Джой Филдинг
Кажи, че ме обичаш (22)

22.

Отвътре сградата определено е виждала и по-добри дни. За разлика от фасадата, която наскоро е била пребоядисана, вътрешността е вехта и на вид, и на мирис. Климатичната инсталация, ако изобщо има такава, е по-скоро шумна, отколкото ефективна, вентилаторът раздвижва застоял, а не хладен въздух. Фоайето сякаш е излязло направо от петдесетте: старомодни тапети, с изобразени зелени бамбукови стебла върху бял фон, ракитова мебел, която е била стилна много отдавна, вълнен килим на зелени и розови завъртулки. Въпреки жизнерадостните цветове, или точно заради тях, фоайето има тъжен вид, сякаш знае, че най-добрите му дни са отминали.

Отивам до указателя, окачен встрани от заключените стъклени врати, водещи до асансьорите, преглеждам имената на живущите и се чудя дали да не натисна всички звънци едновременно, с надеждата, че някой ще се окаже достатъчно глупав да ми отвори, без да задава въпроси. Удивително, но въпреки всичко, което знаем, или би трябвало да знаем, или само си мислим, че знаем за престъпленията и как най-успешно да ги предотвратим, този стар номер все още минава поне в петдесет процента от случаите. Разклащам дръжката на вратата, питайки се колко ли време би било нужно на племенницата ми да я отвори, когато виждам двама възрастни господа да излизат от единия асансьор и да се отправят към мен. Изигравам цяла сценка, като се преструвам, че говоря с някого по интеркома, а през това време те се приближават.

— Позволете на мен — казва единият и задържа вратата, за да вляза, кима с глава, при което на темето му се разкрива обширна плешивина, изпъстрена само с редки кичурчета тънка бяла коса.

— Благодаря. — Промъквам се вътре.

— Приятен ден.

— Коя беше тази? — промърморва другият, докато вратата се затваря след мен.

Отправям се към асансьорите, преди някой да оспори правото ми да бъда тук. Вратите се затварят и се започва едно изпълнено със скърцане изкачване, което след секунди прекъсва на втория етаж. Вратите се плъзват настрани, аз навеждам глава и виждам два чифта подути глезени да се тътрят навътре, придружени от бастун и проходилка. Дръпвам се в дъното на кабината. Вратите се затварят. Асансьорът подновява накъсаното си движение нагоре.

— Нагоре ли отиваме? Защо отиваме нагоре? — обвинително се обажда женски глас. — Сидни, ти ли натисна нагоре?

— Стоиш точно до мен, Мириам. Кога да натисна каквото и да било?

— Тогава защо отиваме нагоре?

— Аз го бях натиснала — признавам, чувствайки нелепа вина. Вдигам очи и виждам две озадачени възрастни физиономии да се взират в мен.

— Съпругата ми и аз искахме да слезем надолу — заявява Сидни.

— Съжалявам — измърморвам. — Слизам след няколко секунди…

— Никога не внимаваш — скастря съпруга си Мириам. — Сега ще трябва да пътуваме цялото разстояние догоре. И ще закъснеем.

— Отиваме просто на разходка — възразява Сидни. — Как може да закъснеем?

Тяхната свада предизвиква неочакван ефект: кара ме да се отпусна, разсейва ме от предстоящата задача. Макар и не за дълго. Докато стигнем шестия етаж, нервите ми отново са опънати.

— Приятен ден — казвам и излизам от асансьора.

Мириам въздъхва.

— За бога, Сидни, натисни проклетия бутон или ще си останем тук завинаги.

Вървя по дължината на онази страна на сградата, която гледа към улицата, и стигам до дъното. Тесният коридор мирише на готвено, една фиеста от пикантни мазнини и подправки, която се лепи по уж белите стени и се просмуква в износения зелен килим. Тук климатикът се усеща също толкова оскъдно, колкото и във фоайето и докато стигна до последните два апартамента, по тениската ми са избили петна от пот.

Заставам пред номер 612 и натискам звънеца, повтаряйки си наум какво ще кажа. Мъж на средна възраст, с прошарена остра коса, сресана така, че да закрива плешивината му, и гъста брада, отваря вратата. Облечен е в синьо-бяла риза с къс ръкав, спусната над торбести сиви панталони. Присвива сиво-сините си очи, при което съединените му вежди приемат формата на една гънеща се линия, като червей, окачен на кука.

— Какво продавате, млада госпожо?

— Кой е, Еди? — провиква се някаква жена отвътре.

— Това се каня да разбера — подвиква в отговор той. — Нали не сте от онези свидетели на Йехова?

— Не. Казвам се Бейли Карпентър. — В последния момент реших да използвам истинското си име. Не виждам причина защо не.

До рамото на Еди се материализира жена. Има бледа кожа и руса коса до раменете в стил „Алиса в страната на чудесата“. Устните й са напомпани двойно повече от нормалното, а и бездруго тясното й лице е опънато като тъпан. Прилича повече на водно животно, отколкото на човек, като някоя от анимационните рибки във филмче на Дисни.

— Коя е тя? — пита мъжа си, а лицето й не издава абсолютно никаква емоция. — Ние винаги гласуваме за републиканците — добавя, преди да успея да кажа каквото и да било.

— Важно е това да се знае — казвам. — Но всъщност, аз разследвам нападението, което се е случило пред вашата сграда преди около месец.

— Имате предвид изнасилването ли? — Жената хваща ръката на съпруга си.

— Да.

— От полицията ли сте?

— Детектив съм.

— Защото вече казахме на полицията всичко, което знаем — обяснява Еди.

— Питах се, дали не може отново да повторим някои от подробностите.

— Какви подробности? — пита подозрително жената, макар лицето й да си остава все така безстрастно, неразкриващо нищо.

— Както казахме на полицията, не сме видели нищо.

— Абсолютно нищо?

— Нищо. Разбирам, че полицаите все още не са го хванали.

— Не, все още не. Вашият балкон гледа към храстите, където е станало нападението — подхвърлям.

Еди поглежда през рамо към вътрешността на жилището.

— Да, но не сме били на балкона, когато е станало нападението.

— Гледахме телевизия — добавя жена му. — Даваха „Криминални умове“.

— И не сте чули нищо?

— Чухме аларма на кола. — Еди свива рамене. — Но явно това е било, след като всичко е свършило.

— Ами съседите ви?

— Доколкото ни е известно — казва жената на Еди, — никой нищо не е чул или видял.

— Да сте забелязали някой от съседите ви да се държи подозрително?

Еди се подсмихва.

— Е, те всички тук са доста особени.

— Еди — смъмря го жена му.

— Питах се, дали според вас има шанс…

— Какво? Някой от обитателите на тази сграда да е изнасилил жената ли? — Тя клати глава. — Виждали ли сте живущите тук, госпожице Карпентър? Всички са на по сто години! Ние сме най-младите в блока поне от три десетилетия.

Правя стъпка назад. Нищо няма да науча тук.

— Извинявайте, че ви обезпокоих. Благодаря, че ми отделихте от времето си.

— Би трябвало да говорите с госпожа Харкнес до нас — измърморва Еди, докато затваря вратата.

— Еди, за бога — възкликва жена му. — Престани да създаваш проблеми на горката жена. Има си предостатъчно и без това.

— Коя е госпожа Харкнес?

— Жената от съседния апартамент. Има същата гледка като нас. — Той промушва глава през вратата. — Както и онзи ненормален внук, който на практика живее тук — прошепва накрая.

— Еди!

— Нещо не е наред с това дете и ти го знаеш — провиква се той.

Жената на Еди се появява в цепката на открехнатата врата. Виждам яда в очите й.

— Не можем да ви помогнем — отсича тя, пресяга се покрай съпруга си и затръшва вратата в лицето ми.

Оставам там няколко дълги секунди, опитвайки се да смеля какво ми бе казано току-що. Изглежда, че тази госпожа Харкнес има не само гледка към мястото на нападението над мен, но и внук, когото най-близкият им съсед смята за не съвсем „наред“. Полицията знае ли за него?

След няколко секунди, решена да не обръщам внимание на силното биене в гърдите си и на предупредителните камбани в ума си, натискам звънеца на апартамент 611. Чувам вътре да се карат няколко човека и се напрягам да доловя какво говорят, когато вратата се отваря.

Пред мен застава енергична на вид жена на около седемдесет и пет години. Има приблизително моя ръст, слаба, с големи, изпитателни кафяви очи. Косата й е къса, руса и къдрава, по слепоочията се подават сиви корени. Облечена е във велурен яркорозов анцуг, думите СОЧНО МОМИЧЕ изпъкват на също толкова изпъкналия й бюст.

— Госпожа Харкнес?

— Да? Какво мога да направя за вас?

— Съжалявам, че ви безпокоя…

— Просто си гледам сапунките. — Махва към телевизора във всекидневната зад нея. — Могат да почакат. Така или иначе никога нищо не се случва. Какво мога да направя за вас? — пита отново. Усещам силна струя студен въздух да се носи откъм апартамента.

— Чудех се, дали мога да ви задам няколко въпроса.

— Относно?

— Относно изнасилването, което е станало пред вашата сграда преди около месец.

Усмивката й изчезва; раменете й видимо се стягат.

— Вече говорих с полицията.

— Да, зная. Има само няколко неща, които бих искала да прегледаме отново.

Госпожа Харкнес свежда поглед към краката си. Обута е с бели маратонки, мъча се да не обръщам внимание на едва забележимата бяла емблема на „Найки“, избродирана върху плата. Дишането ми става плитко, като че ли някой е застанал зад мен и притиска гръдния ми кош. От този натиск ребрата ми сякаш ще се счупят.

— Нямам какво да добавя към това, което вече ви казах.

Тя мисли, че съм от полицията и аз не си правя труда да я поправям.

— Понякога, колкото повече повтаряме нещо… — заимствам една от любимите фрази на детектив Маркс.

— Напълно сигурна съм, че не зная нищо — настоява на своето госпожа Харкнес.

А аз съм също толкова сигурна, че тя лъже. Издава се доста явно, ту втъква невидими кичури зад дясното си ухо, ту присвива устни при всяка изречена неистина.

— Спях, когато се е случило. Не съм видяла нищо. Не съм чула нищо.

— Имате ли нещо против да погледна от балкона ви? — питам и преди да може да ме спре, съм изминала половината разстояние натам в апартамента й.

— Не разбирам какво ще помогне това.

— Ще отнеме само минутка.

— Ами, добре. — Когато подминаваме затворената врата в края на коридора, тя нарочно поглежда в другата посока. Защо? Има ли някой вътре?

Апартаментът й е леденостуден. Повечето възрастни хора предпочитат да им е по-топло, отколкото по-студено. Дали пък нейният „ненормален“ внук не е този, който харесва леденостуденото? Къде ли е сега, да не би тъкмо той да е зад онази затворена врата в края на коридора, дали знае нещо за нападението над мен, дали всъщност той самият не е нападателя ми. Решавам, че навярно е най-добре да се махам, по дяволите, но разбира се, не правя нищо такова. Стигнала съм чак дотук. Би било лудост да се откажа точно сега. Пък и аз не съм луда.

Бежово кожено канапе и съответстващ му фотьойл са подредени пред телевизор с висока резолюция, окачен на отсрещната стена до вратата към балкона. Вляво се намира тясна зона за хранене и миниатюрен кухненски бокс. Докато пресичам всекидневната, забелязвам кутия кока-кола и наполовина изпита бутилка бира по средата на стъклената масичка за кафе. Тънко синьо одеяло е сгънато върху едната възглавница на дивана, а на пода до него лежи купчина списания. Заглавието на най-горното е „Мотоциклетна мания“.

— Харесвате мотоциклети ли? — питам.

Госпожа Харкнес свива устни и втъква несъществуващи кичури зад ухото си.

— Ами, да. Покойният ми съпруг имаше един.

Изобретателността й заслужава възхищение. Ако не беше езикът на тялото, госпожа Харкнес щеше да е първокласна лъжкиня.

— О, божичко — възкликвам изведнъж, сякаш чак сега съм забелязала бирата. — Вие имате компания! — Преструвам се, че се оглеждам наоколо. — Толкова съжалявам…

Госпожа Харкнес втъква още невидими кичури зад дясното си ухо.

— Нямам компания — казва бързо. — Просто не можех да реша какво ми се пие. — Ново свиване на устните, ново ненужно прибиране на коси. — Казват, че всичко върви по-гладко с кока-кола — произнася през смях, — но понякога няма нищо по-хубаво от леденостудена бира.

Това е друга особеност на лъжците. Винаги имат нужда да украсяват.

— Този апартамент наистина е чудесен — забелязвам аз. — Една или две спални имате?

— Само една. Не ми трябва повече пространство. Откакто съпругът ми почина.

— Преди колко време стана това? — питам, подчертано разсеяно и плъзгам настрани вратите на балкона.

— Преди три години. Мислите ли, че можем да побързаме малко? Изпускам си сериала…

— Няма да се бавя. — Излизам на балкона, връхлита ме толкова горещ въздух, че го усещам като калъфка за възглавница, нахлупена на главата ми. Ахвам, отмятам главата си назад и тялото ми се блъсва в парапета, точно срещу улицата долу.

Заповядвам си да се успокоя. Това е просто епизод от посттравматичен стрес. Само това. Не съм луда.

Поглеждам надолу и пред мен се разкрива безпрепятствена гледка към храстите, в които бях изнасилена. През деня всичко се вижда: цветята, храстите, мястото сред тях, където клечах, когато ме нападнаха, точното място, където бях насилена. На ъгъла има улична лампа, така че дори през най-тъмната нощ е напълно възможно, ако някой стои на този балкон, да види поне нещо от случващото се долу. Така ли е станало? Дали някой е стоял на този балкон и е видял нападението, или пък този някой ме е видял да клеча в храстите по-рано през деня и е решил сам той да ме нападне? Този някой ли обича бира, списания за мотоциклети и надут до ледено климатик? Може ли този някой да бъде описан като ненормален и малко „не наред“? Възможно ли е тъкмо той да се крие в спалнята в апартамента на баба си в същата тази минута и сега бавно да се прокрадва зад мен…

Обръщам се рязко и замахвам към нападателя, от устните ми се изтръгва задавен вик, който става все по-силен, а в същото време подобието на самоконтрол, ако съм го имала изобщо, полита стремглаво от балкона.

Виковете на госпожа Харкнес се присъединяват към моите. Тя отстъпва във всекидневната, въртейки бясно очи, сякаш се бои да ги фокусира.

— Какво стана? Какво има?

Отнема ми минута да успокоя дишането си и да се овладея. По страните ми се стичат сълзи. Тук няма никой. Само госпожа Харкнес.

— Какво не е наред? — пита отново, видимо изнервена от поведението ми.

Залитам обратно в ледения апартамент, изтривам сълзите с опакото на ръката си.

— Мога ли да ви помоля за чаша вода?

Госпожа Харкнес бързо се придвижва до кухненския бокс, връща се с пластмасова чаша студена вода и ми я подава. Поглъщам я, ала ръцете ми треперят толкова силно, че разливам поне половината върху предницата на тениската ми.

— Коя сте вие? Какво става? — пита и не отделя очи от всяко мое потрепване. — Не сте от полицията, нали?

Разтърсвам глава.

— Вие сте тази жена, нали? — пита след продължителна пауза. — Която е била изнасилена.

Втриса ме от това, колко лесно ме разкриват. Първо Колин Лесър, а сега и госпожа Харкнес. Защо просто не си сложа табела?

— От полицията знаят ли, че сте тук?

— Надявах се да открия нещо, което са пропуснали — обяснявам, когато съм добила достатъчно увереност, че гласът ми няма да секне.

— И открихте ли?

— Възможно е — отговарям, прекалено уморена, за да лъжа. — Разбрах, че имате внук.

— Кой ви каза това?

— Той тук ли е сега?

— Обзалагам се, че е бил господин Сондърс, от съседния апартамент. Постоянно се опитва да ми създава проблеми. Това копеле хвърли око на апартамента ми, откакто се е нанесъл в неговия. Иска го за себе си. Мъчи се да ме накара да се изнеса, откакто съпругът ми почина.

— Внукът ви тук ли е в момента, госпожо Харкнес?

Тя свива устни, прибира коси.

— Не съм казвала, че имам внук.

— Е, предполагам, че това е нещо, което полицията лесно ще установи.

Лицето й сякаш се сгърчва в поражение. Изведнъж проличават всичките й седемдесет и няколко години.

— Това копеле не спира да се оплаква от Джейсън, вдигал много шум, пускал музиката твърде силно. Но не е така. И никой друг никога не се е оплаквал. Само господин Сондърс. И то, само защото разполага с прекалено много свободно време. Уволниха го от работа преди около шест месеца и не може да намери никой друг, който да се съгласи да го наеме. Изненада, изненада.

— Джейсън тук ли е сега? — питам отново.

— Бих искала да си тръгнете — отговаря тя.

— Сигурна ли сте, че това искате наистина? Защото то само ще засили подозренията към внука ви. Полицаите могат да вземат заповед за обиск.

— Няма да намерят нищо. Внукът ми е чудесен младеж.

— Искам само да поговоря с него.

— Той няма абсолютно нищо общо със случилото се с вас.

— В такъв случай, няма от какво да се бои.

— Аз ви видях в онзи ден, да знаете — изведнъж заявява обвинително тя.

— Видели сте ме?

— Видях ви да се криете в храстите. Взирахте се в отсрещния апартамент през бинокъл. Едва не се обадих в полицията да докладвам за воайор.

— Защо не го направихте?

— Реших, че може би е по-добре да не се замесвам.

— Заради Джейсън ли?

— Не, разбира се. — Ново присвиване на устни, ново прибираме на коси.

— Джейсън е бил тук през онази нощ, нали?

— Това няма общо. Джейсън стои при мен от време на време от лятото насам. Не се разбира с пастрока си. Казах му, че винаги е добре дошъл тук, че съм благодарна, задето ми прави компания…

— Казахте ли на полицията, че Джейсън остава при вас?

— Не видях причина да го направя. Никой от нас не е видял нападението. И двамата спяхме, когато е станало.

— Казахте, че имате само една спалня…

— Да. И какво?

— Приемам, че Джейсън спи тук, на дивана. — Поглеждам към одеялото върху възглавницата на коженото канапе.

— Накъде точно клоните?

— Натам, че вие всъщност не знаете къде е бил Джейсън, когато съм била нападната, нали? Той лесно е могъл да се измъкне, след като сте си легнали и точно поради тази причина не сте го споменали пред полицията…

— Това са пълни глупости. А вие каква работа имахте да се криете в храстите и да шпионирате хората, впрочем? Мен ако питате, сама сте си търсили белята.

Думите й ме зашлевяват като шамар през лицето и предизвикват нов порой от сълзи. Извръщам се.

И тогава го виждам.

Млад мъж със среден ръст и тегло, двайсетинагодишен, с дълга до брадичката кестенява коса и непроницаеми кафяви очи. Стои на не повече от три метра от мен, и макар ръцете му да висят неподвижно отстрани на тялото, чувствам как се протягат към гърлото ми.

— Какво става, Нана? — пита той.

Кажи, че ме обичаш.

— О, господи. — Усещам, че краката ми се подкосяват. Чашата с вода се изплъзва от пръстите ми и пада на земята.

Джейсън тутакси се озовава до мен, подхваща ме за лакътя, отвежда ме до фотьойла и ме настанява на него.

— Махни си ръцете от мен! — изкрещявам и го блъсвам.

— Хей — казва той, внезапно ядосан. — Какво, по дяволите…

— Джейсън, миличък — казва баба му с успокояващ тих глас, — върни се в спалнята, скъпи. Тази дама тъкмо се канеше да си тръгне.

— Тя защо ме удари? Не ме удряй — предупреждава ме той.

— Моля те, скъпи. Върни се в спалнята.

Той пуска лакътя ми, но продължава да ме гледа втренчено с тъмните си ядосани очи.

— Искам тя да си тръгне — заявява.

— Тръгва си, миличък. Само след няколко минути.

— Какво търси тук изобщо?

— Дойде просто да зададе няколко въпроса.

— Какви въпроси? За мен ли? Нещо за мен ли искаш да знаеш? — пита гневно.

Поклащам глава, от очите ми бликват сълзи.

— Дай ни само още минутка и тя ще си иде.

Джейсън ми мята поглед, в който има равни части нетърпение и ярост. После се обръща и се промъква обратно в спалнята, а аз треперя на мястото, на което той ме сложи да седна.

— Сигурна съм, че сега разбирате защо не казах на полицията за Джейсън. Той очевидно е различен…

— Той очевидно е яростен.

— Джейсън имаше много труден живот. Майка му, моята бивша снаха, беше пристрастена към наркотиците и алкохола. Джейсън се роди с вроден алкохолен синдром. Синът ми не е от най-отговорните бащи, но за нещастие, пастрокът му е още по-лош. Джейсън се е борил през целия си живот. Но ви уверявам, че е добро момче. Не ви е изнасилил той.

— Наясно сте, че съвпада с общото описание на мъжа, който го направи.

— Джейсън не го е извършил.

— Как можете да сте толкова сигурна?

— Защото познавам внука си. А сега — тя отива до вратата и я отваря, — настоявам да си тръгнете. Или този път аз ще повикам полицията.

Оставам на мястото си.

— Моля ви, направете го.