Джой Филдинг
Кажи, че ме обичаш (25)

25.

Приблизително четирийсет минути по-късно Клер спира колата ми на паркинга на полицейското управление на Северозападно второ авеню 400 в онази част на централен Маями, известна като Малката Хавана. Небето заплашва с дъжд, а вятърът, който вече духа с четирийсет километра в час, продължава да набира скорост. Според прогнозата по новинарското радио, което слушаме, някъде източно от Куба се заформя тропическа буря, макар все още да има надежда тя да подмине Флорида и да си умре от злощастна смърт някъде сред Атлантическия океан.

— Готова ли си? — пита ме Клер, изключва двигателя и откопчава колана си.

Готова ли си да се срещнеш с мъжа, който те изнасили?

— Можеш да го направиш. — Пресята се и ме потупва по ръката.

Поглеждам към модерната, предимно бяла структура, нещо като архитектурен тюрлюгювеч, с нейната ъгловата, подобна на външен скелет форма от макдоналдски тип, стърчаща настрани и увиваща се около горните етажи. Сградата е на три, може би четири етажа, трудно е да се определи от този ъгъл. Най-отгоре на фасадата с отчетливи сини букви е изписано ПОЛИЦЕЙСКО УПРАВЛЕНИЕ НА МАЯМИ. Високи дървета с гъсти корони — чиито имена би трябвало да зная, но все забравям — обрамчват тротоара и алеята, водеща към входа.

Можеш да го направиш, повтарям си. Можеш да го направиш.

Не помръдвам.

— Можем просто да постоим тук за малко — обажда се Клер, но аз зная, че тя няма цял ден на разположение и до обяд трябва да е на работа. — Толкова интересно място — отбелязва и оглежда скромната работническа улица, която не е забележителна с нищо. — Знаеш ли, че първоначално този район бил препълнен с еврейски бакалии? После дошли кубинските магазинчета и кафенета. А сега е почти превзет от латиносите.

— Интересно — казвам, макар да съм чула само отчасти какво говори. — Откъде знаеш всичко това? — И двете сме наясно, че всъщност отговорът й не ме интересува, че само се старая да удължа разговора, който тя очевидно поде, за да ме отвлече от нарастващата ми паника.

— В училище Джейд учеше местна история. Или по-точно, аз учех, а тя се лигавеше. О, както и да е. Може би ще го научи по телепатия.

— Ти си добра майка.

— Съдебните заседатели още не са се произнесли по този въпрос — отронва тя.

— И страхотна сестра.

Клер се засмива с изненадващо кух смях.

— Хийт не мисли така.

Хийт не мисли, поправям я мълком, но никога не бих произнесла тези думи на глас. Да го направя, би означавало да проявя нелоялност към единствения истински роднина, който ми е останал. Досега.

— Това е само защото не те познава.

— Нито пък иска.

— Ще промени мнението си.

— Може би. — Клер си поглежда часовника. — Готова ли си да направиш това?

— Как бих могла да разпозная човек, когото изобщо не съм виждала?

— Ще го огледаш добре. Няма да бързаш. Ще дадеш всичко от себе си. Само това се иска от теб.

Кимвам и отварям вратата на колата. Бурята ме блъсва обратно, сякаш ме предупреждава да си остана на мястото. Клер заобикаля, идва от моята страна, хваща ме за ръката и ме повежда през паркинга. Вятърът яростно размята косата ми. Тя щръква във всички посоки, сякаш съм стъпила върху оголена жица, всеки кичур като миниатюрен бич ме шиба по страните и очите.

— Странно е как се подреждат нещата, нали? — възкликвам и спирам рязко зад един древен черен буик, изумена от онова, което се каня да кажа.

— В какъв смисъл?

— Ако нищо не се бе случило, ако не бях изнасилена… двете с теб може би никога нямаше да се свържем.

— Вярно е.

— Значи, навярно би трябвало да му благодаря.

— Какво ще кажеш просто да го сриташ в топките?

Наистина се засмивам.

— По-добра идея, определено.

* * *

Детектив Кастильо ни очаква във фоайето.

Първият етаж на управлението е просторен и светъл, въпреки мрачното небе, надничащо през многобройните прозорци и въпреки сериозността на случващото се в лабиринта от кабинети вътре. Идвала съм тук много пъти в хода на различни разследвания и сградата винаги ми се е струвала относително приятна, въпреки снимките на „Десетимата най-търсени в Америка“, окачени по коридорите. Днес тя за пръв път ми се вижда притеснителна.

— Бейли… Клер — поздравява Кастильо. — Благодаря, че се отзовахте толкова бързо. Май ни очаква здрава буря.

— Да се надяваме, че най-лошото ще ни отмине — включва се Клер.

— Изглеждаш нервна — казва ми детективът, докато прибирам косата си от лицето. — Как се чувстваш?

— Ужасена. — Чудя се дали са го осведомили за събитията от изминалата нощ.

— Недей. Помни, че ти можеш да ги виждаш, но те теб — не.

Зная това, но то изобщо не ми помага.

Повежда ни по коридор, чиито стени са покрити с плакати, съобщения и обяви за предстоящи събития, както и официални снимки в рамки на изтъкнати представители на службата.

— Чух, че някои полицаи са се отбили да те видят снощи — съобщава с небрежен тон, сякаш казаното не е от особено значение. — Ще поговорим за това по-късно — добавя зловещо, докато отваря вратата на един от вътрешните кабинети.

— Мамка му — промърморвам полугласно.

— Можеш да го направиш — окуражава ме отново Клер, разчела погрешно ругатнята.

Към нас се присъединява полицай Дюби, който също влиза в стаята и затваря вратата след себе си. Казва „здрасти“, пита ме как съм, уверява ме, че не е нужно да бъда нервна, понеже макар аз да виждам заподозрените, те няма да могат да ме видят. Пак не помага.

Стаята, в която се озоваваме, е тясна и без прозорци. Намалено осветление, под от плочки с неопределен цвят. Освен двата оранжеви пластмасови стола, избутани до кремавобялата стена вляво от мен, други мебели няма. Липсват снимки, декоративни акварели, абсолютно нищо, което да те разсейва от целта на това място, която е да видиш заподозрените, които скоро ще се подредят от другата страна на стъклената преграда, заемаща по-голямата част от стената в дъното. Запасвам синята си раирана фланелка в белите памучни панталони — същите, с които бях и вчера, изглежда, понеже забелязвам петната от пръст по крачолите — и се покашлям. Преди бях толкова взискателна към облеклото си.

— Желаете ли нещо за пиене? — пита Кастильо.

— Бих искала чаша вода.

Полицай Дюби излиза от стаята.

— За мен нищо — казва Клер, макар нея да не са я питали. — Значи смятате, че сте хванали мъжа, който изнасили сестра ми?

— Имаме арестуван заподозрян във връзка с друго изнасилване, станало снощи в приблизително същия район, където Бейли е била нападната.

Същият район, в който се върнах вчера следобед, помислям си и потискам неволното потреперване. Почвам да се чудя дали посещението ми има нещо общо с това ново насилие. Може ли по някакъв начин аз да съм виновна?

— Същото М. О.^[1] ли? — чувам въпроса на Клер и тази абревиатура е толкова неуместна в устата й, че едва не се засмивам на глас.

— Има някои разлики.

— Какви разлики?

— Защо не почакаме, докато сестра ви види заподозрените — предлага Кастильо, вратата отново се отваря и полицай Дюби се връща с водата ми. Той ми подава картонената чашка, която поемам с видимо треперещи ръце. Отпивам, преди да съм я разляла по пода.

— Няма причина да сте нервна — казва ми отново Дюби. — Вие ги виждате, те вас — не.

Вратата се отваря. Влиза млада жена. Тя е висока и слаба, с дълги ръце и широки бедра. Смолисточерната й коса, стигаща до брадичката, обгражда малко конската й физиономия. Явно е служебният защитник.

— Здравейте — прошепва в стил Мерилин Монро, което е колкото нелепо, толкова и смущаващо.

— Убеден съм, че сте запозната с процедурата — заявява Кастильо, но все пак я описва. — Ще вкараме вътре петима мъже. Всеки един от тях ще пристъпи напред, за да можете да ги огледате добре, после ще се обърнат, за да ги видите и в профил. Ще ги накараме също да говорят, да кажат думите, които ви е казал изнасилвачът…

Кажи, че ме обичаш.

Коленете ми омекват. Дланите ми почват неконтролируемо да се тресат. Картонената чашка, пълна с вода, се изплъзва измежду пръстите ми и пада на пода. Простенвам.

— Оставете това — нарежда Кастильо, но полицай Дюби вече се е навел да вдигне празната чаша и се пресяга за салфетка, за да изчисти разлятата вода. — Зная колко трудно е това за теб, Бейли, но то също така е и много важно. Може и да не си го видяла добре, но си чула гласа му. Можеш да го направиш — казва същото като Клер.

Тя се пресята и ме хваща за ръката.

— Боя се, че ще трябва да помоля сестрата на Бейли да излезе — заявява служебната защитничка.

— Моля ви — обръщам се към детектив Кастильо. — Не може ли да остане?

— Не можем да допуснем да остане никой, който би могъл да повлияе на свидетелката — чува се задъханият шепот, който почва доста да ме дразни.

Полицай Дюби отваря вратата.

— Можете да седнете ето там — посочва той на Клер редицата оранжеви пластмасови столове, подредени в коридора.

Клер ме прегръща.

— Дишай дълбоко — напомня ми тя. — Огледай ги добре. Не бързай. Дай всичко от себе си. Аз ще съм точно тук, зад вратата. — Стисва ръката ми за последен път, после излиза.

— Готова ли си? — пита Кастильо, веднага щом нея вече я няма. Пръстът му е на интеркома, аз кимам и той тутакси заповядва да вкарат мъжете.

Дишай дълбоко.

Вдишвам, после бавно издишам, докато гледам как петима мъже влизат в ярко осветеното помещение от другата страна на стъклената преграда. Всеки от тях държи пред гърдите си малка табела с номер от едно до пет. Един след друг, всички те се обръщат с лице към мен, пет чифта празни очи, вторачени право напред. Според скалата зад гърбовете им мъжете са между един и седемдесет и пет и един и осемдесет високи. Всеки от тях е със средно тегло и структура, макар номер едно и пет да са видимо по-мускулести, отколкото останалите трима. Всичките са с кестенява коса. Номера две и четири изглеждат двайсетинагодишни, едно и пет малко по-възрастни, номер три е най-стар, поне с десет години. Номера три и четири са като че ли латиноси, останалите бели. Всичките са облечени в тъмни тениски и сини дънки.

Всичките ми изглеждат бегло познати.

Особено номер пет. Определено съм го виждала по-рано.

Огледай ги добре.

— Номер едно, крачка напред моля.

Номер едно пристъпва напред.

Оглеждам го от глава до пети.

— Обърнете се наляво. Сега надясно.

В профил мъжът изглежда малко по-добре, отколкото в анфас, но пак далеч не е красив. Светлината отгоре изкривява релефа на бицепсите му и прави мускулите на ръцете му да изпъкват още повече.

Възможно ли е това да е мъжът, който ме изнасили?

— Произнесете: Кажи, че ме обичаш — нарежда Кастильо и аз потръпвам от начина, по който прозвучават тези думи в неговата уста.

— Кажи, че ме обичаш — безстрастно излайва номер едно.

Поклащам глава. Не мисля, че това е мъжът, който ме изнасили.

— Върнете се назад.

Номер едно се връща на първоначалната си позиция.

— Номер две, крачка напред моля.

Номер две бавно прекрачва напред, с приведени рамене и отегчено изражение на белязаното си от акне лице. Нареждат му да се обърне наляво, после надясно и да каже Кажи, че ме обичаш.

Макар изобщо да не звучи като изнасилвача ми, с усилие се въздържам да не повърна. Има нещо толкова заплашително в тона му, толкова първична ярост в нагло приведените му рамене. Поклащам глава и скришом хвърлям поглед към номер пет, а паниката ми се надига. Него ли е задържала полицията снощи, той ли е изнасилил друга жена, недалеч от мястото, където аз бях нападната? Възможно ли е номер пет да е мъжът, който изнасили и мен?

— Върнете се назад. Номер три, крачка напред моля.

Номер три изглежда на около четирийсет години. Освен че е най-възрастен, той е и най-уплашен. Скача напред, пристъпва от крак на крак и целият се тресе, докато се обръща наляво и после надясно. Изплюва Кажи, че ме обичаш, както му е заповядано, в произношението му се долавя лек акцент.

Не е мъжът, който ме изнасили.

— Номер четири.

Номер четири е едновременно най-младият, и най-високият от петимата. Също и най-слабият. Обръща се наляво, после надясно и така предъвква думите, които му нареждат да каже, че се налага да ги повтори не веднъж, а два пъти. Повторението само ми помага да се убедя, че и той не е мъжът, който ме нападна.

Номер пет пристъпва напред, още докато номер четири отстъпва назад.

От петимата, той изглежда най-добре и най-силен. Със силен тен, дори малко изгорял от слънцето. Не чака инструкциите, обръща се наляво и надясно, без да му казват.

— Някой май няма търпение — забелязва полицай Дюби.

— Кажете: Кажи, че ме обичаш — нарежда Кастильо.

— Кажи, че ме обичаш — произнася той. Силно. Ясно. Категорично.

Усещам как коленете ми се подкосяват. Стаята се накланя на една страна. Подът се устремява към главата ми.

Детектив Кастильо ме улавя, преди да падна.

— Дишай дълбоко — нарежда ми и аз жадно вдишвам.

— Той ли е? — пита полицай Дюби. — Разпознахте ли гласа му?

Поклащам глава. Сълзи, които не знаех, че са се появили, се стичат към брадичката ми.

— Не е той.

— Сигурна ли сте?

— Изглежда ми много познат… Помислих си, че може би… но гласът му…

— Мисля, че приключихме тук — заявява служебният защитник с нейния задъхан момичешки шепот. — Благодаря ви, господа. Госпожице Карпентър — казва ми вместо довиждане.

Тя излиза от стаята, а сестра ми тутакси се втурва вътре.

— Какво стана? — пита Клер, застанала вече плътно до мен, а от другата страна на стъклената преграда петимата мъже биват изведени навън. — Добре ли си? Успя ли да го разпознаеш? — Отвежда ме при оранжевите столове до стената и сяда до мен.

— Сестра ви не успя да направи положителна идентификация на никого от мъжете — съобщава Кастильо, стараейки се видимото му разочарование да не се долови в гласа му.

— Сигурна ли си? — пита ме Клер.

Клатя глава.

— Номер пет ми изглеждаше толкова познат — удивлявам се на глас.

— Може би защото работи на строежа на сградата срещу вас. Навярно сте го виждали наоколо.

— Или през бинокъла си — добавя полицай Дюби с явно укорителен тон.

— Той е на изпитателен срок за упражняване на насилие — обяснява Кастильо. — Затова и успяхме да го доставим тук.

— Сексуално ли?

— Не. Сбиване в бар. Преди пет години. Струваше си, все пак.

— Той ли е заподозреният за другото изнасилване? — питам аз.

— Не. Беше номер две.

Припомням си смъкнатите рамене и нашареното от акне лице на младежа. Кажи, че ме обичаш, чувам го да ръмжи. Но не е ръмженето на мъжа, който ме изнасили.

— Ами номер едно? Може би той…

— Това беше полицай Уолтър Джонстън. Един от най-добрите в Маями.

Главата ми клюмва към гърдите.

— Мамка му. Съжалявам.

— Недей. Не е най-милото момче на света. Но има желязно алиби за нощта на нападението над теб. Бил е на работа, заобиколен от десетки други полицаи.

— Съжалявам — повтарям, понеже не се сещам какво друго да кажа.

— Е, ние опитахме, ти опита. Щом твоят човек не е бил тук, значи просто продължаваме да търсим.

— Ти даде всичко от себе си — уверява ме Клер.

— Трябва да поговорим — казва Кастильо. — За снощи.

— О, господи. Наистина не мисля, че съм готова за лекция точно сега.

— Знаете, че сте постъпили глупаво, нали? — пита полицай Дюби, без да си дава труда да търси по-деликатен изказ.

Толкова много глупави неща направих напоследък, че ми е трудно да избера едно конкретно.

— Предполагам, че това може да почака — заявява Кастильо. — Просто ми направи услуга, става ли? Не подавай повече анонимни обаждания в управлението. Това не работи в полза на доверието към теб. — Вади визитка от задния си джоб и ми я подава. — Обаждай ми се директно. Домашният ми номер е на гърба.

— Благодаря. — Прибирам визитката в моя джоб. Още една картичка към нарастващата ми колекция.

— Добре ли си? Да ти донеса ли нещо? Още вода…?

— Трябват ми само няколко минути.

— Колкото искаш. — Той излиза от стаята, последван от полицай Дюби.

— Имаш ли представа колко се гордея с теб? — пита Клер, щом те си отиват.

— Гордееш се с мен? За какво?

— Иска се огромен кураж да направиш това, което ти направи току-що.

— Не съм направила нищо.

— Не омаловажавай случилото се, само защото не е довело до желаните резултати. Ти се изправи срещу най-лошите си страхове, Бейли. Ти се вгледа право в лицата на петима евентуални изнасилвачи. И не побягна. Не се скри. Не се разпадна. Това си е нещо. Което, според мен, е много.

Падам в прегръдките й, полагам глава на гърдите й.

— Обичам те — казвам й и си давам сметка, че е истина.

— И аз те обичам — отвръща ми тя, задавена от сълзи. Но бързо се съвзема. — Хайде. Да те прибираме у дома.

* * *

Вкъщи, на гласовата поща, ме очакват две съобщения. Първото е от Сали, извинява се, че не се е обаждала от няколко дни, било толкова натоварено в работата, а и синът й хванал тази ужасна настинка, и защо аз още не съм се наканила да си взема нов мобилен телефон, че да можем поне да си пишем съобщения? Добавя, че в работата било лудница, сега, когато Шон Холдън се върнал от круиза си…

— Мамка му — промърморвам. Шон се е върнал и дори не ми се е обадил. Какво означава това? И по-важното, защо изобщо ми пука? Шон може и да е блестящ адвокат, но той също така е прелюбодеец и лъжец. — Такава си глупачка — казвам си. Разстройваш се, понеже един женен мъж, и то — твоят шеф, ти е изневерил… с жена си! — Идиотка — подчертавам отново, докато чакам второто съобщение, с надеждата въпреки всичко то да е от Шон.

— Бейли, аз съм Джийн — изръмжава в ухото ми моят полубрат. — Трябва да говоря с теб колкото се може по-скоро.

— Мамка му — възкликвам отново и изтривам и двете съобщения.

Само след секунди телефонът звъни.

— Здравейте, госпожице Карпентър — се чува веднага щом вдигам. — Аз съм Фин, от рецепцията. Брат ви е тук. Големият — добавя шепнешком.

В мен се надига паника. По дяволите. Наистина не съм в настроение за това.

— Добре. Предполагам, че трябва да го пуснеш.

— Не отговори на обаждането ми — заявява Джийн, устремен навътре в апартамента ми, сякаш готов да помете всеки по пътя си.

Точно в случаи като този Бейли съжалява, че е запазила стационарния си телефон. Повечето хора, които познава, отдавна са махнали своите. Може би, щом веднъж си вземе нов мобилен…

— Току-що се прибрах. Бях в полицейското управление, за да идентифицирам…

— Хванали ли са го?

— Не. Аз не успях да…

— Много лошо. — Чеше тънкия си нос отстрани. Носът на баща ми, осъзнавам, но по средата на лицето на майка му. Джийн, без покана, продължава към хола и сяда, намествайки тъмносинята си вратовръзка. Забелязвам капки дъжд по памучното му сако на синьо-бели райета. — Каква е тази работа, дето от мен се иска да отварям закрито досие?

— Какво? Не. Аз…

— Знаеш, че не мога да го направя.

— Никога не съм и предлагала… Не бих те молила…

— Знаеш, че подобна информация е недопустима в съда.

— Зная. Наистина съжалявам.

— Седни, Бейли — нарежда той, сякаш сме в неговия кабинет, а не в моя апартамент. — И слушай внимателно, защото няма да повторя това, което ще кажа. Никога. Ясно ли е?

Кимам, затаила дъх.

— Джейсън Харкнес е нахлул в супермаркет, когато е бил на петнайсет години, ударил е продавача с бутилка по главата и е отмъкнал четирийсет и три долара и деветнайсет цента — съобщава с безизразен глас. — Прекарал е шестнайсет месеца в поправителен дом, а после е подал молба за закриване на досието му. Оттогава насам е чист. Нищо в досието му не намеква за склонност към изнасилване, но очевидно е способен на насилие. Не мога да кажа, дали това е от полза или не, но това е. Само това пише. — Той сключва ръце в скута си.

— Благодаря ти — опитвам се да схвана смисъла на току-що наученото. Чакам също да чуя цената. Не познавам Джийн добре, но го познавам достатъчно, за да зная, че той не дава нищо даром.

Не се налага да чакам дълго.

— Виж — казва той и се покашля. — Очевидно това е много стресиращ период за теб. И ние — аз, и твоите братя и сестри — не бихме искали да ти причиняваме още стрес.

Да не би Клер да е разговаряла с тях? Да не би да е убедила братята си да прекратят делото?

— Мислихме, надявахме се, че ще се съгласиш на споразумение — казва, преди да съм попитала.

— Споразумение?

— Последното нещо, което някой от нас иска, и със сигурност последното, от което ти се нуждаеш, е една тежка битка в съда, широко отразена публично, особено сега, когато се опитваш да се възстановиш от това отвратително нападение. Би било трагедия това дело да спъне прогреса, който отбелязваш…

— Ти мислиш само най-доброто за моите интереси. — Сарказмът в думите ми се лее като мед от лъжица.

Джийн се прави, че не забелязва.

— Точно така. Сигурен съм, че ако просто всички седнем и поговорим като разумни зрели хора…

— Мислиш, че да ме съдиш за буквално цялото състояние на баща ми, е разумно?

— Той беше и мой баща, Бейли. Имаше седем деца, не само две. И ние просто искаме справедливия си дял. — Лицето на Джийн почервенява. Десният му крак нервно потропва по проснатата на пода кожа. Не обича да го предизвикват, което навярно е трудно при неговата професия. — Виж, Бейли. Очевидно е, че баща ни не е бил с всичкия си, когато е променил завещанието си — опитва различен подход той. — Беше потиснат от смъртта на майка ти и ядосан от онова, което си мислеше, че вижда — безразличие на по-големите му деца към случващото се с вас.

— Да не искаш да кажеш, че не е имал право да бъде потиснат или ядосан?

— Нямаше право да ни лишава от наследство.

— Това си бяха неговите пари.

— Бяха семейни пари — натъртва Джийн. — Забравяш колко усилено е работила майка ми, за да го подкрепя, когато са се оженили…

— А ти забравяш, че баща ни я е осигурил твърде добре след развода им. Ако не греша, той е дал и на двете си съпруги по няколко милиона долара, според споразумението за развода с тях и също така е осигурил доста щедра издръжка за децата си.

— Но всичко това бледнее в сравнение с купищата пари, които ще наследите ти и Хийт. А като говорим за Хийт — продължава на един дъх, поемайки по нова следа, — съмнявам се, че баща ни би искал брат ти да пропилява състоянието му за наркотици и развратници.

— Развратници — повтарям и успявам да си придам възмутен вид, въпреки че и на самата мен ми бяха минали същите мисли. — Ама че израз.

— Фактите са си факти — заявява Джийн, сякаш излага заключителното си слово пред съдебните заседатели. — Хийт си пада по купоните, приятелите му са съмнителни, в най-добрия случай, никога в живота си не е работил…

— Той е актьор и сценарист…

— Наистина? И в кои филми е участвал? Какви сценарии е написал?

— Знаеш, че не е лесно напоследък. Иска се време. Той опитва…

— Бейли…

— Юджийн — казвам многозначително, като използвам името, което зная, че мрази.

Готов е да вземе парите на баща ни, но не и името му. Преди тази среща действително клонях към някакво споразумение с него и останалите ми полуроднини.

— Мисля просто, че би било грешка да се оставят толкова пари в ръцете на човек, който най-вероятно ще ги издуха през носа си — заявява Джийн и завинаги подписва присъдата си.

— Аз мисля просто, че ти е време да си вървиш.

— Бъди разумна, Бейли…

Изправям се и отивам до входната врата. Джийн изпуска една въздишка и тръгва след мен. Отварям и той неохотно пристъпва в коридора.

— Искам да ти благодаря за снимките, които си дала на Клер — казва, явно сетил се в последния момент. — Беше много мило от твоя страна.

— Смятай, че сме се разплатили — отговарям. После затръшвам вратата под носа му.