са физически.

— Виждам, че синините ти избледняват. Успяваш ли да спиш?

— На пресекулки.

— Лекарите дадоха ли ти нещо за това?

Кимам, въпреки че не ми харесва да взимам хапчетата, които ми предписаха. Имам нужда да стоя нащрек. Трябва да съм бдителна.

— Трябва да ги взимаш — казва Клер. — Имаш нужда от сън. Говорила ли си с психотерапевт?

— Не ми трябва психотерапевт.

— Всички в Маями имат нужда от психотерапевт — усмихва се накриво тя. — Мога да ти дам името на един, добър е, ако решиш, че би искала да поговориш с някого.

— Уморих се да говоря.

— Разбирам. Но може да промениш мнението си.

Свивам рамене.

— Добре. Какво друго мога да направя за теб?

— Нищо. Добре съм.

— Не си добре — заявява Клер и се оглежда наоколо. Погледът ми проследява нейния из стаята. С изключение на възглавниците, които Джийн събори на пода преди малко, всичко останало изглежда на мястото си. Може би в ъгъла има малко прахоляк, но… — Прозорците се нуждаят от хубаво почистване — казва тя.

— Заради цялото това строителство — чувам се да обяснявам и бегло си припомням, че получих съобщение от домоуправителя относно някакви миячи на прозорци, които щели да дойдат по-късно през седмицата, за да почистят отвън. — Веднага, щом ги измият, пак се покриват с мръсотия. — Точно като мен, мисля си. Искам всички да си тръгнат, за да се пъхна под душа.

— Ами прането? Мога да извъртя няколко перални, докато съм тук…

— Справям се — отговарям, макар кошът да е препълнен. Свършиха ми чистите чаршафи. Свърши и прахът за пране.

— Имаш ли нужда от покупки? — пита Клер. — Кога за последен път си яла нещо?

— Снощи Хийт ми донесе пица — казвам, но може да е било и по-предишната нощ. Или още по-предишната.

— Прекалено си слаба. Трябва да си пазиш силите.

— Защо? За да мога да се боря с вас в съда ли?

Клер отправя към Джийн подозрителен поглед.

— Моля те, кажи ми, че не си я тревожил с това сега.

— И дума не съм казал.

— Добре, ето как ще стане — подхваща тя. — Ще обиколя целия този апартамент и ще видя какво трябва да се направи, после двете с Джейд ще идем в Пабликс^[2] да купим храна, за да мога да наготвя вечеря за всички.

— Мен Рита ще ме чака за вечеря — възразява Джийн.

— Хубаво, понеже и без това не си поканен. Сега ми дай малко пари и изчезвай.

Джийн скача на крака и бърка в джоба си за портфейла.

— Колко ти трябват?

— Триста долара трябва да стигнат.

— Триста долара?

— Предполагам, че кухнята на Бейли е почти празна. Хайде, малкото ми братче, давай.

Сега се сещам, че Клер е по-възрастна от Джийн с две години и всъщност, с нейните почти четирийсет, тя е най-голямото от седемте деца на баща ми. А аз съм най-малкото. Изтърсакът, мисля си и усещам устните си да се отпускат в усмивка. Радвам се, че Клер е тук, каквито и скрити мотиви да има. Приятно е усещането някой отново да се грижи за теб. Мина доста дълго време от последния път.

Джийн неохотно подава на сестра си триста долара в брой, после ми дава визитката си.

— Обади ми се, ако ти се прииска да поговориш — казва и аз зная, че има предвид делото, заведено от него и полуроднините ми срещу Хийт и мен за наследството на баща ми, а не наскоро нанесената ми травма. Клер бързешком го съпровожда до вратата. — А ти ми се обади, като се прибереш вкъщи — подхвърля той, докато сестра му затваря след него. Няколко секунди по-късно я чувам как тършува из шкафовете.

— Джейд — провиква се Клер към спалнята, — изключи проклетото нещо и ела тук. Отиваме в Пабликс.

Никакъв отговор.

— Джейд, чу ли ме?

Пак нищо.

— Честно ти казвам — Клер бързо се понася по коридора, — ще оглушееш, ако пускаш това проклето нещо толкова силно.

Тръгвам след нея към главната спалня, където на тясната стена между двата просторни прозореца е разположен широкоекранният телевизор, точно срещу двойното легло. На екрана се вижда мъж, бягащ от полицията. Той се премята над висока телена ограда, приземява се сред висока трева и се озовава лице в лице с разярен алигатор. Джейд обаче не гледа телевизора. Вместо това, тя е застанала пред прозореца, в почти същата поза, която заемам аз всеки ден, и се взира през бинокъла към отсрещната сграда.

— Страшен е — казва, без да се обърне. — Можеш да видиш всичко и никой не знае, че гледаш.

Клер моментално грабва бинокъла от ръцете й и го връща на шкафчето до леглото ми.

— Отиваме в Пабликс — съобщава й тя.

— Какво? Майтапиш ли се?

— Ти защо не си полегнеш? — обръща се към мен Клер. — Ще се върнем до един час. — И избутва Джейд към коридора.

Чувам как вратата на апартамента се затваря, после послушно изпълнявам каквото ми бе наредено и си лягам в леглото, напълно изтощена. Очите ми остават отворени достатъчно дълго, за да видя как мъжът от телевизора се бори с алигатора, който вече е захапал краката му. Сънят ме оборва, кошмарите ми се връщат и алигаторът се превръща в акула, а гигантската й перка пори повърхността на океана като ножица. Тя се плъзга застрашително към мен, докато аз тъпча на едно място, поглеждам надолу и виждам поне още шест като нея да обикалят около краката ми.

Плувам паникьосано към един далечен сал, ръцете и краката ми като витла разсичат водата, която допреди малко беше плитка. Почти стигам.

И тогава го виждам.

Клекнал е на ръба на сала, тялото му е приведено напред, но не виждам лицето му, защото слънцето ме заслепява. Той протяга ръка, аз я сграбчвам и тъкмо се каня да се покатеря към спасението, когато усещам грубата кожена ръкавица и подушвам кръвта си по пръстите му. Изпищявам и падам обратно във водата при наближаващите акули.